Бертрам Чандлър
Убиецът на великани
Шрик трябваше да умре още преди детските му очи да разгледат този свят. Той беше обречен, но неговата майка Уини беше решила — това дете ще живее! Откакто стана жена на Скрийр, бе раждала три пъти и старият, побелял Стерет, Съдията на Новородените, три пъти определяше децата й като Неистински.
Тя не възразяваше против закона, докато не засягаше нея самата или децата й. Както всички членове на племето, така и Уини с удоволствие си похапваше от свежото и вкусно месо, което си разпределяха след ритуалното убийство на Неистинските. Но когато жертва е плодът на собствената й утроба, всичко ставаше съвсем друго.
В пещерата беше тихо. Уини очакваше завръщането на господаря си. Чуваше се само забързаното й дишане и рядкото проплакване на бебето. Дори и тези звуци се поглъщаха и заглушаваха от меките гъбести стени и сводове на пещерата.
Доста преди Скрийр да влезе, тя усети приближаването му и като предугади първия въпрос, тихо каза:
— Едно е. Момче.
— Момче? — Скрийр изрази одобрение, което бързо се смени със съмнение. — А то не е…
— Да.
Мъжът повдигна дребното топло телце. В пещерата бе почти тъмно, но той, както и всички от расата му бяха свикнали с липсата на светлина. Пръстите му съобщиха това, което искаше да знае. Детето беше без косми по тялото си, а краката му бяха прекалено прави. И което бе най-лошото, черепът му беше прекалено изпъкнал.
— Скрийр! — с тревога запита Уини. — Смяташ ли?…
— Няма съмнение, че Стерет ще го признае за Неистински.
— Но…
— Няма никаква надежда.
Уини усети, как мъжът й се сгърчи, и чу тихото копринено шумолене на козината му.
— Погледни, каква глава има само! — продължи той. — Прилича на великаните.
Майката въздъхна. Тежко й беше, но добре знаеше Закона. Но въпреки това… Раждаше за четвърти път и тя може би никога няма да узнае какво значи да гледаш и да чакаш със смесеното чувство на страх и гордост как децата ти заедно с други юноши предприемат поход из територията на Великаните и се връщат с плячка от огромната Пещера-с-храна, или от Местата-с-зелено-растящите, или с парченца скъпоценни метали от Местата-на-живота-който-не-е-живот.
Тя се хвана като удавник за сламката.
— Ти казваш, че главата му е като на великан? А не може ли да предположим, че и те са Неистински? Аз съм чувала да се говори нещо подобно…
— И какво от това, дори да е вярно?
— Само това… Представи си, че изведнъж израсне голям като великан? Или пък сам е великан? Тогава той ще може да се сражава с другите великани за нас, за нашия народ. И ако…
— И ако Стерет му позволи да живее, това искаш да кажеш, нали? — мъжът й издаде къс и неприятен звук, напомнящ нещо като смях. — Не, Уини! Той ще трябва да умре! Ние отдавна не сме си похапвали…
— Но то е…
— Замълчи. Нима и ти искаш да нахраниш с месото си Племето? Ами ако изведнъж поискам да си намеря жена, която да ми ражда здрави деца, а не такива уроди?
Мястото на събранията беше почти пусто, когато там влязоха Скрийр и Уини. Тя здраво стискаше до гърдите си Шрик. Там чакаха още две двойки с новородените си. Една от майките държеше две деца, които изглеждаха напълно нормални. Другата имаше три, едно от които носеше мъжът й.
Уини позна Тееза и съчувствено й се усмихна, когато видя, че детето в ръцете на мъжа й сигурно ще бъде осъдено от Стерет. Но това дете бе още по-отвратително от тези, които тя бе раждала — от рамената му излизаха шест ръце, дълги и прави.
Скрийр се приближи към мъжа без дете и го запита:
— Отдавна ли чакате?
— Много удари на сърцето. Ние…
Стражът край вратата, който наблюдаваше Външния свят, изсъска:
— Тихо! Идва Великан!
Майките здраво притиснаха децата към себе си и козината им се надигна в суеверен ужас. Те знаеха, че са в относителна безопасност, защото Великаните не притежаваха такъв тънък слух, че да доловят слабото писукане на новородените, но защо трябва за пореден път да се изкушава съдбата? Не само размерите ги заставяха да се боят от Великаните: по-страшни бяха свръхестествените сили, които те владееха. Храната- която-убива бе погубила много членове на племето, също както и дяволските хитроумни приспособления, които убиваха и осакатяваха доста от Хората, достатъчно глупави да се докоснат до ароматната примамка, поставена върху малка платформа. Но имаше и такива, които твърдяха, че подобен риск понякога си заслужава, защото жълтите зърна от чувалите в Пещерата-с-храна бяха опитани и определени като много вкусни.
— Великанът си отиде!
Преди събралите се да продължат разговора си, от пещерата си излезе Стерет. В дясната си ръка носеше символа на властта — права пръчка от твърд и едновременно гъвкав материал (от такъв материал беше направена преградата между териториите на Хората и Великаните), на чийто край блестеше остър метален връх.
Стерет бе много стар.
Тези, които сега имаха внуци, помнеха, че за него им бяха разказвали още техните деди. Той бе отбивал честите атаки на няколко поколения млади мъже, жадуващи за неговата власт на Вожд и по-рядко на недоволни родители от решенията му като Съдия на Новородените. От последните не се страхуваше, когато ставаха такива инциденти, племето се обединяваше в едно и разкъсваше непослушниците на парчета.
След Вожда пристъпваше личната му охрана, а след нея, изпълзявайки от многочислените си пещери, ги следваше цялото останало племе. Не трябваше да ги викат. Те знаеха!
Вождът, без да бърза, пълен с достойнство и увереност, зае мястото си в центъра. Тълпата сама се отдръпна и пусна вътре родителите с децата. Уини се разтрепера, като забеляза как горящите им от нетърпение очи се спряха върху отвратителното голо тяло на Шрик и на уродливия му череп. Тя вече знаеше каква ще бъде присъдата, но се надяваше, че първи ще съдят другите деца и така ще отсрочи смъртта на собственото си с няколко удара на сърцето. Надяваше се…
— Уини, донеси детето при мен да го видя и да реша! Уини!!
Вождът протегна яките си ръце и изтръгна детето от съпротивляващата се майка. Малките му, вдлъбнати навътре очички пробляснаха при мисълта за вкусната глътка кръв, на която скоро ще се наслади. И въпреки това той не искаше да ускори нито за миг процедурата — нека Уини по-дълго се помъчи. Ами ако успее да я провокира?…
— Ти ни оскърби — бавно произнесе той, — като донасяш четвърто поред
— Той има глава на великан — започна с разтреперан глас Уини. — Може би…
— …Баща му е някой Великан?!
Сводовете на пещерата се разтресоха от дружния писклив смях.
