движението на ръката й по косите, нейната сламена шапка, закачена на дръжката на прозореца, и много още други неща, в които Шарл никога не бе подозирал, че може да се таи наслада, изплитаха сега продължителността на неговото щастие. Сутрин в леглото, глава до глава на възглавницата, той гледаше как слънчевият блясък минава по лекия мъх на нейните златисти бузи, полузакрити от спуснатите краища на нощната шапчица. Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината. Неговият поглед се губеше в тия дълбочини и той виждаше там своя умален образ до рамената, с кърпа на глава и яката на полуразтворената си риза. Той ставаше. Тя се изправяше на прозореца, за да го види, когато тръгва, и стоеше облакътена на ръба, между две саксии здравец, в пеньоара, който я обгръщаше свободно. Шарл, на улицата, стягаше шпорите си на тротоара; а отгоре тя продължаваше да говори, откъсваше с уста стръкче цвете или зеленина, издухваше го към него и то, като се олюляваше във въздуха, задържаше се за миг, описваше подобно на птица полукръгове и преди да падне, се закачаше на несресаната грива на старата бяла кобила, застанала неподвижна пред вратата. Възседнал коня, Шарл й изпращаше целувка; тя отговаряше с кимване, затваряше прозореца, той тръгваше.
Тогава по широкия друм, който простираше в безкрая своята дълга, прашна лента, през изровените пътища, дето дървесата се привеждаха като сводове, по пътеките, дето житата стигаха до коленете му, с облени от слънце рамене и с ноздри, вдъхващи утринния въздух, със сърце, преизпълнено от блаженствата на нощта, със спокоен дух и задоволена плът, той вървеше, преживявайки своето щастие, както ония, които предъвкват и след ядене, за да запазят вкуса на трюфелите, които се смилат в стомаха им.
Какво хубаво е имало досега в живота му? Дали времето, прекарано в колежа, когато стоеше затворен между ония високи стени, самотен сред своите по-богати и по-силни другари, които се надсмиваха на говора му, които се подиграваха на дрехите му и чиито майки идваха в приемната зала със сладкиши в маншона? Или по-късно, когато учеше медицина и никога нямаше достатъчно пари, за да заведе на танц някоя млада работничка, която би му станала любовница? А след това бе живял четиринадесет месеца с вдовицата, чиито нозе в леглото бяха студени като лед. Но сега той притежаваше за цял живот тая хубава жена, която обожаваше. Отвъд кръга на нейната копринена пола за него нямаше вселена; и той се укоряваше, че не я обича достатъчно, искаше пак да я види; връщаше се бързо, качваше се с разтуптяно сърце по стълбите. В стаята си Ема се занимаваше със своя тоалет. Той се приближаваше безшумно, целуваше я по гърба, тя възкликваше.
Не можеше да се сдържа и непрекъснато пипаше гребена, пръстените, шалчето й, понякога шумно, с цяла уста я целуваше по бузите или нижеше една след друга леки целувки по голата й ръка, от крайчеца на пръстите чак до рамото; а тя го отблъскваше полуусмихната и отегчена, както се постъпва с дете, което досажда.
Преди да се омъжи, тя беше повярвала, че има вече любов; но тъй като щастието, което трябваше да дойде като последица от тая любов, не се бе явило, помисли, че навярно се е измамила. И търсеше да проумее какво всъщност се разбира в живота под думите
VI
Тя беше чела „Павел и Виргиния“ и бе мечтала за бамбуковата къщичка, за негъра Доминго, за вярното куче, а особено за нежното приятелство на някое добро братче, което ще търси за нея червени плодове из големите, по-високи от камбанарии дървеса или ще тича босо по пясъка, за да й донесе птиче гнездо.
Когато навърши тринадесет години, сам баща й я заведе в града, за да я остави в манастира. Отседнаха в една странноприемница в квартала Сен-Жерве, дето за вечерята сложиха нарисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица дьо Лавалиер. Легендарните обяснения, заличени тук-таме от драскотините на ножовете, прославяха религията, нежностите на сърцето и придворното великолепие.
В началото тя не само че не се отегчаваше в манастира, но дори й беше приятно обществото на добрите сестри, които, за да я развличат, я водеха в параклиса; за там се отиваше през трапезарията по дълъг коридор. В междучасията тя играеше малко, разбираше добре катехизиса и когато свещеникът задаваше мъчни въпроси, винаги тя отговаряше. И живеейки така, без да напусне нито за миг приятно топлата атмосфера на училищните стаи, между тия белолики жени, които носеха броеници с медно кръстче, тя се унесе сладостно в мистичния копнеж, излъхван от благоуханията на олтара, от хладината на светената вода и от сиянието на свещите. Вместо да следи литургията, тя гледаше в молитвеника си благочестивите картинки в сини рамки; и обичаше болната овца, светото сърце, пронизано от остри стрели, или бедния Исус, който пада, носейки кръста си. За да умъртви плътта си, тя се опита да не яде цял ден. Търсеше в мислите си някакъв обет, на който да се отдаде.
Когато отиваше на изповед, измисляше дребни грехове, за да остане по-дълго време коленичила в полумрака със сключени ръце и лице до решетката под шепота на свещеника. Думите годеник, съпруг, небесен любовник и вечен брачен съюз, които се повтарят в проповедите, пораждаха в дълбочините на душата й неочаквани сладости.
В занималнята вечер преди молитва четяха някакъв, религиозен текст. През делничните дни някой съкратен откъс от свещената история или пък „Беседите“ на абат Фрейсину, а в неделните дни за разнообразие откъси от „Геният на християнството“.
Как слушаше тя през първите дни звучната жалба на романтичната тъга, повтаряна от всеки ек на земята и вечността! Ако детството й бе минало в задната стаичка на някой дюкян сред търговски квартал, тя би разкрила може би душата си за лирично опиянение от природата, което обикновено стига до нас само чрез посредничеството на писателите. Но тя познаваше повече, отколкото бе потребно, селския живот; знаеше блеенето на стадата, млечните продукти, плуговете. Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.
В манастира всеки месец идваше една стара мома да шие и кърпи по осем дни бельото. Покровителствана от архиепископията, понеже бе от старо, благородно семейство, разорено през революцията, тя се хранеше в трапезарията заедно със сестрите и след ядене, преди да отиде на работа, оставаше за малко на приказка с тях. Често пансионерките избягваха от занималнята, за да отидат при нея. Тя знаеше наизуст любовни песни от миналия век и ги пееше полугласно, като в същото време бодеше с иглата си. Разправяше разни истории, носеше новини, изпълняваше поръчки из града и заемаше скришом на по-възрастните по някой роман, който винаги биваше в джобовете на престилката й и от който простодушната госпожица изгълтваше дълги глави в почивките между работата си. Това бяха само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне — издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти,
По-късно с Валтер Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели8. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон. По онова време Ема се преизпълни с обожание към Мария Стюарт и с възторжена почит към всички знаменити или нещастни жени. За нея Жана д’Арк, Елоиза, Агнес Сорел, хубавата Ферониерка и Клеманс Изор се отделяха като комети върху тъмната необятност на историята, дето още изпъкваха тук-таме, но по-загубени в мрака и без никаква връзка помежду си, свети Луи под своя дъб, умиращият Баяр, някои сцени от жестокостите на Луи XI, други от Вартоломеевата нощ, перото върху шапката на Беарнееца
