вихрушки над плешивата глина, а тя с усилие тръгна насреща им и известно време беше мирна, сякаш набираше сили, а после взе да се смъква, превръщайки се в нанадолнище…
Да можех поне веднъж да разбера накъде ме носят дяволите, помисли си Андрей. Цял живот ме е завявало нанякъде — голям глупак съм, не мога да седя на едно място… Важното е, че сега вече няма никакъв смисъл. По-рано все пак винаги е имало някакъв смисъл. Нека да е бил и най-нищожен, може дори лъжовен, но поне, когато са ме били, да речем, по мутрата, винаги съм можел да си кажа: няма нищо, знам в името на какво е, това е борба…
… Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя. (Тогава бяха в Кристалния дворец, току-що бяха хапнали пилета, печени под налягане, и лежаха на пъстроцветните синтетични дюшеци край басейна с прозрачна, осветена отдолу вода.) Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя, като си човъркаше зъбите с добре измити пръсти. Заедно с всички тези ваши орачи, с всички тези стругари, с всички ваши блуминги, крекинги, пшеници с много класове, лазери и мазери. Всичко това е смет, боклук, оборска тор. Всичко това минава и заминава. Или просто си отива безследно и завинаги или отминава, защото се превръща в нещо друго. Всичко това изглежда важно само защото мнозинството го смята за важно. А мнозинството го смята за важно, защото се стреми да се натъпче до насита и да си достави плътска наслада с цената на възможно най-малко усилия. Но ако си помислиш, кой се интересува от мнозинството? Аз лично нямам нищо против него, аз самият в известен смисъл съм мнозинство. Но мен не ме е грижа за мнозинството. Историята на мнозинството си има начало и край. Отначало мнозинството плюска каквото му дадат. А накрая то цял живот се занимава с проблема на избора, не би ли могло да избере нещо по-такова за плюскане? Нещо, каквото още не е плюскало?… Е, има още много време, докато стигнем дотам, каза Андрей… Това време не е чак толкова далеч, колкото си въобразяваш, възрази Изя. А дори и да има доста време, работата изобщо не е там. Важното е, че има начало и има край… Всичко, което има начало, има и край, рече Андрей… Така е, правилно, нетърпеливо каза Изя. Ама аз говоря в мащабите на историята, а не в мащабите на Вселената. Историята на мнозинството има край, а пък историята на малцинството ще приключи само заедно със свършека на Вселената… Мръсен елитарист такъв, лениво подхвърли Андрей, надигна се от своята хавлиена кърпа и цопна в басейна. Дълго плува, пръхтя в прохладната вода и гмуркайки се до дъното, където водата беше ледена, жадно пиеше там от нея като риба…
… Не, не пих, разбира се. Ала сега бих пил. Господи, как бих пил! Целият басейн бих изпил. Нищо не бих оставил на Изя — нека той да си търси резервоара…
Вдясно, зад сиво-жълтите кълбета прах стърчаха някакви руини — полусрутена сляпа стена, покрита с четина от прашни растения, и останки от нескопосна четвъртита кула.
— Ето на, моля — каза Андрей, като се спря. — А ти разправяше, че никой преди нас…
— Абе никога не съм казвал такова нещо, дръвник такъв! — изхриптя Изя. — Аз твърдях…
— Слушай, а може ли резервоарът да е тука, а?
— Много е възможно — каза Изя.
— Да идем да видим.
Хвърлиха тегличите и се затътриха към развалините.
— Ха! — рече Изя. — Норманска крепост! От девети век…
— Вода, вода търси — каза Андрей.
— Я върви на майната си с твоята вода! — тросна се Изя. Очите му се разшириха, опулиха се и с отдавна забравения жест той бръкна в брадата си да търси своята брадавица. — Норманите… — промърмори Изя. — Гледай ти… Интересно, с какво ли са ги примамили тука?
Като си закачаха дрипите за тръните, те преодоляха дупката в стената и се озоваха в затишие. На четириъгълната гладка площадка се въздигаше ниска постройка с рухнал покрив.
— Съюз на меча и гнева… — измърмори Изя, спускайки се стремително към входния отвор. — Ама там е работата, че нищичко не разбирам, що за съюз е това… откъде се е пръкнал тука някакъв си меч… Как да проумееш такова нещо?…
Домът бе съвсем запуснат, напълно и от древни времена. От памтивека. Срутените покривни греди се бяха размесили с отломки от изгнили дъски — остатъци от дълга маса, заемаща средата на дома от единия до другия край. Всичко бе потънало в прах, скапано и изтляло, а до стената отляво имаше дълга прашна и прогнила скамейка. Като не преставаше да мърмори, Изя взе да се рови в тази тленна камара, а Андрей се измъкна навън и тръгна да обиколи наоколо.
Много скоро се натъкна на това, което някога е било резервоар — огромна кръгла яма, облицована с каменни плочи. Сега каменната повърхност беше суха, като самата пустиня, но нямаше никакво съмнение, че някога тук е имало вода: твърдата като цимент глина край ръба на ямата бе съхранила дълбоки отпечатъци от обути крака и кучешки лапи. Лоша работа, помисли си Андрей. Предишният ужас за миг го прониза, но веднага след това усети облекчение: на отсрещния край на ямата като звезда над глината се бяха разперили широките мъхнати листа на „женшена“. Андрей се затича в тръс натам покрай ямата, като в движение напипа ножа в джоба си.
Като пъхтеше и се обливаше в пот, той няколко минути яростно чопли вкаменената глина с ножа и с нокти, изгребваше бучките и отново чоплеше, а после, обхванал с две ръце дебелата основа на корена — хладна, влажна, могъща, — задърпа силно, но внимателно, не дай боже, да се счупи някъде по средата.
Коренът беше от едрите — някъде към седемдесет сантиметра дълъг и дебел колкото юмрук — бял, чист и лъскав. Като го притисна с две ръце до бузата си, Андрей се отправи към дома, но по пътя не издържа — впи зъби в сочното хрупкаво месо и взе да дъвче с наслада, като се мъчеше да не бърза и колкото може по-добре да сдъвче хапката, за да не отиде на вятъра нито една капка от тази омайна ментова горчилка, от която в устата и по цялото тяло се разнасяше свежест и прохлада, сякаш дишаше утринен планински въздух, а главата ставаше бистра и човек вече от нищо не се страхуваше и можеше планини да повдигне…
После те седнаха на прага на къщата и радостно гризаха и хрупкаха и мляскаха, намигайки си весело един на друг с пълна уста, а вятърът разочаровано фучеше над главите им, без да може да ги достигне. Пак го бяха излъгали — не му дадоха да си поиграе с костите им върху плешивата глина. Сега отново можеха да си премерят силите.
Те пийнаха по две глътки вода от горещия бидон, впрегнаха се в количките и закрачиха нататък. И да вървят сега им бе по-леко, Изя вече не изоставаше а бодро маршируваше до Андрей, шляпайки с отпраната подметка.
— Там между другото забелязах още едно храстче — каза Андрей. — По-мъничко. На връщане…
— Не биваше да го оставяме — рече Изя. — Трябваше и него да излапаме.
— Малко ли ти беше?
— А защо таз благинка да отиде на вятъра?
— Няма да отиде — каза Андрей. — На връщане ще ни свърши добра работа.
— Абе никакво връщане няма да има!
— Това, братле, не се знае — рече Андрей. — Те по-добре друго ми кажи: има ли вода напред?
Изя вирна глава и погледна към слънцето.
— В зенита е — съобщи той. — Или почти в зенита, а? Ти как смяташ, господин астроном?
— Така ми изглежда.
— Скоро ще започне най-интересното — каза Изя.
— Че какво толкова интересно може да има тука? Да предположим, че се прехвърлим през нулевата точка. И ще потеглим, да речем, към Антиграда…
— Ти откъде знаеш?
— За Антиграда ли?
— Не. Защо си мислиш, че просто така ще се прехвърлим и ще потеглим?
— Изобщо не си напрягам ума с такива неща — каза Андрей. — Аз си мисля за водата.
— Чавка му изпила ума! В нулевата точка е началото на света, ти разбираш ли? А той седнал за вода да ми говори!..
Андрей не отвърна. Заизкачваха поредното възвишение, вече се вървеше трудно и тегличите се врязаха в раменете. Хубаво нещо е „женшенът“, помисли си Андрей. Откъде разбрахме за него?… Май че Пак ни разказа?… А, не! Фъфлата един ден домъкна в лагера няколко корена и взе да си хрупка, а войниците
