здрави! Никога не ми се е налагало да преговарям и да се пазаря с някого. И затова не съм сигурен дали дарът, който предлагам, е достатъчно голям. Ти естествено можеш да бъдеш подкупен, нали си създаден по образ и подобие човешко, както се твърди, но по-добре е сам да кажеш цената. Това, което предлагам, е единствено по рода си — няма по света нито катедрала, нито пирамида, каквато ще бъде моята, градена в продължение на години от десет хиляди работници.
Той замлъкна. С това се изчерпваше неговото предложение.
Всичко щяло да се изпълни подробно според обещанието и нямало нищо непристойно в това, че се изтъквала цената. Той предоставя на провидението да приеме, или не.
Към края изреченията му станаха разпокъсани, кратки и объркани, тялото му се изпъна и той явно се напрягаше да долови и най-лекия повей или движение на природата околи него. Докато говореше, косата му постепенно бе побеляла и сега, вдигнал глава високо към небето, той приличаше на пророк от древни времена — величествен в своята лудост.
Докато Джон следеше слисано всичко това, стори му се, че става нещо необикновено. Сякаш небето притъмня, сякаш в неочаквания порив на вятъра прозвуча шепот, далечен тръбен зов и въздишка, подобна на шумоленето на тежка копринена мантия. В един миг сякаш цялата природа помръкна: птиците престанаха да пеят, шепотът на дърветата стихна и някъде далеч отвъд планината затътна глуха, заплашителна гръмотевица.
И това беше всичко. Вятърът замря във високите треви на долината, утрото и настъпващият ден заеха отново местата си и изгрялото слънце започна пак да изпраща горещи вълни от златиста мараня, която образуваше светлинна пътека пред него. Листата се засмяха на слънцето и техният смях тъй разтресе дърветата, че всеки клон заприлича на девическо училище в царството на феите. Бог бе отказал да приеме подкупа.
Джон остана загледан още малко в тържественото настъпване на деня, после се обърна и видя нещо лъскаво да прелита долу край езерото, после второ, после трето, сякаш златни ангели се спускаха от облаците. Аеропланите се приземяваха.
Джон се смъкна от каменния блок и се затича към горичката, където беше оставил двете момичета; те се бяха пробудили и го чакаха. Кисмин скочи на крака и скъпоценностите в джобовете й иззвънтяха; тя отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но инстинктът на Джон му подсказа, че нямат време за празни думи. Трябваше да се махнат от планината, без да губят нито минута. Той хвана сестрите за ръце и тримата мълчаливо се запромъкваха между огрените от слънчева светлина и обвити в лека мараня стволове на дърветата. От долината зад тях не се чуваше никакъв друг шум освен жаловитият вик на пауните и мелодичните звуци на пробуждащото се утро.
След като изминаха около половин миля, те се измъкнаха от парка и поеха по една тясна пътека, която водеше към съседното възвишение. Когато стигнаха до върха му, те спряха, обърнаха се назад и се загледаха в хълма, който току-що бяха напуснали, с угнетяващото чувство, че над него тегне някаква гибелна заплаха.
Изрязана на фона на небето, се виждаше грохналата фигура на беловлас мъж, който бавно слизаше по стръмния склон, следван от двама огромни негри. Те носеха безучастно своя товар, който проблясваше и искреше на слънцето. По средата на пътя две други фигури се присъединиха към тях — както успя да види Джон, това бяха мисис Уошингтън и синът й, на чиято ръка тя се облягаше. Авиаторите се бяха измъкнали от аеропланите си на обширната поляна пред замъка и с пушки в ръка, наредени във верига, настъпваха към диамантената планина.
Малката група от петима души, към която беше насочено цялото внимание на наблюдателите, се спря на една скална издатина. Негрите се наведоха и издърпаха нещо, което приличаше на люк. И всички, един по един, изчезнаха в отвора — първо беловласият мъж, след него жена му и синът му, и накрая двамата негри. Слънцето за миг проблесна в украсените им със скъпоценни камъни коси, преди отворът да ги погълне.
Кисмин сграбчи ръката на Джон.
— Но къде отиват те? — извика тя разтревожено. — И какво смятат да правят?
— Навярно има някакъв подземен изход…
Двете момичета извикаха уплашено и прекъснаха изречението му.
— Не знаеш ли? — изхлипа истерично Кисмин. — Планината е минирана!
Докато Кисмин още говореше, Джон вдигна ръце, за да защити очите си. Цялата повърхност на хълма изведнъж бе грейнала от ослепително жълто сияние, което прозираше през тревната покривка, тъй както светлината прозира обикновено през човешката длан. Този непоносимо ярък блясък трая само миг и после — както става, когато изгори жичката на електрическа крушка — изчезна, разкривайки едно пепелище, от което бавно се издигаше синкав дим, носещ със себе си останки от растителност и човешка плът. От авиаторите не бе останала и следа — те също бяха загинали, както и петимата, които бяха влезли в отвора.
В същия миг земята силно се разтърси и замъкът буквално полетя във въздуха, разпръсна се на горящи отломки, които устремно се понесоха надолу и цялата димяща грамада потъна наполовина в езерото. Пламъци нямаше, димът бързо се разнесе, смесвайки се със слънчевата светлина, и след няколко минути само ситен мраморен прах все още се виеше над огромния безформен куп, който доскоро бе олицетворение на красота и богатство. Не се чуваше никакъв звук. В долината бяха останали само те тримата.
XI
На залез слънце Джон и двете му спътнички стигнаха до високия скалист проход, който бе служил за граница на Уошингтъновите владения, и чак тогава погледнаха назад. В здрача долината изглеждаше спокойна и красива. Те седнаха да доизядат храната, която Жасмин беше взела със себе си в една кошничка.
— Ето! — каза тя, като разстла покривката и нареди сандвичите върху нея. — Не изглеждат ли вкусни? Винаги съм смятала, че на открито храната далеч повече ти се услажда.
— С тази забележка — обади се Кисмин — Жасмин влиза в буржоазната класа.
— А сега — рече Джон нетърпеливо — изпразни джобовете си да видим какви скъпоценности си взела. Ако си подбрала по-големички, и тримата ще преживеем богато до края на дните си.
Кисмин послушно бръкна в джобовете си и изсипа на покривката пред него две шепи лъскави камъчета.
— Не е лошо! — извика радостно Джон. — Не са много големи, но… Чакай! — Изражението на лицето му се промени, когато поднесе един от камъните към залязващото слънце. — Та това не са диаманти! Тук има някаква грешка!
— Божичко! — възкликна стреснато Кисмин. — Каква глупачка съм!
— Това са най-обикновени стъкълца! — извика Джон.
— Да, зная. — Кисмин се разсмя. — Погрешно съм отворила друго чекмедже. Те украсяваха дрехата на една приятелка на Жасмин, която бе дошла да ни гостува. Склоних я да ми ги даде срещу диаманти. Дотогава бях виждала единствено истински скъпоценни камъни.
— И само тях ли взе?
— За съжаление, да. — Тя опипваше замислено лъскавите камъчета. — Но струва ми се, че тези повече ми харесват. Диамантите малко са ми омръзнали.
— Е, няма какво — рече унило Джон. — Ще трябва да живеем в Хадес. И докато си жива, все ще разказваш на жените, които няма да ти вярват, че си сбъркала чекмеджето. За съжаление банковите книжки на баща ти пропаднаха заедно с него.
— Че какво му е лошото на Хадес?
— Ако на тази възраст се върна у дома със съпруга, твърде е възможно баща ми да ме лиши от наследство.
Тук се намеси Жасмин.
— Аз обичам да пера — рече спокойно тя. — Винаги съм си прала сама носните кърпички. Ще пера чужди дрехи и ще ви издържам и двамата.
— В Хадес има ли перачки? — попита наивно Кисмин.
— Разбира се — отвърна Джон. — Както и навсякъде другаде.
