стареца и виж какво го тормози. Вземи нещата присърце и го считай за много важен клиент. Разбираш ли?
— Да, сър.
— Научи подробностите и ела да ми докладваш. След това ще видим какво можем да направим. Тръгваш утре сутринта. — Полковникът ме погледна изпитателно. — Това е твоят шанс да ми покажеш на какво си способен, така че искам да действаш както трябва. Ясно ли е? — Той хвърли сто долара на бюрото и се усмихна лукаво. — Това е за разноските. И нито дума на Гленда. Ако научи, че поемам клиент за сто долара, ще си скъса чорапогащника от яд.
— Да, сър.
— О’кей, Дърк. Действай бързо. Не искам да пилеем време, но пък трябва да свършим работа.
Той ми махна с ръка да си вървя.
Върнах се в кабинета при Чък. Той преглеждаше една дебела папка, в която бяха събрани данни за всички служители от магазина на самообслужване, който наблюдавахме.
— Какво има? — вдигна поглед той.
Седнах зад бюрото си и му разказах.
— Мич Джаксън! — Чък подсвирна продължително с уста. — Биваше си го! Служих с него при полковника, но не знаех, че е бил женен. Трябва да го е направил, когато ни пуснаха в отпуск за един месец. Не е споменавал такова нещо. — Той ме погледна замислено. — Каза ли ти полковникът как умря Мич?
— Не.
— Беше военна тайна. По-добре е да знаеш, за да не изтърсиш някоя глупост, когато разговаряш с баща му. Но не казвай на никого.
— О’кей. Как е умрял?
— Типична военна неразбория. Една група от двадесет души беше изпратена напред в джунглата, където смятахме, че се крият виетнамци. Губехме твърде много хора заради скрити снайперисти и това задържаше настъплението ни. Та полкът ни стигна до някаква джунгла, някъде около хиляда акра площ. Беше много вероятно в нея също да има снайперисти, така че полковникът изпрати напред двадесетимата, за да разузнаят положението и да прочистят пътя ни напред, ако има нужда. Водеше ги опитен сержант. Полкът в това време изчакваше на едно възвишение в началото на джунглата. В щаба обаче научили, че сме спрели. Значи, ето това беше положението — полкът стоеше и чакаше да се върнат двадесетимата. Мич искаше да тръгне с тях. Винаги искаше да е на предна линия, но тогава полковникът не го пусна. Момчетата едва бяха навлезли в шубраците, когато се обадиха от щаба и казаха, че всеки момент ще долетят бомбардировачи, за да изпепелят джунглата с напалм. Някакъв проклет генерал от авиацията не бил разбрал, че сме изпратили хора напред и вдигнал самолетите. Вече беше късно да се обаждаме, за да ги спрат. Нямахме пряка връзка с пилотите, а виждахме машините и чувахме рева на моторите им. Мич скочи в един джип и подкара към джунглата. Полковникът се развика да се върне, но Мич мислеше за двадесетте хлапета в гъсталаците и нищо не можеше да го спре. Продължи с джипа, докато се блъсна в едно дърво, след това скочи и хукна напред, крещейки им да се връщат. Седемнадесет души успяха да се измъкнат, преди бомбардировачите да залеят всичко с напалм. Мич излезе с тях, преброи ги и видя, че трима липсват. След това изпрати момчетата при нас, а той се втурна назад в джунглата. — Чък изпъшка. — Дотогава всичко вече беше в пламъци. Не съм виждал по-смела и по-безразсъдна постъпка през живота си. Не искам и да видя.
— И какво стана после?
— Ето така умря Мич. Спаси живота на седемнадесет хлапета. Намерихме останките му и ги насипахме с лопата в брезентов чувал. Единствено по стоманената гривна с името му познахме, че е той.
— А какво стана с другите трима?
— Същото. Намерихме парчета кости, късове опечено месо… И за зла ирония, после се оказа, че в джунглата въобще не е имало виетнамци. Били са се изтеглили часове преди да стигнем до нея. След това големите началници потулиха тази мръсотия. Сложиха й смокинов лист, както казваме тук в агенцията. Генералът от авиацията, заповядал въздушния удар, беше прехвърлен другаде. Полковникът вдигна шум до Бога, но от висшето командване го накараха да млъкне. В мотивите за награждаването на Мич, за което полковникът настояваше упорито, беше написано, че получава медала, задето е успял да изведе седемнадесет души от засада, при което е бил убит от снайперист. — Чък сви рамене. — Това четиво, предполагам, е било по-приятно за стареца му, отколкото ако беше научил голата истина.
— Благодаря, че ми го каза Чък. Ще внимавам какво говоря пред баща му.
Чък придърпа папката към себе си.
— Аха. Чудя се що за човек е той. Ако е като сина си, наистина трябва да внимаваш.
На следващата сутрин, въоръжен с едромащабна карта и чанта с най-необходимото, тръгнах към Уест Крийк с една от служебните коли.
Макар че по-голямата част от живота си бях прекарал във Флорида, тези места бяха нови за мен. Съдейки по картата, Уест Крийк трябваше да се намира на няколко мили северно от Лейк Плесид. В пътеводителя, който прегледах преди да тръгна, пишеше, че това селце има население от 56 души, препитаващи се с развъждане на жаби, а както успях да науча, жабите носели доста пари, особено през зимата, когато е трудно да се ловят. Изглежда лъскавите ресторантчета но крайбрежието непрекъснато търсеха жабешки бутчета.
Стигнах дотам за малко повече от три часа. По пътя се отбих в Сърл — процъфтяващ фермерски градец, чиито жители отглеждаха домати, чушки, картофи и тикви. Според картата ми до Уест Крийк оставаха още няколко мили. Сутринта бях изпил само чаша кафе и вече чувствах глад. Освен това винаги е полезно да поговориш с местните хора, преди да се заемеш с истинската си работа.
Влязох в едно чисто на вид кафене ресторант и седнах на маса до прозореца, през който се виждаше главната улица. По нея не можеше да се мине от камиони, натоварени със зеленчуци.
Приближи се едно момиче и ми пусна секси усмивка. Беше хубава мацка — руса, със стегнати джинси и още по-стегната памучна фланелка.
— Какво да бъде? — попита тя и опря ръце върху масата, така че гърдите й да издуят плата.
— Какъв е специалитетът? — попитах аз и едва се въздържах да не бодна с показалец в по-близката гърда.
— Пилешка яхния. Този път пилетата не са починали от старост.
— Добре. Яхния да бъде.
Видях как добре оформеният й задник се полюлява на път към кухнята. Дори и дупките като Сърл имаха своите забележителности.
Край бара стоеше висок възрастен мъж с голям, бял, пожълтял от тютюневия дим мустак. Прецених, че кара седемдесетака. На главата си носеше изпоцапана каубойска шапка, а тъмният му костюм с годините беше придобил метален блясък. Старецът ме погледна, а аз му кимнах и му се усмихнах. Той се втренчи в мен продължително, след това взе чашата си и се приближи.
— Здравей — поздрави той и седна. — Не си тукашен, нали? В този край на света рядко се мяркат непознати физиономии.
— Само минавам оттук — отговорих аз. — Да поразгледам. В отпуск съм.
— Така ли? — Старецът отпи от чашата си. — Е, не е чак толкова лошо. Наоколо има доста интересни неща. Едно време в този район имаше алигатори. И сега са останали няколко нагоре по река Пийс.
— Виждал съм алигатори в Евърглейдс. Интересни животни.
Момичето донесе пилешката яхния, тропна чинията на масата пред мен и погледна стареца.
— Искаш ли нещо или само топлиш стола?
— Имам си — отговори той и вдигна чашата си. — Да бях с десет години по-млад и аз щях да ти покажа едно-друго.
— Ако беше с тридесет години по-млад, можеше и да се заинтересувам — отговори момичето със секси усмивката и отфуча към кухнята.
Старецът поклати глава.
— На днешно време младите нямат никакво уважение към старите.
