стократно го беше заслужил.
— В такъв случай — запита отец Браун кротко — защо вие не го убихте?
— Искате да знаете защо? — каза събеседникът му, като го гледаше вторачено. — Хитър свещеник сте вие.
— Ни най-малко — рече отец Браун, сякаш отбиваше комплимент.
— Предполагам, с това искате да кажете, че аз съм го убил — озъби се Дрейдж. — Е, докажете го в края на краищата. Колкото до него, мисля, че не е голяма загуба.
— Напротив — произнесе отец Браун рязко. — За вас беше загуба. Затова не сте го убили вие.
И излезе от заведението, оставяйки очилатия загледан подире му със зяпнала уста.
След около един месец отец Браун посети отново къщата, където третият милионер бе сполетян от отмъщението на Даниел Дум. Тук имаше нещо като съвещание на най-заинтересованите лица. Старият Крейк седеше на председателското място, племенникът му — отдясно, а адвокатът — отляво; великанът с африканските черти, който изглежда се казваше Харис, бе удостоил съвещанието с внушителното си присъствие, макар и само като веществен свидетел; един индивид с рижа коса и заострен нос, към когото се обръщаха с името Диксън, навярно беше представител на Пинкертън15 или на някаква друга частна агенция от тоя род, и отец Браун се примъкна незабелязано към едно свободно кресло до него.
Всички световни вестници бяха пълни с подробности за гибелта на финансовия колос, на великия организатор на големия бизнес, който е яхнал съвременния свят. Но съвсем малко можеше да се научи от хората, намирали се най-близо до него в самия момент на смъртта му. Чичото, племенникът и обслужващият ги адвокат заявяваха, че били далеч от външната стена, когато се вдигнала тревога; а при разпита официалните пазачи при двата входа, общо взето, потвърдиха това, макар че отговорите им бяха доста объркани. Само една подробност като че ли заслужаваше по-особено внимание. Изглежда, че около времето на смъртта — преди или след нея — забелязали около входа да се върти тайнствено някакъв непознат, който искал да се срещне с мистър Мъртън. Слугите не можели да разберат добре какво казва, защото говорел много неясно, а впоследствие им се сторил дори подозрителен, тъй като подхвърлил нещо за някакъв лош човек, който щял да бъде унищожен по волята на небето.
Питър Уейн се наведе напред с блестящи очи на изпитото си лице и каза:
— Във всеки случай се обзалагам, че е Норман Дрейдж.
— А кой е този Норман Дрейдж, дявол да го вземе? — попита чичо му.
— Тъкмо това искам да разбера — отвърна младият човек. — Всъщност го запитах, но той има един хитър похват, като ловък фехтовач, да отбягва всеки прям въпрос. Започна да го увърта с приказки за летящия кораб на бъдещето, но аз никога не съм му вярвал твърде.
— Но какъв човек е Дрейдж? — попита Крейк.
— Мистагог16 — побърза да вметне простодушно отец Браун. — Има ги много на тоя свят; нещо като светски хора, които ви разправят из парижките кафенета и кръчми, че били вдигнали булото на Изида17 или че знаят тайната на Стоунхендж18. Те положително биха намерили някакво мистично обяснение на случай като настоящия.
Пригладената чернокоса глава на мистър Барнард Блейк адвоката се наклони учтиво към говорещия, но усмивката му беше леко враждебна.
— Не мога да повярвам, сър — каза той, — че сте против мистичните обяснения.
— Лъжете се — отговори отец Браун, като мигаше добродушно. — Именно затова съм против тях. Всеки адвокат-шарлатанин може да ме изиграе, но вас не може, защото вие самият сте адвокат. Всеки глупак може да се предреши като индианец и аз да го помисля за единствения истински Хаяуата19, ала мистър Крейк веднага ще разбере мистификацията. Измамник може да ме убеди, че знае всичко за самолетите, но не и капитан Уейн. Същото е и в случая, разбирате ли? Тъкмо защото имам известно понятие от мистика, не вярвам на мистагози. Истинските мистици не крият тайните, а ги разкриват. Правят нещо посред бял ден и когато го видиш, пак си остава тайна. А мистагозите обвиват делата си в мрак и тайнственост и като ги разкриеш, виждаш, че са банални. Но признавам, че в случая с Дрейдж има и друга, по-практична мисъл, когато говори за огън от небесата или гръм от ясно небе.
— А каква е тази мисъл? — попита Уейн. — Впрочем, каквато и да е, според мен заслужава внимание.
— Ами — отговори свещеникът бавно — иска да ни убеди, че убийствата са чудеса, понеже… хм, понеже знае, че не са.
— Аха — изсъска Уейн, — така и очаквах. С други думи, той е престъпникът.
— С други думи, престъпникът, който не е извършил престъплението — отвърна отец Браун спокойно.
— Така ли мислите? — запита Блейк учтиво.
— Ще речете, че сега аз съм мистагогът — каза отец Браун малко сконфузено, но с широка усмивка, — ала това е чиста случайност. Дрейдж не е извършил престъплението… имам пред вид въпросното престъпление. Единственото му престъпление е, че е изнудвал някого и с тази цел се е навъртал тук, но едва ли е искал тайната да стане обществено достояние или на цялата работа да се сложи край със смърт. За това можем да поговорим после. На първо време искам само да го отстраним.
— От какво да го отстраним? — попита Блейк.
— От пътя на истината — отвърна свещеникът, като го гледаше спокойно, без да мигне.
— Да не искате да кажете — заекна събеседникът му, — че вие знаете истината?
— Мисля, че да — отговори отец Браун скромно.
Изведнъж настъпи мълчание, след което Крейк внезапно, ни в клин, ни в ръкав, извика прегракнало:
— Но къде е тоя секретар? Уилтън! Трябваше да бъде тук.
— Аз поддържам връзка с мистър Уилтън — произнесе отец Браун сериозно. — Всъщност го помолих да ми се обади по телефона след пет минути. Трябва да призная, че заедно работихме, така да се каже, върху въпроса.
— Щом сте работили заедно, предполагам, че всичко е наред — промърмори Крейк. — Зная, че Уилтън е като копой по следата на този вечно изчезващ злодей, затова, мисля, добре е човек да ходи на лов с него. Но щом истината за тая работа ви е известна, отде сте я научили, дявол да я вземе?
— Научих я от вас — отговори свещеникът спокойно, все тъй загледан кротко във вторачения свирепо ветеран. — Тоест първата догадка ми подсказа една ваша история за някакъв индианец, който хвърлил нож и улучил човек на върха на крепостна кула.
— Няколко пъти вече споменавате това — каза Уейн озадачен, — но не мога да разбера каква връзка има със случая, освен че сегашният убиец е хвърлил стрела и е улучил човек на върха на къща, която много наподобява крепост. Но, разбира се, стрелата не е била хвърлена, а изстреляна и не би стигнала далеч. Безспорно е изминала необикновено голямо разстояние, но не проумявам по какъв начин това ни приближава до истината.
— Боя се, че не сте разбрали смисъла на тази история — каза отец Браун. — А смисълът не е, че щом нещо може да стигне далеч, друго пък може да стигне още по-надалеч. Смисълът е, че неправилното използуване на едно оръжие е като медал с две страни. Защитниците на форта, за които разправя Крейк, смятали, че ножът е предназначен за ръкопашен бой, а забравяли, че той може да бъде метателно оръжие като копието. Други, които познавам, пък си представят копието единствено като метателно оръжие, а забравят, че в краен случай то би могло да се използува и за ръкопашен бой. С една дума, поуката от тази история е, че щом кинжал може да се превърне в стрела, то и стрела може да се превърне в кинжал.
В тоя момент всички бяха впили очи в свещеника, но той продължаваше със същия небрежен и машинален тон.
— Естествено ние много се чудехме и гадаехме кой е изстрелял тази стрела през прозореца, дали е дошла отдалеч и тъй нататък. А истината е, че никой изобщо не е изстрелвал стрела. Тя изобщо не е идвала от прозореца.
— Тогава как е стигнала тук? — запита чернокосият адвокат със свъсено лице.
— Предполагам, че някой я е внесъл — каза отец Браун. — Не е трудно да се пренесе или скрие. Някой я
