всички тях се бяха сражавали и всички бяха надвивали, нерядко с цената на гибелта на някой велик герой, с подобаващите за случая траурни слова на оплакващите го верни другари, и всичко това се подреждаше така, че да остане време да се върнат в замъка за вечеря.
Томас стигна до малкото възвишение с гледка към вира, заслонено от шубрака на млади букови фиданки, отмести сплетените клони, за да види какво има долу, спря, зяпна от възхита и промълви тихо:
— Пъг, виж!
Край езерцето стоеше елен, вдигнал високо глава — оглеждаше се за онова, което бе прекъснало водопоя му. Животното беше старо, космите около муцуната му бяха почти побелели, а главата му бе увенчана с великолепни рога.
Пъг бързо преброи.
— Четиринайсет разклонения!
Томас кимна.
— Трябва да е най-старият самец в гората.
Еленът наостри вниманието си към момчетата и едното му ухо потръпна тревожно. Двамата замръзнаха — не искаха да подплашат толкова красивото същество. Еленът изгледа хълмчето продължително и мълчаливо, после бавно сведе глава към водата и почна да пие.
Томас стисна Пъг за рамото и му посочи с глава настрани. Очите на Пъг последваха посоката и зърнаха мъжка фигура, пристъпваща безшумно през поляната. Беше висок мъж, облечен в кожени дрехи, вапцани в гористо зелено. На гърба му висеше дълъг лък, а на колана — ловджийски нож. Качулката на зеленикавото му наметало беше отметната назад. Той крачеше към елена с уверени и равномерни стъпки.
— Мартин — рече Томас.
Пъг също бе познал майстор-ловеца на херцога. Сирак също като Пъг, Мартин си бе спечелил прозвището „Дълголъкия“ сред хората в цитаделата, защото в това оръжие почти нямаше равен. Странен и загадъчен, Мартин Дълголъкия все пак се радваше на обичта на момчетата, защото колкото странеше от възрастните в цитаделата, толкова приятелски настроен и достъпен бе за хлапаците. Като главен ловец, той служеше и като лесничей на херцога. Задълженията му то задържаха с дни извън замъка, понякога и със седмици, докато следотърсачите му търсеха неуморно следи от бракониери, възможни опасности от пожари, скитащи таласъми или престъпници, устроили бивак в горите. Но когато оставаше в замъка, стига да не уреждаше лов за херцога, винаги намираше време за момчетата. Тъмните му очи грейваха весело, щом започнеха да го засипват с въпроси за тайните на леса или го молеха настойчиво да им разкаже за страните по границите на Крудий. Като че ли притежаваше безкрайно търпение, което го отличаваше от останалите майстори в града и цитаделата.
Мартин стигна до елена и леко го докосна по врата. Могъщата глава се извърна и старият елен го подуши под мишницата. А Мартин тихо промълви:
— Ако слезете бавно и без да говорите, може да ви позволи да го приближите.
Пъг и Томас се спогледаха изненадани и излязоха на поляната. Запристъпваха бавно по края на вира, а еленът проследи с глава движенията им и леко потръпна. Мартин го потупа успокоително и той се укроти.
— Пресегнете си и го пипнете, но бавно, за да не го изплашите.
Томас посегна пръв и еленът потръпна под пръстите му. Пъг също протегна ръка, но еленът отстъпи. Мартин замърмори напевно на животното на език, какъвто Пъг не беше чувал никога, и еленът остана неподвижен. Пъг го докосна и се възхити от мекотата на козината му — приличаше на щавена кожа и в същото време бе съвсем различна с живота, пулсиращ под връхчетата на пръстите му.
Изведнъж еленът отстъпи и се обърна. А после, само с един скок, се скри сред дърветата. Мартин Дълголъкия се изкиска и каза:
— Добре. Няма да е много хубаво за него да свикне прекалено с хората. Иначе тези рога бързо ще се озоват над камината на някой бракониер.
— Много е красив, Мартин — прошепна Томас. Дълголъкия кимна, без да отмества очи от мястото, където еленът се беше шмугнал в горите.
— Че е красавец, красавец е, Томас.
— Аз пък си мислех, че ловиш елените, Мартин — каза Пъг. — Как…
— Двамата със стария Белобрадко си имаме нещо като договор, Пъг — отвърна Мартин. — Ловя самотни елени, но не и кошути, или само престарели кошути, които не могат да раждат. Когато някой млад елен отнеме харема на Белобрадко, може и да го хвана. Засега всеки от двама ни оставя другия да си върши работата. Ще дойде ден, когато ще го погледна над пръчката на стрелата. — Мъжът се усмихна на момчетата. — И чак тогава ще разбера дали ще мога да я пусна да полети. Може би да, а може би не. — Замълча за миг, сякаш мисълта за старостта на Белобрадко го натъжи, а после, когато лек полъх размърда клоните, продължи: — Е, какво е довело двама толкова храбри ловци сред горите на херцога така рано? Сигурно са останали хиляда несвършени неща, щом следобед е празникът на Средилетие.
— Майка ми ни изгони от кухнята — отвърна Томас. — Били сме й пречели. А и нали и Подборът е днес… — Гласът му заглъхна смутено. Загадъчната слава на Мартин до голяма степен произтичаше от начина, по който се беше появил в Крудий. По негово време на Подбора херцогът веднага го пратил при стария майстор на лова, вместо да трябва да застава пред събранието на майсторите с останалите момчета на негова възраст. Това нарушение на най-древния обичай беше оскърбило много хора в града, въпреки че никой не бе събрал достатъчно кураж да изрази недоволството си пред лорд Боррик. И съвсем естествено всички бяха насочили яда си към Мартин, вместо към херцога. През годините Мартин напълно бе оправдал решението на лорд Боррик, но въпреки това много хора все още негодуваха от специалното отношение на херцога към него в оня ден. Дори сега, дванадесет години по-късно, някои хора смятаха Мартин Дълголъкия с нещо по-различен от тях самите и поради това — незаслужаващ доверието им.
— Извинявай, Мартин — каза Томас. Мартин кимна малко тъжно.
— Разбирам ви, Томас. Може и да не ми се е налагало да изпи там вашата несигурност, но съм виждал мнозина други да чакат в деня на Подбора. А и от четири години сам заставам с майсторите, тъй че тревогата ви ми е понятна.
Внезапна мисъл порази Пъг и той изломоти:
— Но ти не си с другите майстори.
Мартин поклати глава и на гладкото му лице се изписа печал.
— Мислех си, че улисани в тревогата си няма да забележите очевидното. Но умът ти е остър, Пъг.
В началото Томас не схвана за какво говорят, но после му просветна.
— Ама така ти няма да си избереш чираци!
Мартин вдигна пръст пред устните си.
— За това — нито думичка, момко. Не, след като взех младия Гарет миналата година, групата ми на следотърсачите съвсем се запълни.
Томас остана разочарован. Най-много от всичко му се искаше да го вземат на служба при мечемайстор Фанън, но ако не го изберяха за войник, щеше да предпочете живота на горянин под главенството на Мартин. А сега му отказваха втората възможност. Навъси се за миг, но след малко лицето му грейна — навярно Мартин не го беше избрал, защото вече го е избрал Фанън.
Забелязал как приятелят му се унася във възторзи и тревоги и обмисля всички възможности, Пъг каза:
— Нямаше те в кулата почти цял месец, Мартин. — Прибра прашката си и продължи: — Къде беше?
Мартин изгледа момчето и Пъг мигом съжали за въпроса си. Колкото и приятелски да се държеше Мартин, все пак той беше майсторът на лова, член на домакинството на херцога, и на хлапетата от замъка не се полагаше да разпитват хората на херцога кой кога се е върнал и къде е ходил.
Мартин свали притеснението на Пъг с лека усмивка.
— Бях в Елвандар. Кралица Агларана завърши дванадесетгодишния си траур заради смъртта на съпруга си, краля на елфите. Голям празник се вдигна.
Пъг се изненада. За него, както и за повечето хора в Крудий, елфите не бяха нещо повече от легенда. Но Мартин бе прекарал младостта си сред лесовете на елфите и беше един от малцината човеци, които можеха по своя воля да ходят и да се връщат през горите на север. Това бе едно от нещата, които
