до откритото огнище, над което къкреше котле яхния. Жената току-що бе изпекла хляб и Каспар грабна един от още вдигащите пара самуни. Отчупи огромен залък и го натика в устата си. После седна на едното столче, погледна намръщената жена и каза:
— Съжалявам, че се държах малко грубо, но предпочитам грубите маниери пред смъртта от глад.
Задъвка и се усмихна.
— Ммм, вкусно. — Посочи котлето. — Искам и яхния.
Жената се поколеба, после пристъпи към огнището, взе черпака, напълни една купа и я сложи пред Каспар. Даде му дървена лъжица.
— Благодаря.
Тя отстъпи назад и прегърна момчето, притисна го до себе си. Каспар изяде яхнията и преди да помоли за още, ги погледна. Квеганският явно не вършеше работа, но беше най-близкият език до онова, което бе чул от говора на номадите. Посочи гърдите си и рече:
— Каспар.
Жената не реагира. Той посочи към тях и каза:
— Вие как се казвате?
Жената можеше и да е изплашена, но се оказа, че не е глупава. Отвърна му:
— Йойхана.
— Йоана — повтори Каспар.
Тя го поправи:
— Йойхана.
И той долови тихото придихание след първата сричка.
— Йой-хана — каза бавно Каспар и тя кимна, все едно беше почти точно.
Той посочи момчето.
— Йорген — последва отговорът.
Каспар кимна и повтори името. Сипа си втора купа и се наведе над нея, но се усети, че всъщност яде вечерята им. Погледна ги, после изсипа обратно купата в котлето. Задоволи се само с още хляб, посочи ги и каза:
— Яжте.
Махна им да дойдат на масата.
— Яжте — повтори тя и Каспар разбра, че думата е същата, само че с друг изговор. Кимна й.
Тя предпазливо подбутна момчето към масата, а Каспар стана и отиде до вратата. Видя едно празно ведро, вдигна го и го постави на пода като импровизиран стол. Момчето го наблюдаваше със сериозните си очи, а жената непрекъснато го поглеждаше, докато слагаше храна на детето.
След като и двамата седнаха, Каспар заговори:
— Е, Йойхана и Йорген, аз съм Каспар и допреди няколко дни бях един от най-могъщите хора на другия край на този свят. Паднах до това мизерно състояние, но въпреки окаяния ми вид все пак съм това, което казах.
Гледаха го неразбиращо. Той се засмя тихо.
— Е, добре. На вас не ви трябва да учите квегански. Аз трябва да уча езика ви. — Чукна ведрото, на което седеше, и каза:
— Ведро.
Жената и синът й мълчаха. Каспар стана, посочи ведрото и повтори думата. После ги посочи и отново махна към ведрото.
— Как наричате това?
Йорген най-сетне разбра и каза някаква дума. Не приличаше на нищо, което Каспар бе чувал. Той я повтори, а момчето кимна.
— Добре, все е някакво начало — каза бившият херцог на Оласко. — Може би докато дойде време за спане, ще ми поговорите достатъчно, за да ме убедите, че няма да ми прережете гърлото, докато спя.
Глава 3
Ферма
Каспар се събуди на пода на малката колиба. Беше спал до вратата, за да попречи на Йорген или майка му да избягат. Надигна се на лакът и се огледа в ранния утринен здрач. Имаше само едно прозорче близо до комина вдясно, тъй че в стаята все още беше доста тъмно.
Момчето и жената се бяха събудили, но не бяха помръднали от постелята си.
— Добро утро — каза им Каспар и се изправи. Беше прибрал арбалета и всякакви други прибори, които можеха да нанесат сериозна рана, и ги беше струпал на купчина далече от тях. Доверяваше се на инстинктите си на ловец и воин, че ще го събудят, ако някой от неохотните му съжители се опита да му навреди, така че беше спал добре.
Започна да връща приборите по местата им. Щяха да трябват на жената в работата й. Предния следобед и вечерта беше прекарал в сочене на предмети и питане за имената им — бавно разнищваше този нов език. Научил бе достатъчно, за да приеме, че диалектът им е свързан с древния кешийски, говорен в района на Горчивото море преди векове. Бе изучавал имперската история толкова, колкото задължаваха всяко благородно момче, и смътно помнеше упоменавания за някаква религиозна война, принудила кешийски бежанци да отплават на запад. Явно някои от тях бяха слезли на този бряг, някъде наблизо.
Винаги беше имал усет за езици, макар сега да съжаляваше, че не бе отделил повечко време в говорене на квегански — издънка на същия кешийски диалект, който говореха потомците на този народ. Все пак вече се справяше доста добре, което щеше да му е от полза, ако решеше да се задържи за по-дълго в тази ферма.
Погледна момчето и каза:
— Можеш да излазиш.
Момчето се надигна.
— Мога да изляза?
Каспар разбра грешката си и се поправи:
— Имам предвид да излазиш от постелята, но ако искаш да излезеш навън, направи го. — И му махна към вратата.
Йорген сигурно беше очаквал, че ще бъде набит или убит, а Йойхана — че ще я изнасили. Не че не беше достатъчно привлекателна, макар и със загрубяла от слънцето и вятъра кожа, длъжен бе да признае Каспар, но той не обичаше съпротивляващи се жени — да не говорим пък за онези, които се преструваха, че го желаят, заради богатството и властта му.
Жената стана и издърпа завеската настрана, а момчето нави постелята си и я прибра под масата. Каспар седна на едното столче. Жената отиде при огнището, разрови въглените и сложи дърва.
— Трябват ли ти дърва? — попита Каспар.
Тя кимна и каза:
— Ще ида да насека, след като издоя едната крава. Миналата седмица планинската котка й изяде телето.
— Котката притеснява ли ви?
Тя не го разбра, затова той опита другояче:
— Котката идва ли за още телета?
— Не.
— Аз ще насека дърва — каза Каспар. — Къде е брадвата?
— В… — Думата му бе непозната, затова той я помоли да я повтори. После разбра, че е странно произнесен вариант на кешийската дума за „сайвант“. Повтори я и рече:
— Ще работя за храната си.
Тя помълча, после кимна и каза:
— Няма хляб. Меся го вечер.
Той само кимна. И двамата знаеха защо не беше замесила вечерта. Беше седяла уплашена и чакаше да я нападне, а той непрекъснато задаваше странни и безсмислени въпроси за имената на разни неща.
Каза й бавно:
