минимално предимство. Спаси го голата кожа.
Вождът се опитваше да влезе в клинч и да пусне в ход зъбите си. Тялото на Неокосмения се покри с рани, но нито една не беше смъртоносна. И той на свой ред драскаше, хапеше, късаше като побеснял.
Противниците започнаха да се уморяват. Вождът разбра, че ако иска да победи, трябва да затисне противника под себе си. Започна да изтласква Неокосмения към стената и успя да го прилепи към нея, но мекият материал сякаш прибра тялото в себе си. Веднага разбра, че сега вождът ще му прегризе гърлото, завика, оттласна се и рязко изрита в корема Големия зъб. Отговори му ръмжене, но хватката не отслабна.
Неудачната контраатака само приближи смъртта. Със свободната си ръка Неокосмения нанасяше отчаяни удари, но същия успех би постигнал, ако налагаше Преградата.
Сега, когато изходът на схватката изглеждаше решен, тълпата зави и започна да ободрява победителя. Сред общия шум Неокосмения позна гласа на жена си. Той забрави за нанесеното от него оскърбление и си спомни, че тя му е жена. Мъката, която му причини това предателство, го караше да се бори докрай.
Случайно засегна с ръба на дланта си гърлото на вожда и не забеляза как той извика от този иначе слаб удар. И веднага чу пронизителния вик на Весела:
— Удряй така! Удряй!
Отново се опита да засегне същото място. Големият зъб изглежда се уплаши, главата му се дръпна и той се опита да прикрие шията си. Неокосмения разбра, че побеждава. Тънките и силни пръсти се впиха в кожата на вожда. На това място нямаше козина и месото бе меко. Вождът зави от ужас. Изхвръкна струя кръв. Желязната прегръдка отслабна.
Преди Големият зъб да отхвърли противника си, той сам се впусна напред и заби челюсти в шията. Артерията бе прекъсната и отчаяната съпротива престана.
Неокосмения пи дълго и с удоволствие. После вдигна глава, обходи с поглед Племето и каза:
— Аз съм вождът!
— Ти си вождът — раздаде се хоров отговор.
— Весела е моя жена!
Този път част от хората се забавиха с отговора. Неокосмения долови мърморещите гласове:
— Ами пира?…
— Големият зъб е стар и твърд…
— …иска да мошеничи…
— Весела е моя жена — повтори той и добави: — Ето ви храна…
По-късно, когато бе на върха на властта си, понякога си спомняше изплашените очи на Безопашатата и това ужасно чувство на сладостно всевластие. С тези думи той се постави над обичаите и закона.
— Ти си над закона — прошепна Весела.
Сърцето му се ожесточи.
— Ето ви храна! — каза отново.
Дългоухият измъкна копието на един пазач и със силен удар уби треперещата от страх жена.
— Аз съм твоя жена — каза Весела.
Неокосмения я прегърна. Потъркаха си носовете. Но не кръвта на стария вожд я накара да потрепера, а странното усещане от допира на силното тяло без козина.
А Племето бе разкъсало вече двата трупа и се караше за най-апетитните парчета.
Сред Новите Хора живееше жена с дар да предвижда. Независимо от трите й очи една невнимателна демонстрация на тази уникална способност би предизвикала сигурната й гибел. Но тя бе достатъчно предпазлива и казваше на идващите при нея само това, което те биха желали да чуят. Дори и тогава бе много сдържана. Предсказването на бъдещето често предизвикваше в някой от дошлите непредвидима реакция и това я дразнеше. По-добре нещастие в основния поток на времето, отколкото благополучие в някое от разклоненията.
При тази Триока отидоха веднъж Неокосмения и Весела. Не успя вождът да зададе въпрос и ясновидката вдигна високо съсухрената си ръка.
— Ти си Шрик — каза тя. — Така те е нарекла майка ти, Шрик, Убиецът на Великани.
— Но…
— Почакай. Ти дойде да ме питаш за войната с Хората на Тека. Не се бой и изпълни това, което си намислил. Ти ще победиш. После ще воюваш с Племето на Стария Стерет. И отново ще победиш. Ти ще станеш Властелин на Външния свят. А после…
— Какво ще последва?
— Великаните ще узнаят нещо страшно за Хората. Много от Хората ще измрат, но не всички. Ти ще се сражаваш с Великаните. Но последният от Великаните, когото ти също ще убиеш, ще захвърли света ни в… О, само да можеше да го видиш! Нямам думи да ти го опиша.
— Но какво е…
— Не, ти не бива да узнаеш. Ти няма да узнаеш, преди да ти дойде краят. Но ето какво ще ти кажа… Хората ще загинат. Безполезно е дори да се направи нещо за спасението им. Безсмислено е. Но ти ще убиеш тези, които ще убият нас, и това е добре.
Неокосмения започна да я моли за ново озарение. Скоро молбите му се превърнаха в заплахи, но Триоката не го забелязваше. Двете й външни очи бяха плътно стиснати, а третото, сляпо и страшно, внимателно разглеждаше нещо намиращо се извън пещерата, извън пределите на целия свят.
От гърлото на вожда се изтръгна ръмжене.
Тежкото копие прониза тялото на старата жена. Вътрешното око се затвори, а външните премигаха за последен път.
— Аз избягах Края — прошепна тя.
Вън ги чакаше верният Дългоух.
— Триоката е мъртва — каза му вождът, — вземи каквото искаш, а останалото отнеси на Хората…
Известно време те мълчаха.
— Радвам се, че я уби — каза Весела. — Тя ме изплаши. Проникнах в главата й… и се загубих в нея! — Весела бе почти на границите на истерията. — Аз се изгубих! Направо щях да полудея! Видях там едно място… разбираш ли,
— Какво си видяла?
— Силна светлина, много по-ярка от тази на Великаните. И горещина, по-силна от тази на горещите подове на далечните тунели. Видях как се задушават и умират Хората и силната светлина, която нахлува в нашия свят и изгаря всичко…
— А Великаните?
— Не ги видях. Загубих се там. Видях само Края…
Неокосмения мълчеше. Умът му, жив и активен, бе потресен от бъдещето, което ясновидката разкри. Убиец на Великани! Дори и в най-грандиозните си мечти не си се представяше в тази роля. Как го бе нарекла? Шрик! Той го повтори за себе си, Шрик, Убиецът на Великани. Звучеше приятно. А що се отнася до останалото — щом може да убие Великаните, то ще може да предпази и Хората от Заплахата за Края. Шрик, Убиецът на Великани…
— Това име ми харесва повече От Неокосмения — каза Весела. — Шрик, Владетелят на Външния Свят. Шрик, Убиецът на Великаните!
— Да, така е — бавно произнесе той, — но Краят…
— Ти ще отвориш тази врата, когато стигнеш до нея.
Войната против Племето на Тека започна.
Кошмарните орди на Шрик се заплъзгаха по тунели и пещери. Мъждивата светлина измъкваше от мрака безформени тела, крайници, където не трябва да бъдат, и чудовищно уродливи глави. Всички бяха
