побере в контейнер, не по-голям от кутия за пури.
Три години след смъртта на Фиц-Нормън, Брадок, синът му, решил, че се е замогнал достатъчно. Размерът на богатството, което той и баща му били извлекли от диамантената планина, надхвърляло възможните граници на изчисление. Той си завел един бележник, в който отбелязвал зашифровано приблизителното количество радий, депозирано във всяка една от хилядата банки, на които бил постоянен клиент, и измислените имена, срещу които радият бил записан. А после направил нещо много просто — запечатал мината.
Запечатал мината, защото онова, което било спечелено от нея, можело да осигури на фамилията Уошингтън небивал разкош за поколения и поколения напред. Оттогава нататък единствената му грижа била да опази тайната си — да не би евентуалната паника, която можела да настъпи при разкриването й, да го превърне заедно с всички богати хора по света в пълен бедняк.
Ето в каква фамилия бе отишъл да гостува Джон Т. Ънгър. Тази история той изслуша на другата сутрин след пристигането си в своята всекидневна със сребърни стени.
V
След закуска Джон излезе на голямото мраморно стълбище и огледа с любопитство панорамата пред себе си. Цялата долина — от диамантената планина до стръмната гранитна скала, отстояща на около пет мили — бе забулена в златиста мараня, която тегнеше лениво над красивите поляни, езера и градини. Групички брястове образуваха тук-там сенчести горички, контрастиращи възхитително с гъстите пояси от борове, които обвиваха хълмовете в тъмнозелен цвят. Както се наслаждаваше на гледката, Джон съзря три млади елена, които изскочиха игриво от една горичка и с бързи и леки скокове изчезнаха в шарената сянка на друга горичка. Джон не би се изненадал, дори ако видеше някой фавн да се мерне със свирката си между дърветата или ако зърнеше сред яркозелените листа нежната розова кожа и разветите руси коси на нимфа.
С тази дръзка надежда той слезе по мраморните стъпала, като събуди излегналите се в подножието на стълбата две руси хрътки с лъскава козина, и тръгна по една алея, застлана с бели и сини плочки, която водеше в неопределена посока.
Джон се наслаждаваше от сърце на всичко, което го заобикаляше. Предимство и недостатък на младостта е, че тя никога не живее в настоящето, а винаги вижда днешния си ден проектиран върху едно блестящо въображаемо бъдеще, изпълнено с цветя и злато, красиви момичета и звезди — основните символи на тази прекрасна и недостижима младежка мечта.
Джон свърна от пътеката, обградена от двете страни с розови храсти, които изпълваха въздуха с прекрасния си аромат, и се насочи през парка към едно обрасло с мъх място, заслонено от група дървета. Никога не беше лежал върху мъх и му се искаше да провери дали наистина е толкова мек, че да заслужи употребата си на прилагателно. И изведнъж видя едно момиче, което вървеше през тревата към него. По- красиво същество Джон не беше виждал в живота си.
Момичето беше облечено в бяла рокля, която му стигаше малко под коленете, а косите му бяха пристегпати с венец от резеда, прекрепен с шноли от син сапфир. Докато се приближаваше, босите му розови крака разпръскваха росата. Беше по-младо от Джон, едва ли минаваше шестнайсетте.
— Здравейте — тихо подвикна то. — Аз съм Кисмин.
За Джон обаче момичето беше вече нещо много повече. Той понечи да се приближи към него, но спря от страх да не настъпи босите му пръсти.
— Вие още не сте ме виждали — каза то с нежния си глас, а сините му очи добавиха: „И много сте загубила от това!“ — Снощи сте се запознали със сестра ми Жасмин, а аз не бях добре, имах някакво отравяне от храна — редеше мелодичният му глас, а очите продължаваха: „Но съм еднакво мила и като болна, и като здрава.“
„Вие ме очаровахте — говореха очите на Джон, — трябва да съм сляп, за да не оценя прелестите ви…“
— Здравейте! — отвърна той гласно. — Надявам се, че тази сутрин сте по-добре… „любима моя“! — завършиха очите пламенно.
Джон едва сега забеляза, че вървят по алеята. Тя го покани да седнат върху мъха, чиято мекота той забрави да провери.
Джон се отнасяше много критично към жените и само един малък недостатък — дебел глезен, дрезгав глас или късогледство — бе достатъчен, за да го направи напълно безразличен. А сега за първи път в живота си седеше тук до едно момиче, което му се струваше въплъщение на физическото съвършенство.
— От Изток ли сте? — полюбопитствува мило Кисмин.
— Не — отвърна простичко Джон. — От Хадес съм.
Кисмин или не беше чувала никога за Хадес, или пък не можа да измисли никаква любезна забележка по отношенве на градчето, защото изведнъж промени темата.
— Тази есен отивам да се уча на Изток — каза тя. — Смятате ли, че ще ми хареса? Отивам в Ню Йорк, в училището на мис Бълдж. Дисциплината там била много строга, но аз ще прекарвам края на седмицата с близките си в нашата нюйоркска къща, понеже татко чул, че момичетата трябвало да вървят две по две.
— Баща ви навярно иска да се държите според положението си — забеляза Джон.
— И ние се държим — отвърна тя с блеснали от гордост очи. — Никой от нас никога не е бил наказван. Татко смяташе, че не бива. Веднъж, когато беше малка, сестра ми Жасмин го блъсна надолу по стълбите, а той само стана и с накуцване се отдалечи. Мама беше… мама малко се разтревожи — продължи Кисмин, — като разбра, че сте от… откъдето всъщност сте. Каза, че като била младо момиче… впрочем тя е испанка и е доста старомодна.
— Много време ли прекарвате тук? — попита Джон, за да скрие, че е леко засегнат от нейната забележка, която му прозвуча като груб намек за провинциалния му произход.
— Пърси, Жасмин и аз прекарваме тук всяко лято, но следващото лято Жасмин ще замине за Нюпорт. А следващата есен ще бъде въведена в лондонското общество. Ще я представят в двореца.
— Знаете ли — поде Джон колебливо, — вие сте далеч по-светска млада госпожица, отколкото си помислих, когато ви видях в първия миг.
— О, не, не съм — енергично възрази тя. — И не бях желала да бъда. Струва ми се, че светските млади хора са твърде посредствени, не мислите ли? А аз не съм такава наистина. И ако продължавате да го твърдите, ще се разплача.
Тя беше така оскърбена, че устните й потръпваха. Джон побърза да я успокои:
— Не исках да ви огорча, казах го просто на шета.
— Не бих се оскърбила, ако бях такава — настояваше тя, — но не съм. Аз съм едно сериозно и непокварено момиче. Не пуша, не пия и не чета нищо друго освен поезия. Имам оскъдни познания по математика и химия, обличам се крайно просто, всъщност почти не се обличам. Мисля, че определението светска е последното, което може да ми се даде. Според мен момичетата трябва ползотворно да изживяват младостта си.
— И аз така мисля — съгласи се охотно Джон. Кисмин отново се развесели, усмихна му се и от сините й очи се търкулнаха две закъснели сълзи.
— Харесвате ми — прошепна простосърдечно тя. — С Пърси ли ще прекарате цялото си време, докато сте тук, или ще отделите и на мен малко внимание? Представете си само, досега нито едно момче не е било влюбено в мен. Никога не са ми позволявали да оставам насаме с други момчета освен с Пърси. Дойдох чак дотук, в тази горичка, с надеждата да ви срещна, без някой от семейството ми да се навърта наоколо.
Силно поласкан, Джон се поклони ниско, както го бяха учили в танцувалната школа в Хадес.
— Сега най-добре ще е да си вървим — каза мило Кисмин. — В единайсет трябва да бъда при мама. А пък вие не пожелахте да ме целунете дори веднъж. Мислех си, че в наше време момчетата не пропускат да направят това.
Джон изпъна гордо рамена.
— Някои наистина не пропускат — отвърна той, — но не и аз. Пък и момичетата в Хадес не са държат
