секунда, изскочи на чист въздух до него и улови главата му. Стисна го за носа и започна да му прави изкуствено дишане, но беше прекалено трудно да държи и двамата на повърхността. Обърна се към брега и замаха, после опита пак. Той пое дълбоко и хрипливо дъх, закашля се и изхвърли струя вода, кал и повръщано. Тя го отблъсна във водата, сложи ръка около врата му, както я бяха учили, и започна да го тегли към брега. Медиците дойдоха да я посрещнат на плиткото и го поеха от ръцете й.
Тя погледна пак към канала. Изглежда, още хора бяха изплавали от руините. На брега бе пристигнал екип от водолази. Тя отиде с олюляване до мястото, където се подготвяха. Никой не й обърна внимание. Поиска маска, плавници и костюм за контролиране на потъването. Мъжът, на когото говореше, я погледна за частица от секундата.
— Добре ли сте?
— Да. Добре съм. Аз съм гмуркачка.
— Искаш ли резервоари с въздух?
Оливия поклати глава.
— Нямам нужда. Правя го за удоволствие.
Погледнаха се. И двамата се намираха на ръба на предизвикана от ужас истерия.
— Имаш ли разрешително да се гмуркаш?
— Да, но мисля, че ще е по-добре да работя на повърхността. Все пак, ако имаш нужда от още един гмуркач, повикай ме.
— Добре. Ето. — Подаде й плавниците и костюма с прикрепените към него тръбички и свирка. — Ако закъсаш, свиркай.
Тя се върна при водата, облече костюма, като го наду през тръбичката, докато усети, че прилепва плътно към ребрата й, а после изпусна въздуха. За миг я обзе чувството, че отново й се повдига. Мислеше, че ще може да открие Елси и Едуард, защото бяха на балкона си, който се намираше откъм брега. И въпреки че почти не ги познаваше, те бяха донесли със себе си целия уют и закътаност на дома. Осъзнаваше смътно, че стремежът й да им помогне е неумел опит да излекува миналото: ако ги намереше и спасеше, това щеше по някакъв магически начин да изцери травмата от миналото й и всичко отново щеше да е наред.
Оливия извади доста хора, не знаеше колко точно. Чувстваше се като на автопилот и нищо наоколо не изглеждаше реално. Закъсня прекалено при една жена — видя я да потъва под водата, после да изплува, после отново да потъва. Докато Оливия я извади на повърхността, лицето й беше придобило синкав оттенък и около устата и носа й имаше пяна. Оливия наду костюма си през тръбата, избърса пяната от носа и синьобелите устни на жената и започна да й прави изкуствено дишане. Жената още носеше черни очила, прикрепени на златна верижка около врата й, беше облечена с хавлиено бюстие в червено и бяло с качулка. След третото вдъхване жената се закашля и изглеждаше, че ще се оправи, но докато Оливия я извличаше към брега, направо я усети как умира. Не беше дълго, просто потрепери, а след това — нищо. Медиците взеха жената за реанимация, но Оливия знаеше, че е свършила.
Седна до едно дърво внезапно изтощена. Един от медиците дойде при нея с малко вода, накара я да си облече клина, наметна раменете й с хавлия и разтри дланите й. Каза, че трябва да отиде в медицинския център и й помогна да се изправи. Докато вървеше, мобилният телефон в джоба на клина й зазвъня.
— Оливия, здрасти. Слушай, „През океани“…
— Здрасти, Бари — уморено заговори тя, — да не искаш да кажеш „Под пламнали океани“?
— Слушай, на мястото ли си? Какво имаш за нас?
Даде на Бари онова, от което той се нуждаеше, между прекъсванията му: какво е чула от медиците, водолазите и полицията, откъслечните спомени, изговаряни от хората, докато ги измъкваше към брега.
— Добре. А свидетели? Хайде, къде си? Можеш ли да ми намериш някой? От мястото на събитието?
Улови погледа на медика, който я подкрепяше. Той взе телефона, послуша няколко секунди и после каза:
— Звучите като истински задник, сър. Затвори телефона и й го подаде.
Оливия остави медиците да снемат жизнените й показатели и да превържат изгарянията на ръката й. Хапна парче хляб и глътна малко соли за рехидратиране. После, наметната с одеяло през раменете, стана и обиколи наоколо. Във временния лагер се намираха хора с тежки изгаряния, полуудавени или и двете. После видя да докарват на носилка жена с червена коса. Оливия стоеше там поразена, смазана, болката от последните няколко часа събуди повторно мъката от миналото — все едно я бяха ударили по стар белег. Откри едно празно кътче, загърна се с одеялото и се сви на топка. Мина дълго време, преди да се изправи и да избърше лице с юмрук.
До нея се обади глас.
— Добре ли си, мило? Искаш ли чаша чай?
— О, този изглежда доста силен за нея. Капни й още малко мляко.
Вдигна поглед, а пред нея, с поднос в ръце, стояха Едуард и Елси.
10.
Когато Оливия се довлече до фоайето на „Делано“, вече се смрачаваше. Тя се чувстваше като никому непонятно произведение на изкуството — мебел-тире-инсталация от кал, кръв, боклуци, водорасли и Бог знае още какво, полепнало по телесата й. Представи си се застанала на четири крака със стол или лампа на гърба. Движеше се лъкатушно към рецепцията, зрението й изневеряваше.
— Моля ви, може ли да ми дадете ключа? Оливия Джаулс, стая седемстотин и три — дрезгаво изрече тя.
— Олебожке, олебожке — забърбори момичето на рецепцията. — Ще се обадя в болницата, ще извикам Бърза помощ.
— Не, не. Добре съм, честна дума. Просто искам… ключа си и малко… малко… малко…
Обърна се, стиснала ключа, и затърси с поглед асансьора. Не можа да го види. После изведнъж красивият пиколо я крепеше, станаха двама и накрая цяла армия, облечена в бяло.
Когато се събуди, за секунда умът й беше празен, но после спомените за катастрофата наводниха съзнанието й с объркани образи: дим, метал, жега, вода и хладното усойно усещане за смърт, удавена плът, притисната към нейната. Отвори отново очи. Намираше се в болница. Всичко беше бяло с изключение на червена лампичка, която непрекъснато мигаше до леглото й. Казваше се Рейчъл Пиксли и беше на четиринайсет години, лежеше в болничното легло, взираше се в зебрата на пресечката, докато излизаше от магазинчето за вестници с пакетче бонбони и брой на „Космополитън“. Тичаше да настигне родителите си. Последва писък, скърцане на гуми. Затвори очи, сети се за жената, която беше видяла по телевизията след срутването на кулите-близнаци, дебела жена от Бруклин. Беше изгубила син и думите й бяха горчиви. После каза: „Досега вярвах, че винаги бих искала отмъщение — око за око, но сега си мисля само: Как може светът да бъде толкова… жесток?“ Гласът й се пречупи на „жесток“.
Следващия път, когато се събуди, Оливия осъзна, че не е в болница, а в „Делано“, а червената мигаща лампичка не беше монитор, а сигнал, че има съобщение на телефона.
Здравей, Оливия! Надявам се, че не се обаждам твърде рано. Аз съм Имоджен от кабинета на Сали Хокинс в „Елан“. Получихме електронното ти съобщение, обади ни се Мелиса от рекламата на „Сенчъри“ за материала за кандидат-звездите. Да, Сали би искала да се заемеш. Ние ще поемем разходите ти. Обади ни се, като се събудиш. О, и късмет с „През океани“.
Здравей, обажда се Мелиса. Разговарях с редакторката ти. Ще правим пробни снимки в хотел „Стандарт“ в Холивуд някъде през другата седмица и искрено се надявам да бъдеш с нас.
Оливия? Обажда се Пиер Ферамо. Във фоайето съм. Може би вече слизаш за нашето рандеву?
