Стрелата го порази точно между врата и рамото, където беше незащитен от плетената ризница. Мъжът излетя от седлото, превъртя се и падна. Беше със сигурност мъртъв още преди да докосне земята.
Гарвана връхлетя.
Не можеше да позволи на Тал да посегне отново зад гърба си за друга стрела, след като бе видял на какво е способен и след като несъмнено щеше да умре, ако не го доближи моментално.
Тал хвърли лъка и извади сабята: успя да обърне коня, за да посрещне атаката, в последния момент. Конят на Гарвана блъсна неговия и той залитна. Тал за малко да падне, но конят се задържа на крака.
Тал замахна към главата на Гарвана, но закъсня с един миг — и болка прониза лявото му рамо, щом върхът на оръжието на Гарвана се вряза в плътта му и изстърга в раменната кост.
Тал изпъшка от болка, но не се поддаде на паниката. Подкара напред, като надви подтика да стисне раненото си рамо с дясната ръка, вместо да вдигне сабята над главата си, за да блокира поредния удар на Гарвана.
Примига, за да махне сълзите, и с усилие на волята накара болката в рамото да заглъхне. Беше ясно, че на конски гръб Гарвана е по-добрият дуелист. Все пак двубоят си беше двубой и Тал съзнаваше, че никога досега не е влизал в по-важна битка.
Рондал го беше учил да държи коня си под контрол с една ръка или без ръце, да разчита на краката си, за да дава указания на животното, тъй че Тал се постара да превърне коня в продължение на собственото си тяло и да мисли все едно краката на коня са негови.
Знаеше, че ако ударът на Гарвана бе попаднал на пръст по-долу, щеше да е мъртъв. Раната щеше да разкъса сухожилия или дори да отсече ръката изцяло, а загубата на кръв щеше да го обрече на гибел. Сега повърхностният удар мокреше ризата му по рамото, но той щеше да оживее, стига да успееше бързо да приключи с този бой.
Подкара коня си в полукръг, за да задържи Гарвана вдясно от себе си и да не излага повече на риск ранената вече ръка. Гарвана понечи да налети с коня си в животното на Тал, с надеждата да събори ездача му. Озова се точно до Тал и едва сега младежът можа да го види толкова отблизо, откакто бе опустошил село Кулаам.
Грижливо подрязаната тогава брада сега беше рошава и неподдържана, скулестото лице на мъжа беше измършавяло и уморено. Кожата на Гарвана бе посивяла, а тъмните му хлътнали очи бяха обкръжени с червено, с тъмночерни кръгове отдолу.
Но на лицето му се четеше желязна воля, която подсказа на Тал, че Гарвана е може би най-опасният човек, когото е срещал. Човек не можеше да се издигне до водач на такава банда убийци, без да притежава силна воля. И Тал разбра, че трябва да отвърне на тази воля със своята. Вече не беше важно дали ще остане жив: Гарвана трябваше да умре. Трябваше да бъде наказан за злото, което бе причинил на народа му.
Кръжаха един срещу друг и си разменяха удари, стомана кънтеше в стоманата, но никой от двамата не печелеше предимство. Гарвана беше по-ловък в движението на коня но в близък обхват Тал бе по-добрият дуелист.
Още дълго яздиха така един около друг, разменяха удари и парирания, но никой от двамата не взимаше надмощие. Гарвана на три пъти се опита да го атакува, но и двата коня бяха на ръба на изтощението и третия път Гарвана отстъпи с драскотина по скулата. Кръвта потече по лицето му и този път Тал забеляза нещо ново: решимостта, изписана на лицето на Гарвана, бе изчезнала! Изведнъж се бе превърнал в човек, уплашен, че ще умре.
Тал нападна. Извика с цяло гърло, надигна се на стремената си и посече надолу с всичка сила. Годините конен бой на врага му си казаха своето и го спасиха: това, което Тал не очакваше, бе, че вместо да свърне встрани с вдигната сабя, за да поеме удара му, Гарвана се наведе напред и увисна на лявата си ръка от седлото, за да посече десния му крак.
Острието на Гарвана се вряза дълбоко в прасеца на Тал и повлечен от инерцията от замаха надолу, той полетя с главата напред от коня.
Сблъсъкът със земята го зашемети. Изпадналият му в паника кон побягна и го остави сам и незащитен. Наемническият капитан обърна коня си и го подкара за нова атака, с намерението да го стъпче.
Младежът се превъртя, като едва избягна конските копита, и сабята на Гарвана профуча само на половин педя над него: наемническият капитан не се беше навел достатъчно, за да нанесе смъртоносния удар.
Тал успя да се изправи, отпусна тежестта си на здравия си ляв крак и отново бе готов за бой. Но вместо очакваната атака видя как Гарвана обърна на юг.
На убиеца му беше дошло до гуша и бягаше, изтощеният му кон едва успяваше да тича. Тал извика коня си, но той не реагира. Тал не можеше да докуцука до коня с ранения си крак. А трябваше да превърже раните си, иначе щеше да припадне от загуба на кръв. Бездруго вече беше замаян от падането от седлото.
Отчаяние се надигна в душата му и го заля, но изведнъж той зърна лъка и колчана си само на няколко крачки встрани. Изкуцука до тях и вдигна лъка. Извади стрела от колчана, намести я на тетивата и опъна лъка. Прецени вятъра и разстоянието и пусна стрелата.
Знаеше, че ще има само този единствен изстрел.
Гарвана така и не чу стрелата. Препускаше леко приведен над врата на животното.
Стрелата се заби в гърба му, точно между плешките, и прониза кожената му броня.
Тал видя как Гарвана се отпусна и падна от коня. Падането бе толкова меко, че нямаше нужда да ходи до тялото, за да се увери, че Гарвана най-сетне е мъртъв.
Краката му поддадоха и той падна, все едно цялата му воля и сила се бяха изцедили. Конят му безгрижно хрупаше трева на стотина разтега встрани. След минута щеше да се опита да се добере до него. Първо обаче трябваше да си почине — съвсем малко. Просто да полежи и да си поеме дъх. След това щеше да се оправи с крака и рамото.
Последната му мисъл, преди да изпадне в несвяст, беше за най-добрия изстрел в живота му.
Събуди го миризмата на храна и кафе. Лежеше под одеяла до някакъв фургон. Някой бе превързал рамото и крака му. Беше нощ.
— Кафе?
Тал извърна глава и видя Джон Крийд. Още неколцина мъже от отряда му седяха около по-голям огън на няколко разтега встрани.
Тал се надигна и опря гръб на колелото на фургона.
— Да, благодаря.
Крийд му подаде глинена купа и докато Тал отпиваше от горчивата напитка, му каза:
— Добре, че се оказахме наблизо. Иначе щеше да ти изтече кръвта.
— Как ме намерихте? Крийд се засмя.
— Не беше трудно. — Подаде му още топло парче месо, увито в тънка хлебна питка, и Тал осъзна, че е гладен като вълк. Задъвка лакомо, а Крийд продължи: — Беше осеял дирята си с трупове. — Посочи на север. — Селото го напуснахме призори, шест-седем часа, след като ти тръгна подир Гарвана. — Почеса се по брадичката. — Мислех, че ще намерим и твоя труп, но си се справил добре, Тал Хокинс. Когато видях първия убит, с още две от момчетата избързахме напред да видим дали не ти трябва помощ. Не ти е трябвала. — Изсмя се късо. — Определено не ти е трябвала.
— Жалко само, че не можа да видиш изражението на Гарвана, когато го обърнах. Умрял е наистина изненадан. — Крийд се изкиска. — Стрелата ти стърчеше от него и той беше навел брадичката си все едно гледа да види какво е изникнало от гърдите му. Кучият му син така и нямаше достатъчно чувство за хумор, мен ако питаш. — Изправи се и посочи някъде напред. — Намерихме те ей там, почти свършил. Е, ще се оправиш. Можеш да се возиш във фургона, докато стигнем Крайбрежен страж. Кракът ти е много зле, но ако се опазиш да не забере, ще се оправиш.
Тал преглътна последната хапка и попита:
— Къде е другият фургон?
— Оставих го в селото. Не ни трябваха два, а и реших, че няма да имаш нищо против да го дадем на ородоните.
