гръб към огъня в другия край на лагера.
Умът на Каспар заработи трескаво. От дългите си години опит знаеше едно: нерешителността носи повече вреда от лошия избор. Можеше да се опита да обезвреди пазача и с това вероятно да си спечели няколко часа в гонитбата, която неминуемо щеше да последва, или просто да тръгне в нощта, с надеждата, че пазачът няма да дойде да провери за него преди разсъмване. Но какъвто и избор да направеше, трябваше да действа веднага!
И без някакво съзнателно усилие направи стъпка към пазача. Довери се на инстинктите си: рискът си заслужаваше възможната награда. Пазачът си тананикаше някаква монотонна мелодия, може би само колкото за да не заспи. Каспар запристъпва крадешком и се озова точно зад него.
Някакъв полъх, смътен звук или просто интуицията накараха пазача да се обърне. Каспар замахна с все сила и го удари зад ухото. Пазачът се килна и Каспар го удари с юмрук в челюстта. Номадът се свлече на земята в безсъзнание.
Каспар знаеше, че свободата му се измерва в секунди, така че бързо смъкна връхната дреха на пазача и взе меча му. Но краката на мъжа бяха по-малки от неговите и ботушите му се оказаха безполезни.
Той изруга наум войника, който му беше взел ботушите, когато го плениха. Не можеше да избяга бос. Цял живот беше носил удобни ботуши, а от малкото, което бе видял от терена на тази страна, той изглеждаше каменист и безмилостен. Бе видял една малка горичка, когато магьосникът го остави тук, но се съмняваше, че горичките тук са гъсти и че ще може да се крие в тях. А и трябваше да избяга далече от тези номади. Единствената му възможност да се спаси бе да си намери ботуши по мярка и да се окаже на колкото може повече разстояние оттук, преди те да се събудят, дори евентуално да стигне до скалистия хребет, където конете нямаше да могат да го последват.
Постоя мълчаливо за миг, след което тихо забърза към най-голямата шатра. Стиснал меча, предпазливо се приближи отстрани. Отвътре се чуваше хъркане. Като че ли на двама души — мъж и жена. Влезе. В сумрака не можеше да види почти нищо, затова изчака, докато очите му се приспособят. След миг успя да види трети човек близо до лявата страна на шатрата — явно дете.
Видя и ботуши до едно ковчеже, където главатарят най-вероятно държеше личното си съкровище. Приближи се дебнешком като котка, нехарактерно за толкова едър мъж като него. Безшумно взе ботушите и се увери, че ще му станат, после запристъпва заднешком към изхода. Спря. Разкъсваха го колебания. Беше почти сигурен, че ще го заловят отново, а вероятно и ще го убият, ако не намери някое предимство. Но какво? Докато размисляше, изтичаха ценни мигове, време, което така и нямаше да може да си върне, колкото и да бързаше да се отдалечи възможно повече от лагера.
Нерешителността обаче не беше в характера му. Той се огледа пак и видя оръжията на главатаря точно там, където очакваше, че трябва да са — да са му подръка в случай на беда. Прокрадна се безшумно до спящата двойка и измъкна камата на водача на стана. Беше дълга, с широко острие, направена с една- единствена цел — да разпори човек в близък бой. Нищо изтънчено нямаше в оръжието и то му напомни за камите, носени от номадите в пустинята Джал-Пур в Кеш. Зачуди се разсеяно дали тези хора не са някак свързани. Езикът на Джал-Пур беше различен от кешийския, но квеганският бе някогашен диалект на кешийски, а в езика на тукашните хора се долавяше смътно сходство.
Прокрадна се към изхода. Погледна в тъмното към детето. На смътната светлина не можа да прецени дали е момче, или момиче: косата бе дълга до раменете, но лицето на детето беше извърнато настрани. С бърз замах Каспар заби камата през платнището и в пръстта. Смътният звук накара детето да се размърда, но то не се събуди.
Каспар излезе. Бързо се огледа и видя каквото му трябваше — пълен мях. После погледна с копнеж към коневръза, но се отказа. Един кон щеше да му предложи повече шанс за оцеляване, но при опита да го оседлае най-вероятно щеше да разбуди някого, а какъвто и шанс да му спечелеше предупреждението в шатрата, открадването на кон от тези хора щеше да го заличи.
Тръгна безшумно от малкото номадско селище към хълмовете. Видяното, преди да го пленят, му подсказваше, че теренът е каменист и че конниците може би няма да са склонни да го преследват, ако пътят се окаже прекалено труден. А може би и посланието му щеше да ги спре.
Защото, освен ако главатарят им не се окажеше глупак, щеше да разбере какво е направил Каспар. Камата до детето щеше да му каже: „Можех да убия теб и семейството ти, докато спяхте, но ви пощадих. Сега ме оставете на мира“.
Надяваше се, че главатарят ще го разбере.
Утрото го застигна, докато се катереше по разядени скали високо сред хълмовете. Нямаше почти никакво укритие и той запъхтян се мъчеше да се изкачи по-нагоре.
Все още виждаше бивака долу, макар шатрите да изглеждаха вече като няколко смътни точки сред широката долина. Долината бе задънена: просторна равнина, оградена от едната страна от накъсани хълмове с плато срещу тях. От третата страна в далечината се издигаше планинска верига. Увенчаните със сняг върхове подсказваха, че е трудна за преминаване. Военният в него се възхити на естествената укрепеност на района, особено ако някой решеше да вдигне укрепление там, където се намираше лагерът на номадите. Но след като огледа хоризонта, разбра, че тук няма нищо за защитаване.
Долината явно беше безводна. Дърветата, покрай които бе минал, бяха непознати. Но бяха криви и чворести, с твърда черна кора и бодли и явно им трябваше много малко вода, за да оцелеят. Накъдето и да погледнеше, виждаше само камъни и прах. Долината долу и процепът между скалите му подсказваха, че тук някога е текла река. Земно разместване или промяна в климата бе довело до пресъхването й и сега единствената функция на старото русло бе да очертае път за бърз преход за конници между едно място и друго, и двете — неизвестни за Каспар.
Далечни звуци го предупредиха, че бягството му най-сетне е разкрито, и той се закатери по-бързо, замаян и изтощен. Не беше ял от близо два дни, според това как пресмяташе времето. Довлекли го бяха пред Талвин Хокинс и съюзниците му във вериги през нощта и го пренесоха тук на разсъмване. Трябваше наистина да е на другия край на света.
Беше гладен и изтощен. За меха беше вързана торбичка с парче сушено месо и сухар, но щеше да ги изяде, когато му останеше време: засега гледаше да се отдалечи колкото може повече от номадите.
Добра се до един рид, по чието било минаваше пътека. Обърна се и погледна към далечния лагер. Шатрите бяха прибрани и малките точици, за които реши, че са хора и коне, се движеха бавно. По нищо не личеше, че са тръгнали да го преследват. Постоя малко, колкото да си поеме дъх и да огледа пътеката.
Беше доста широка, почти път. Клекна, за да я разгледа внимателно. Да, това беше стар път. Тръгна по него и скоро стигна до скална стена, по която личаха белези от каменоделски сечива. Седна на сянка под скалата и изяде сухара и половината месо. Изпи една трета от водата и се отпусна да отдъхне.
Като че ли бе успял да избяга и като че ли посланието му до главатаря бе разбрано. Нямаше разпръснали се да търсят ездачи, нито следотърсачи се катереха по хълмовете под него. Не се налагаше да се тревожи от преследване.
Въздухът беше сух. Той прецени местоположението си по изгрева. Намираше се навярно на някогашен военен път, изоставен по една или друга причина. Околността беше сурова и негостоприемна, тъй че нямаше защо някой да я владее. Пътеката може би беше служила някога за главен път на държава, отдавна отказала се от владението си над този район.
Разбираше, че горещината през деня ще е жестока, така че се огледа за заслон. Заслон обаче не се виждаше. Реши да повърви известно време по стария военен път — ако не друго, предлагаше му поне позиция за наблюдение. Позволи си още една дълга глътка вода и запуши меха. Нямаше представа колко време ще мине, преди да намери вода.
Откъслеците от разговора, който бе подслушал през нощта, го навеждаха на мисълта, че водата е повод за загриженост и за номадите. Реши, че са се запътили към някой извор, така че тръгна по пътя успоредно на тях.
След час забеляза, че разстоянието между него и номадите се увеличава. Те яздеха бавно, но по равен терен, докато той трябваше да се провира между нападали камъни. Пътят продължаваше равно по десетина-петнайсет разтега, след което се прекъсваше от цепнатини, срутени камъни и ровини, причинени от свличания по склоновете. Веднъж му се наложи да се спусне доста надолу, за да заобиколи един срутен участък.
