Идеше ми да му кажа, че на днешно време младите нямат никакви причини да имат уважение към старите, но си замълчах. Нямаше смисъл да навлизам в подобна дискусия.
Започнах да ям пилешката яхния.
— Имаше алигатори — каза старецът. — Чувал ли си някога за Плат Крокодила? Сигурно не си. Много си млад. Той е легенда по тия места.
— Легенда?
— Аха. Знаеш ли какво правеше? Скриваше се някъде по брега, докато на повърхността се появи алигатор, след това се гмуркаше и започваше да се бори с него. Някак си успяваше да го яхне и забиваше пръсти в очите му. Винаги успяваше, но за тази работа трябва да си много силен и да имаш кураж. Казваше, че да застреляш алигатор било хабене на патрони.
— Такива са били времената — отвърнах аз.
— Само един човек можеше да прави това, което правеше Плат Крокодила. Но на него накрая не му провървя. Плат умря в леглото си, но Фред Джаксън остана без крака.
И друг път, когато бях разговарял по този начин с местните хора, се беше случвало да попадна на златна жила, но никога досега не беше ставало толкова бързо.
— Фред Джаксън? — попитах аз с небрежен тон. — Да не би да е бащата на Мич Джаксън, героят от войната?
Старецът ме стрелна с очи.
— Точно така. Откъде знаеш, че Фред живее в този край?
— Не знаех — отговорих аз и го погледнах в очите. — Ти ми каза току-що. Как ти е името? Аз съм Дърк Уолъс.
— Сайлъс Уд. Приятно ми е, мистър Уолъс. С какво се занимаваш?
— Работя в една агенция.
— В агенция? Какво значи това?
— Събирам информация. Справочни данни за писатели и журналисти.
Изглеждаше впечатлен.
— Така ли? Аз пък съм пенсионер. Имах доматена ферма, но на днешно време конкуренцията е много голяма. Продадох всичко.
— Кажи ми кога Фред изгуби краката си? Преди да изгуби сина си или след това?
Въпросът ми изглежда го озадачи. Той подръпна дългия си нос и се замисли. Най-накрая отговори:
— Е, щом питаш, Фред изгуби краката си, когато Мич още беше паленце. Сега старецът трябва да е на седемдесет и осем, че и повече. Докато го взеха в армията, Мич вършеше всичко у дома. Дотогава Фред свикна да се справя и без крака. Научи се да се придвижва на чуканчетата си. Все още е най-добрият ловец на жаби наоколо и печели добри пари.
— Ти познаваше ли Мич?
— Дали го познавах? — Старецът отново подръпна носа си. — Че кой не го познаваше? Но нито аз, нито който и да било друг, сме си мислили, че от него ще излезе герой. Това показва, че човек не може да се сърди на хлапетата… Като това момиче тук. Ще се омъжи, ще създаде семейство… но никога няма да стане национален герой… това поне е сигурно.
— Мич вироглав ли беше?
Уд довърши питието си и се загледа с нещастен вид в празната си чаша. Това очевидно беше намек, така че вдигнах чашата му и махнах на момичето, което беше подпряло гърдите си на бара и ни наблюдаваше. То донесе питието и го остави пред Уд.
— Това ти е второто. И последното. — Погледна ме и добави: — Не може да издържи повече от две, така че не го изкушавайте — и се върна зад бара.
Уд ми се ухили хитро.
— Нали ти казах, младите нямат никакво уважение към старите.
— Попитах вироглав ли беше Мич?
Бях приключил с пилешката яхния, но не съжалявах, че чинията ми е празна. Челюстта ми беше доста уморена.
— Вироглав? Това не е точната дума. Той беше същински бяс! — Уд отпи от чашата си. — Винаги си имаше неприятности с тукашния шериф. Никое момиче не можеше да е в безопасност, ако е на няколко мили край него. Беше крадец и бракониер. Не ми се приказва колко домати е отмъкнал от фермата ми… А колко пилета и жаби изчезнаха от дворовете на другите фермери! Шерифът знаеше, че Мич краде, но беше по-глупав от него и все не можеше да го пипне. И освен това Мич обичаше да се бие. Наистина беше жесток. Често идваше вечер в града и се заяждаше с хората. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от побоищата. Веднъж четири момчета, които се мислеха за много големи специалисти, се съюзиха срещу него, но до един ги закараха в болницата. Аз гледах да стоя настрана от него. Честно казано, плашеше ме. Дори шерифът се страхуваше от него. Когато накрая го взеха в армията и се махна, целият град си отдъхна. — Уд замълча, за да отпие. — Е, след като получи този медал, можем да забравим и да му простим. Сега всички се гордеят с него. — Уд ми намигна. — Много момичета заспаха разплакани, когато научиха, че е загинал. Изглежда умееше да ги накара да разтворят крака само с едно щракване с пръсти.
Поглъщах всичко това с интерес.
— Ами баща му? И той ли беше като сина си?
— Фред ли? Не. Той поне беше честен. Работяга. Беше корав и почтен човек. Промени се, когато изгуби краката си. Преди това идваше при нас в града, но след като остана без крака вече не се виждаше с никой. Престана да приема и гости. Продължаваше да лови жаби с помощта на Мич, но всеки, който отидеше при него, се връщаше бързо-бързо. Дори и сега, на тази възраст, продължава да лови жаби. Веднъж седмично един камион отива при него и ги прибира. Не съм го виждал от десет години — сигурно се храни само със зайци и риба.
— Ами майката на Мич? Тя жива ли е?
— Не знам. Никой наоколо не я е виждал. Говори се, че някаква туристка отишла у тях, за да снима Фред с алигаторите. Тогава е бил млад и предполагам, че с жените е бил като сина си. Както и да е, един ден Фред осъмна с бебе — не знам откъде се взе. Май го оставиха пред вратата му. Мич. Не мога да се закълна, че всичко е станало точно така, но поне това се приказваше в Сърл. Фред го възпитаваше сурово и го накара да завърши училище. Когато изгуби краката си, синът му го спаси. Оттогава Мич се грижеше за баща си, докато той се научи да се придвижва сам. Това е единственото добро нещо, което мога да кажа за Мич — обичаше баща си и няма две мнения за това.
— Интересно — измърморих аз.
— Аха. Много материал за приказки даде на града. Не всяко градче като нашето може да се похвали с национален герой. И после този внук…
Демонстрирах лек интерес.
— Искаш да кажеш сина на Мич, така ли?
— Аха. Пак някаква мистерия. Преди известно време тук пристигна едно хлапе. Беше на около осем години. Помня, че го видях, точно когато дойде. Имаше вид на малък нехранимайко. Изглежда беше скитал по пътищата със седмици — мръсен, с дълга коса, обувките му пред разпадане. Носеше стар, очукан куфар, завързан с канап. Стана ми жал за него. Обичам децата. Попитах го какво прави тук. Говореше възпитано. Обясни ми, че търси Фред Джаксън, който му бил дядо. Едва ли нещо можеше да ме изненада повече. Е, обясних му къде живее Фред. Изглеждаше прегладняло и му предложих нещо за ядене, но хлапето отговори, че искало по-бързо да стигне при дядо си, Джош, нашият пощалъон, тъкмо тръгваше с пикала си и аз го накарах да вземе хлапето нагоре. Мич вече беше в армията. Както можеш да си представиш, в града веднага плъзнаха приказки. Учителят отиде да се види с Фред. За разлика от друг път Фред го прие и поговориха. В резултат на това хлапето, Джони Джаксън, тръгна на училище. Идваше дотук с велосипед.
— И Джони ли беше като баща си?
— Нямаше нищо общо с него. Беше приятно на вид, тихо, учтиво хлапе. Може би малко мекушаво, но пък го биваше в училище. Другите деца не му обръщаха много внимание. Беше самотник и никога не говореше за баща си. Когато децата го питаха, той отговаряше, че никога не го е виждал. Бил роден, след като баща му заминал. Когато се разбра, че Мич е загинал и че е получил медал, Джони не се появи повече
