— Не, днес не. Правете, каквото искате, само не досаждайте на мистрес Уули.
— Ще помоля Грийни да ме заведе на лов — зарадва се Пипа. — Той ми обеща следващия път да ме вземе. Ще дойдеш ли и ти, Пен?
Пен продължаваше да следи внимателно майка си.
— Болна ли си, мамо?
— Не, мила, само съм уморена. Смятам да прекарам сутринта в стаята си и да поспя. Не се страхувайте, добре съм. — Тя целуна детето и го погали по бузата.
Пен кимна, но не изглеждаше убедена, когато излезе.
— Утринно гадене ли имаш, сърце мое? — попита благо Тили. Гуинивър поклати глава.
— Не, досега не съм имала. Но съм изтощена до крайност.
— Не се учудвам, след всичко, което преживя. Легни си, а аз ще ти приготвя топло вино — нареди старата бавачка и отметна завивката. — Хайде, какво чакаш? Няма да направиш нищо добро за себе си и за малкото, ако се преуморяваш.
— Права си. — Гуинивър остави Тили да развърже корсажа й. След като бойкият й дух беше угаснал, не можеше да си позволи да отслаби и тялото си.
Хю яздеше към дома си под непреставащия дъжд. Какво можеше да стори, след като тя не желаеше да го изслуша? Да се върне и да чука, докато го пуснат да влезе? Само да можеше да я вземе в прегръдката си и да й каже как се чувства! Тя щеше да го разбере. Тя имаше отворено сърце, само че беше ужасно дебелоглава! Ако склонеше да го изслуша, великодушието й щеше да вземе връх.
Той остави коня в обора и влезе в къщата си както обикновено през задния вход, без да обръща внимание на любопитните погледи, които следяха всяка негова стъпка. В залата беше запален буен огън, горяха лампи, но топлината не го утеши. Потънал в мислите си, той се огледа наоколо, прокара ръка по брадичката си и отново се сети, че отдавна не се беше бръснал.
Изрече ядно проклятие, тръсна глава и енергично изкачи стълбите към спалнята. При влизането празнотата и го улучи като удар. Приливът на енергия отлетя, отново чу думите, които бе хвърлил в лицето й, обвинителни, проклинащи, окончателни. Как да се надява, че ще си я върне, след всичко, което й беше причинил?
Той дръпна звънеца с нов прилив на сили, отвратен от вонята на тялото си и засъхналата кръв по ръкавите, съблече се и заповяда на дотичалия слуга да донесе топла вода. Мислите му бяха тръгнали в нова посока: трябваше да спечели отново любовта на жена си. Нямаше представа как би трябвало да я ухажва, тъй като бракът със Сара беше уреден от родителите му, а връзката с Гуинивър също бе минала без сладкото изкуство на ухажването.
Сега обаче трябваше да го овладее — да се научи да ухажва, да я убеди в любовта си. Само така можеше да си я върне.
Той се избръсна със здравата си лява ръка и изръмжа недоволно, когато се поряза под брадичката. Докато се миеше със сапун и гореща вода, непрекъснато си повтаряше, че при други обстоятелства никога не би положил толкова усилия да подобри външността си. Обикновено не го беше грижа как изглежда, не се интересуваше какво впечатление прави на хората около себе си. Днес обаче беше друго. Днес искаше да изглежда добре. Външността му нямаше да повлияе върху решението й, но щеше да й покаже, че той много се стараеше да й се понрави.
Облече се много грижливо и се огледа изпитателно в огледалото от полирана мед. Отражението му беше разкривено и замъглено, но му показа, че изглеждаше уморен и напрегнат. Може би трябваше да хапне нещо. Не помнеше кога за последен път беше сложил нещо в устата си.
Затова слезе долу в залата, където го очакваше Милтън.
— Бъдете така добър и наредете да ми донесат хляб, месо и ейл — помоли Хю, докато слизаше по стълбата.
— Веднага, милорд. — Управителят се поклони и изтича навън. Лордът застана пред камината и протегна ръце към пламъците. Тя бе казала, че го обича. Даже накрая, когато я засипа с ужасните си обвинения, му каза пак същото.
Той се вкопчи в тази надежда, докато се хранеше. Откъсна си голямо парче топъл хляб, отряза от месото и си наля канче прясна бира. Всяка частица от него се стремеше към нея, но си заповяда първо да се нахрани добре. Когато застанеше пред нея, в главата му трябваше да цари ред, за да намери най- правилните думи, с които да изрази молбата си. Беше й показал насилническата си страна, за чието съществуване сам не подозираше, освен в бурята на сражението. Сега трябваше да направи всичко в човешките възможности, за да изтрие този спомен. Тогава му хрумна нещо.
— Милтън!
— Да, милорд? — Докато господарят се хранеше, управителят чакаше пред вратата за кухнята.
— Лейди Гуинивър взе ли книгите си?
— Мисля, че не, милорд. Сигурно са още в стаята на магистъра.
— Веднага ги опаковайте и ги натоварете на каручка. Внимавайте да са предпазени от дъжда.
Милтън учудено изкриви лице, ала гласът на господаря издаваше, че не е в настроение да отговаря на въпроси, и той побърза да изпълни заповедта.
Хю довърши закуската си и отново се заразхожда неспокойно из залата, докато чакаше да опаковат и натоварят книгите. Това щеше да бъде подаръкът му за Гуинивър. Само така можеше да й демонстрира разбирането си, прозрението, че се бе държал отвратително. Ако приемеше разкаянието му, тя щеше да го изслуша. Трябваше твърдо да вярва в това и да не се поддава на отчаянието.
Гуинивър спа дълбоко и без сънища, почти като изпаднала в безсъзнание. Когато отново се почука на вратата, тя не чу нищо.
Не чу и Тили, която се промъкна на пръсти в стаята й. Не усети как старата й бавачка застана до леглото и я огледа с внимание.
Тили поклати глава и излезе от стаята така тихо, както беше влязла. Управителят я чакаше на стълбището.
— Спи дълбоко, мастър Кроудър. Престъпление е да я будим.
Кроудър кимна.
— Ще ида да кажа на лорд Хю.
— Да, но не му казвайте, че спи, а че не може да го приеме — посъветва го Тили. — Тя сама ще реши кога да го приеме. Не искам да вярва, че я е победил.
Кроудър кимна отново и слезе да говори с лорда. Двама млади слуги вече внасяха книгите от каручката и ги подреждаха в малката стаичка на магистър Хауърд. Ученият мъж ги поемаше, оглеждаше критично всяко томче и кореше момчетата за невнимателното им отношение към ценното имущество.
Кроудър излезе навън. Лорд Хю чакаше на улицата, едната ръка върху дръжката на меча, другата стисната в юмрук на хълбока. Позата му издаваше нетърпение и нервност.
— Простете, милорд, но господарката ми не може да ви приеме — изрече Кроудър, но веднага отстъпи крачка назад, когато съпругът й пристъпи напред с буреносно лице.
— Не може ли? И защо?
— Възложено ми е да ви предам, че не може да ви види. — Кроудър остана непоколебим.
Без да каже нито дума повече, Хю се запъти към коня си. Още малко и щеше да избута Кроудър настрана и да нахлуе в къщата: но с това само щеше да си навреди. Тъкмо когато се готвеше да се качи на седлото, чу името си, произнесено от звънко детско гласче.
— Лорд Хю! Лорд Хю! — Пипа зави бежешком зад ъгъла. Бонето й беше разкривено, косата мокра от дъжда. Тя се хвърли в прегръдката му с обичайния си устрем, той я вдигна високо във въздуха и я целуна зарадвано.
Малката помилва бузите му и думите бликнаха като поток от устата й.
— Ще останете ли при нас? Защо вече не живеем в дома ви? Как е Робин? Оправи ли се вече? Върна ли се вкъщи? Кога можем да го видим? Мама спи. Много е уморена. Каза ни, че ще почива цялата сутрин, и Тили не позволява да я безпокоим преди обяда. Ще останете ли за обед? Пен! Пен! — извика през рамо
