— И аз тръгвам с теб.
— Ти си полудяла…
— Разбира се, че ще тръгна — прекъсна го нетърпеливо тя.
— Няма да тръгнеш. Ти…
— Щом е така — каза тя кротко, — сега ще настигнем татко и ще обсъдим с него всичко.
Победен, Джон се усмихна пресилено.
— Добре, мила — съгласи се той с малко престорена радост в гласа. — Ще тръгнем заедно.
Любовта му към нея постепенно взе да се възвръща и да изпълва отново сърцето му. Тя беше негова, искаше да тръгне с него и да споделя неволите му. Той я прегърна и страстно я целуна. Все пак тя го обичаше и всъщност го беше спасила.
Те тръгнаха бавно към замъка, обсъждайки въпроса. Решиха, че щом Брадок Уошингтън ги беше видял заедно, иай-добре ще бъде да избягат следващата нощ. Въпреки това по време на вечерята гърлото на Джон бе така сухо, че той се задави с една лъжица супа от паун и се наложи един от лакеите да го отнесе в украсената с тюркоази и самурови кожи игрална стая и да го тупне няколко пъти по гърба, за да се съвземе. На Пърси това се стори много забавно.
IX
Късно след полунощ Джон трепна неспокойно в съня си, надигна се в миг от леглото и огледа тежките завеси, с които бе декорирана спалнята му. През отворените прозорци, очертаващи се в тъмнината като някакви синкави квадрати, до него достигна слаб далечен звук, който един порив на вятъра отнесе, преди замътеното му от неспокойни сънища съзнание да бе могло да го определи. Резкият шум, който го последва обаче, идеше по-отблизо — сякаш отвън, пред самата стая: изщракване на дръжка на врата, стъпки или шепот, това Джон не успя да разбере. В стомаха, му заседна някаква твърда буца и той така мъчително се напрягаше да долови нещо, че цялото тяло го заболя. После една от завесите сякаш се разтвори и Джон съзря в мрака някаква фигура, която се очерта до вратата, но тя така се сливаше с гънките на завесата, че изглеждаше разкривена като отражение в мръсно прозоречно стъкло.
С едно внезапно движение, предизвикано може би от страх, а може би и от смелост, Джон натисна копчето до леглото си и в следващия миг вече седеше в зелената вкопана вана в съседното помещение, разбуден напълно от съприкосновението със студената вода, с която ваната беше пълна до половина.
Той изскочи от ваната и изтича към зеленикавосинята врата, която, както знаеше от по-рано, водеше към площадката от слонова кост на втория етаж. От пижамата му се стичаше вода и оставяше обилна мокра диря след него. Една червена лампа осветяваше от сводестия таван просторното, издялано от слонова кост стълбище и го правеше още по-красиво и величествено. За миг Джон се спря, смутен от смълчаното великолепие около него, което сякаш обгръщаше в гигантските си гънки и очертания самотната мокра и дребна фигура, застанала трепереща на площадката. И тогава се случиха едновременно две неща. Вратата на неговата дневна стая се отвори в през нея стремително излетяха трима полуголи негри, а когато Джон се спусна ужасен към стълбището, на отсрещната страна на коридора се отвори друга врата и Джон видя Брадок Уошингтън, застанал в осветения асансьор. Той беше облечен в кожено палто и носеше ботуши за езда, които му стигаха до коленете, а над тях се подаваше розовата му пижама.
В същия миг тримата негри, втурнали се към Джон — той никога не ги беше виждал преди и внезапно му мина през ума, че това са професионалните палачи, — се спряха и насочиха очаквателно поглед към мъжа в асансьора, който им изкомандува властно:
— Влизайте! И тримата! Бързо!
На секундата тримата негри се шмугнаха в кабината, вратата след тях се затвори и осветеният правоъгълник изчезна. Останал отново сам, Джон се отпусна изнемощял на едно от стъпалата.
Очевидно нещо важно се беше случило, нещо, което поне за момента бе отложило злощастния край на госта.
Но какво беше то? Дали негрите се бяха разбунтували? Дали авиаторите бяха насилили железните пръчки на решетката? Или пък мъжете от Фиш бяха прехвърлили незабелязано хълмовете и гледаха с мрачни и безрадостни очи богатата долина? Джон не знаеше. Той чу тихо свистене — асансьорът се изкачи и после отново слезе. Навярно Пърси бързаше да се притече на помощ на баща си. Тогава Джон си помисли, че тъкмо сега е моментът да намери Кисмин и да организират незабавно бягството си.
Джон изчака няколко минути, докато асансьорът заглъхна напълно. Треперейки леко от нощния хлад, който го пронизваше през мократа пижама, той се върна в стаята си и се облече набързо. После се изкачи по високото стълбище и сви по постлания със самурови кожи коридор, който водеше към апартамента на Кисмин.
Вратата на всекидневната й стая беше отворена и лампите бяха запалени. Облечена в кимоно от ангора, Кисмин стоеше до прозореца, заслушана в нещо. Когато Джон влезе, тя се обърна към него.
— О, ти ли си? — прошепна тя, прекосявайки стаята. — Чу ли ги?
— Чух робите на баща ти в моята…
— Не, не — прекъсна го тя възбудено. — Аеропланите!
— Аеропланите ли? Навярно техният шум ме е събудил.
— Най-малко около половин дузина са. Преди няколко минути видях един при светлината на луната. Стражата при скалистия проход стреля с пушките си и това разбуди татко. И ние сега ще открием огън срещу тях.
— Дали не са попаднали случайно тук?
— Не, италианецът, който избяга…
Няколко последователни резки изстрела проехтяха откъм отворения прозорец и заглушиха думите й. Кисмин нададе лек писък, грабна с треперещи пръсти нещо от някаква кутия на тоалетната си масичка и изтича до една от електрическите лампи. В миг целият замък потъна в тъмнина — тя беше изгорила бушона за осветлението.
— Хайде! — извика му тя. — Ще се качим в градината на покрива и оттам ще наблюдаваме!
Кисмин се загърна с една пелерина, хвана Джон за ръка и двамата тръгнаха пипнешком към вратата. Само на крачка от нея се намираше асансьорът за кулата и докато Кисмин натискаше копчето, за да се изкачат горе, Джон я прегърна в тъмнината и я целуна. Любовта му се бе възвърнала отново в пълната си сила.
Минута по-късно те излязоха на осветената от звездите тераса. Над главите им кръжаха упорито около дузина тъмнокрили корпуса, като ту се скриваха, ту отново се показваха иззад разпокъсаните облаци, затулващи бледата луна. Тук-там в долината припламваше силен блясък, последван от оглушителен взрив. Кисмин пляскаше с ръце от удоволствие, което не след дълго премина в страх, тъй като аеропланите, по някакъв предварително определен сигнал, започнаха да сипят бомби и цялата долина заехтя от гърмежи и засия от огнен блясък.
Скоро нападателите съсредоточиха атаките си върху местата, където бяха разположени зенитните оръдия, и едно от тях почти веднага бе превърнато в огромен въглен и продължи да тлее сред лехите от розови храсти.
— Кисмин, ти сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че това нападение дойде тъкмо когато се готвеха да ме убият — рече Джон. — Ако не бях дочул изстрела на стражата при скалистия проход, сега щях да бъда мъртъв.
— Не те чувам! — извика Кисмин, изцяло погълната от сцената, която се разиграваше пред нея. — Говори по-високо!
— Казах само — на свой ред извика Джон, — че трябва да се махаме оттук, преди да са започнали да бомбардират замъка.
Изведнъж галерията при негърските помещения се разполови, изпод колонадата изригна гейзер от пламъци и големи, ръбести отломки от мрамор се разхвърчаха чак до брега на езерото.
— Ето как се погубват на вятъра роби, които струват петдесет хиляди долара, в предвоенен курс, разбира се — възкликна Кисмин. — Малцина са американците, които ценят имуществото.
Джон отново взе да я увещава да тръгнат. Прицелът на аеропланите с всяка изминала минута ставаше все по-точен и само две от противосамолетните оръдия продължаваха да се обаждат. Очевидно бе, че
