й ги взеха и те да опитат. Да. После всички се разхождаха като петли и цяла нощ, чак до сутринта обръщаха Фъфлата… А Пак след това обясни, че този „женшен“ е като истинския женшен, много рядко се среща, расте по онези места, където някога е имало вода, и много помага за възстановяване на силите. Само дето не може да се съхранява, трябва да се изяде веднага, защото след час, а дори и по-малко коренът повяхва и става едва ли не отровен… Около Павилиона имаше много от този „женшен“, цяла градина… Там ядохме на корем и всички рани на Изя заздравяха за една нощ. Хубаво беше в Павилиона. Там Изя през цялото време дрънкаше за зданието на културата…
… Останалото е само гора от строителен материал край стените на храма. Всичко най-хубаво, което човечеството е измислило за сто хиляди години, всичко най-важно, което е разбрало и до което е стигнало с ума си, служи за изграждането на този храм. През хилядолетната си история, докато воюва и гладува, докато попада в робство и въстава, докато плюска и се сношава, без само? да подозира, човечеството носи този храм върху мътния гребен на своята вълна. Случва се то изведнъж да забележи, че мъкне този храм, да се сепне и тогава или започва да го руши тухла по тухла, или суетно му се кланя, или пък строи друг храм, в съседство, за да го охули, да го направи за посмешище, но никога не може да проумее наистина с какво всъщност се е сблъскало и загубило надежда, че някога би могло да използва храма по един или друг начин, много скоро си отклонява вниманието към своите, така наречени насъщни нужди: започва да дели отново нещо, вече тридесет и три пъти разделяно, някого да разпъва, някого да превъзнася — а храмът едно си знае: постоянно расте и расте, век след век, хилядолетие след хилядолетие и човек нито може да го разруши, нито пък веднъж завинаги да го унизи… И най-смешното в тази работа е, разправяше Изя, че всяка тухла в този храм, всяка вечна книга, всяка вечна мелодия, всеки неповторим архитектурен облик на сграда съдържат в себе си пресования опит на същото това човечество, неговите мисли и собственото му мнение за себе си, идеите за целите и противоречията на собственото му съществуване; че този храм, колкото и да ни се струва отделен от всичките минутни интереси на това стадо самоизяждащи се свине, в същото време и винаги е неотделим от това стадо и е немислим без него… А още по-смешно е, казваше Изя, че всъщност никой не строи съзнателно този храм. Изграждането му не може предварително да бъде запланувано на хартия или в нечий гениален мозък, той расте от само себе си, като събира всичко най-хубаво, породено от човешката история… Ти може би си мислиш, подигравателно го питаше Изя, че поне самите непосредствени строители на този храм не са свине. Божичко, да знаеш само какви свине са понякога! Крадецът и подлецът Бенвенуто Челини, пияницата Хемингуей, не знаещ мярка и граници, педерастът Чайковски, шизофреникът и черносотникът Достоевски, обесникът Франсоа Вийон… Господи, та порядъчните хора сред тях са по-скоро рядкост! Но те са като кораловите полипи — не знаят какво сътворяват. С цялото човечество е така. Поколение след поколение плюскат, отдават се на наслади, държат се като хищници, убиват, издъхват — и хоп! — ето че израсъл цял коралов атол, прекрасен атол! Непоклатим!.. Е, добре, каза му тогава Андрей. Да речем, че този храм е единствената непреходна ценност. Така да е. Но тогава ние всички какво общо имаме с него? Аз какво общо имам с него?…
— Стой! — рече Изя, като хвана теглича. — Чакай малко. Виж какви камъни има.
Наистина тук камъните бяха подходящи — валчести и плоски, като втвърдени кравешки „питки“.
— Поредния храм ли ще градиш? — рече Андрей и се ухили.
Той захвърли теглича, пристъпи встрани и вдигна най-близкия камък. Беше точно такъв, какъвто трябва за темел — отдолу извит и грапав, а отгоре гладък, полиран от прахта и вятъра. Андрей го сложи върху сравнително равния сипей от каменен трошляк, разкърши рамене и го заби по-надълбочко, после тръгна за следващия.
Докато слагаше основите, тоя изпитваше някакво своеобразно задоволство: така или иначе все пак това беше работа, не безсмислено движение на краката, а работа, вършена с определена цел. Човек може да оспорва тази цел, да обяви Изя за психопат и маниак (какъвто той, разбира се, си беше)… А може и ето така, камък по камък да гради колкото може по-равно площадка за основите.
До него Изя сумтеше и пъшкаше, мъкнеше най-големите камъни, спъваше се и подметката му съвсем се отпра, а когато фундаментът беше готов, той изтича на подскоци до количката си и измъкна оттам поредния екземпляр на своя „Пътеводител“.
Когато в Кристалния дворец за сетен път се увериха и почти повярваха, че никога и никого няма да срещнат по пътя на север, Изя седна зад пишещата машинка и със свръхестествена бързина натрака „Пътеводител в налудничавия свят“. После сам размножи този „Пътеводител“ на необикновения копирен автомат (в Кристалния дворец имаше най-различни и чудновати автомати), собственоръчно залепи всичките петдесет екземпляра в херметични пликове от странен, прозрачен и много здрав материал, наречен „полиетиленово фолио“, и натовари догоре своята количка, като едва остави място за торбата със сухарите… Ето че сега от тези пликове вече му бяха останали само десетина, а може би и по-малко.
— Колко имаш още от тях? — попита Андрей.
Намествайки плика в средата на фундамента, Изя разсеяно отвърна:
— Знам ли… Малко са. Давай камъни.
И те отново взеха да мъкнат камъни и скоро над плика израсна пирамида почти колкото човешки бой. Тя беше доста странна в тази безлюдна пустиня, но за да стане още по-странна, Изя заля камъните с отровночервена боя от една грамадна туба, която намери в склада под Кулата. После се отдръпна от количката, седна и почна да стяга с връв отпралата се подметка, като час по час поглеждаше към своята пирамида и съмнението и колебанието, изписани на лицето му, постепенно се превръщаха в задоволство и постоянно растяща гордост.
— А?! — рече той на Андрей, вече съвсем надут и наперен. — Даже и най-големият глупак, като мине оттука, ще се сети, че това не е току така…
— Аха — каза Андрей и клекна до него. — Много голяма полза ще имаш, ако някой глупак разкопае пирамидата.
— Нищо, нищо — промърмори Изя. — Глупакът също е разумно същество. Той може и да не разбере, но ще разкаже на други… — Внезапно Изя се оживи. — Вземи например митовете! Както е известно, преобладаващото мнозинство от хората са глупаци, а от това следва, че свидетел на всяко интересно събитие обикновено е тъкмо глупакът. Ерго: митът е описание на действително събитие, така както го е възприел глупакът и както сетне го е обработил поетът. Какво ще кажеш, а?!
Андрей не отговори. Той гледаше пирамидата. Вятърът предпазливо се промъкваше към нея, колебливо виеше прахта наоколо, посвирваше между камъните и пред очите на Андрей ясно изплуваха безкрайните километри, останали назад, и проточилата се през тези километри доста рехава пунктирна линия от ето такива пирамиди, оставени на произвола на вятъра и времето… И той си представи как към някоя такава пирамида пълзи на четири крака съсухрен като мумия пътник, умиращ от глад и жажда… как бясно разбутва, чупейки си ноктите, и преобръща тези камъни, а в болното си въображение вече вижда там, под камъните, тайник с храна и вода… Андрей внезапно прихна истерично. Аз — на негово място — непременно бих се застрелял. Не бих могъл да го преживея…
— Какво ти става? — подозрително попита Изя.
— Нищо, нищо, всичко е наред — рече Андрей и се изправи.
Изя също стана и известно време критично оглежда пирамидата.
— Не виждам нищо смешно! — заяви той. После потропа с крак, омотан с мъхнатата връв, и заяви: — На първо време става. Да тръгваме, а?
— Да тръгваме.
Андрей се впрегна в количката, а Изя все пак не издържа и още веднъж обиколи своята пирамида. Явно сега и той си представяше нещо, виждаше някакви въображаеми картини, които блазнеха душата му, и крадешком се усмихваше, потриваше ръце и шумно сумтеше в мустаците си.
— Да можеш да се видиш само на какво приличаш! — не се сдържа Андрей. — Същинска крастава жаба. Снесе си хайвера и сега от гордост не можеш да дойдеш на себе си. Пъстърва нещастна.
— Млъкни! — рече Изя, като провря ръката си през теглича. — Тихоокеанската пъстърва след тази работа умира…
— Нали това ти казвам — подметна Андрей.
— Млъкни бе! — заплашително рече Изя и те продължиха нататък.
После Изя ненадейно попита:
— А ти ял ли си такава пъстърва?
