необходимо нещо, за да обедини всички разпокъсани държавици на Изтока под знамето на Ролдем.
Докато лежеше и мислеше за това, баща му изведнъж се появи и за миг Каспар се зачуди дали не е умрял и дали баща му не е дошъл, за да го отведе до Залата на смъртта, където Лимс-Крагма да претегли стойността на живота му и да му избере място на колелото за следващото му обръщане.
— Не ти ли казах да си предпазлив?
Каспар понечи да заговори, но гласът му едва излезе на хриплив шепот:
— Какво?
— От всички слабости, обсебващи човек, суетата е най-гибелната. Защото заради суетата един мъдър човек може да се превърне в глупак.
Каспар се надигна рязко, но баща му беше изчезнал.
В трескавото си състояние не можеше да проумее какво означава видението с баща му, макар нещо да му подсказваше, че е важно. Нямаше време да разсъждава над това. Знаеше, че не може да чака до залез- слънце, животът му вече се измерваше в минути. Затътри се отново през камънаците към равнината — знойната мараня се вдигаше от сивите и охрени скали — залиташе по натрошените камъни, огладени от някогашните води.
Вода.
Виждаше нереални неща. Знаеше, че баща му отдавна е умрял, но ето, че духът му сякаш крачеше пред него.
— Твърде много вяра влагаше в онези, които ти казваха, че желаното от теб е истина, и пренебрегваше онези, които се опитваха да ти кажат кое е истина.
— Но бях сила, вдъхваща страх!
Думите излязоха в неразбираемо ръмжене.
— Страхът не е единственият инструмент на дипломация и управление, синко. Лоялността се ражда от доверие.
— Доверие! — извика Каспар и гласът му излезе на хрип, сякаш думата дращеше, за да се измъкне от раздраното му гърло. — Не вярвай никому! — Спря, залитна и посочи обвинително баща си. — Ти ме научи на това!
— Сгреших — отвърна с тъга привидението и изчезна.
Каспар се огледа и видя, че се е запътил общо взето в посоката, където бе видял отразения блясък. Продължи да се тътри напред. Бавно преполови разстоянието, после преполови и оставащото.
Умът му продължаваше да витае като в мъгла, съживяваше събития от детството му, а после — от упадъка на управлението му. Млада жена, чието име не можеше да си спомни, се появи пред него, повървя бавно около минута и изчезна. Коя ли бе? После си спомни. Дъщеря на търговец, момиче, което бе намирал за красиво, но баща му бе забранил да се ожени за нея. „Ти ще се ожениш по държавни съображения — каза му. — Вземи я в леглото си, ако искаш, но остави всякакви глупави мисли за любов“.
Момичето се бе омъжило за друг.
Съжаляваше, че не можеше да си спомни името й.
На няколко пъти пада на колене, надигаше се единствено със силата на волята си. Минути, часове, дни минаваха, нямаше как да знае кое. Усещаше, че животът му започва да гасне.
Примига, осъзнал, че денят привършва и че се намира в малко дере и върви надолу.
И тогава го чу.
Птичи зов. Съвсем кратичко чуруликане, но все пак — птичи зов.
Насила се измъкна от летаргичния унес и замига. Помъчи се да прочисти размътения си поглед… и отново чу птицата. Кривна глава и се заслуша — и я чу за трети път.
Затътри се към звука, без да обръща внимание на коварния терен.
Под ходилата му се появи корава трева и умът му се вкопчи в този факт: щом имаше трева, и вода трябваше да има под нея. Огледа се, не видя никаква вода, но пък видя напред малка горичка. Заклатушка се към нея, падна на колене, след това — по лице.
Лежеше задъхан. Усещаше влагата на стръковете по лицето си. Зарови немощно в тревата, пръстите му задращиха рохкавата пръст. Усети влага отдолу. С последните си трохи воля коленичи и извади меча си. Хрумна му странната мисъл, че ако старият му учител по оръжие можеше да го види, че използва меча си така, щеше да го набие, но я прогони и заби острието в пръстта. Закопа.
Ровеше със сетни сили, с почти истерична решимост, копаеше и хвърляше буците настрана бързо като язовец. После подуши. Миризмата на мокро бе последвана от блясък на влага по острието.
Бръкна в дупката и напипа кал. Хвърли меча настрана и зарови с голи ръце. Накрая пръстите му се добраха до водата. Беше разкаляна и миришеше на глина, но беше вода. Сви шепа, загреба, вдигна я към напуканите си устни и отпи. Избърса с мократа си длан врата и лицето си, после отново и отново вдигаше шепа към устата си и пиеше. Представа нямаше колко пъти го направи, но най-сетне рухна, главата му се удари в земята, очите му се подбелиха й съзнанието избяга.
Птицата пристъпи колебливо към зрънцата, сякаш усещаше дебнещата я опасност. Каспар наблюдаваше мълчаливо, легнал по корем в една падина на няколко стъпки встрани, прикрит зад трънливия храст, как птицата — някакъв вид дива кокошка, непознат за него — кълвеше зърната, после вдигаше клюн и ги гълташе.
Беше се съвзел достатъчно от изпитанията, та на заранта да се довлече в заслона си и го оставяше само за да пие от импровизирания си кален „кладенец“. Всеки път водата излизаше все по-трудно и той знаеше, че този жалък източник скоро ще се изчерпи. Решил бе в ранния следобед да навлезе по-навътре в оврага, да види накъде води и да намери друго място, където да разкопае за вода.
Някъде към залез-слънце намери дървото. Нямаше име за него, но раждаше плодове с твърда кора. Той сряза няколко и откри, че вътрешността май става за ядене. Беше пихтиеста и блудкава и вкусът едва ли щеше да зарадва чревоугодник, но той беше отчаян. Изяде обаче само няколко хапки въпреки убийствения си глад и зачака.
Изглежда, не бяха отровни. Изяде няколко, после дойдоха спазмите. Може и да не бяха отровни, но дразнеха стомаха. Или пък дните без храна бяха направили стомаха му по-деликатен.
Каспар винаги беше имал здравословен апетит и никога не бе изпитвал по-нестойчив глад от този след пропускане на обяд, заради лов или отплаване от брега. В бащиното му домакинство все му се чудеха, когато настоеше за ядене, и сега се засмя наум, като си представи как ли щяха да реагират при сегашните обстоятелства. Смехът му замря, след като си спомни, че най-вероятно всички те вече бяха мъртви.
Птицата се приближи.
Каспар беше подредил зърната в редица, водеща към клопка, която бе направил с подръчни материали. Много болезнено беше оплел здрави нишки от плода на странен на вид кактус. Хитрина, която му бе показал навремето кешийският му водач. Разкъсваш пъпката от единия край, дърпаш силно и изваждаш острия шип, закрепен за дълга нишка.
— Игла и конец на самата природа — така бе казал водачът.
Беше се помъчил доста, но накрая върза конец, два пъти по-дълъг от ръката му. Ръцете му бяха покрити с порязвания и убождания чак до раменете, но все пак бе направил капан от покритите с тръни клони на местните растения.
Нужна му беше всяка троха воля, за да остане безшумен и неподвижен, докато птицата се приближаваше към капана. Вече беше запалил малък огън, който сега бе почти на жар. Устата му бе пълна със слюнка в очакване на печената кокошка.
Птицата не му обръщаше внимание, кълвеше си семената едно по едно. Направи още една крачка към следващото. За миг Каспар се поколеба, жегнат от съмнението. Изпитваше почти убийствен страх, че птицата някак може да се измъкне и той ще издъхне от глад в това пусто място.
Кокошката подхвърли зърното във въздуха и то падна толкова далече от капана, че Каспар направо се отчая. Но когато дръпна нишката, капанът падна точно върху птицата.
Тя запърха и зацвърча, мъчеше се да се измъкне изпод решетката от тръни. Каспар изтърпя убожданията от твърдите като желязо шипове, надигна решетката, бръкна под нея и сграбчи птицата.
Откъсна й главата и още преди да се е върнал при огъня, вече скубеше перата. Корменето с върха на меча се оказа мръсна работа. Съжали, че не бе взел и камата, вместо да предупреждава с нея номадския
