— А? Да, така изглежда… Слушай, дай да пийнем по чашка — вече четири часа минаха…
— Добре — съгласи се Андрей. — Ама първо да слезем долу.
Спуснаха се в подножието на хълма, освободиха се от тегличите и Андрей взе да вади нажежения бидон от количката си. Бидонът се закачи за ремъка на автомата, после за сухарената торба, в която бяха останали само трохи, но той все пак успя да го измъкне и като го стисна между коленете си, отвъртя капачката. Изя танцуваше пред него с двете пластмасови чаши, приготвени в протегнатите му ръце.
— Давай солта — каза Андрей.
Изя тутакси престана да танцува.
— Стига бе… — захленчи той. — Защо? Дай така да му цапнем по една глътка.
— Без сол няма да ти дам — уморено рече Андрей.
— Тогава ще направим така — каза Изя, осенен от нова мисъл. Той вече бе оставил чашките на камъка и ровеше в количката си. — Тогава аз направо ще си изям солта, а след това ще си пийна вода…
— Боже мой — остана като гръмнат Андрей. — Ами добре, щом така искаш.
Той наля по половин чашка гореща вода с дъх на желязо и като взе от Изя пакета сол, рече:
— Покажи си езика.
Андрей сипна щипка сол върху дебелия, осеян с налепи език на Изя и го загледа как се мръщи и се дави, протягайки жадно ръка към чашката, а после посоли своята вода и почна да я пие на малки скъпернически глътки, без да изпитва никакво удоволствие. Като лекарство.
— Добре ми дойде! — рече Изя и се изкашля. — Само дето беше малко. Нали?
Андрей кимна. Изпитата вода тутакси се превърна в пот и вкусът в устата му си остана същият, какъвто беше, не почувствува никакво облекчение. Той надигна бидона и го разклати. За още два дни навярно ще стигне, а после… А после все нещо ще се намери, рече си той със злоба. Експериментът си е Експеримент. Да живееш не ти дават, ама и да пукнеш — също… Той стрелна с очи бялото, излъчващо жар плато, ширнало се пред тях, прехапа сухата си устна и почна да намества бидона обратно в количката. Изя приседна и намота отново вървите на подметката си.
— Знаеш ли — изпъшка той, — това място наистина е някак странно… Даже не си спомням за такова нещо… — Той погледна към слънцето, като засенчи очите си с длан. — В зенита е — рече Изя. — Ей богу, в зенита е. Нещо ще се случи… Абе изхвърли, по дяволите, това желязо! Какво си седнал да се занимаваш с него?!
Андрей грижливо наместваше автомата до бидона.
— Без това желязо ние двамата с тебе след Павилиона и кокалите си нямаше да можем да съберем — напомни му той.
— След Павилиона! — възрази Изя. — Оттогава вече пета седмица вървим и дори муха не сме зърнали…
— Добре де — рече Андрей. — Нали не го мъкнеш ти… Да вървим.
Каменното плато се оказа невероятно гладко. Количките се движеха по него леко като по асфалт и само колелцата им писукаха. Но зноят стана още по-страшен. Белият камък с все сила отразяваше слънчевите лъчи и за очите вече нямаше никакво спасение. На стъпалата им пареше, сякаш изобщо не бяха с обувки, а пък прахта, колкото и чудно да им се струваше, никак не намаляваше. Ако и тук не се гътнем, помисли си Андрей, тогава ще живеем вечно… Той крачеше със силно стиснати очи, после съвсем ги затвори. Стана му малко по-леко. Ето така ще вървя, помисли си той. Ще отварям очи, да речем, на всеки двайсет крачки. Или на трийсет… Поглеждам за миг и продължавам…
Избата на Кулата бе зидана с бял камък, който много напомняше на този. Само че там беше прохладно и полутъмно, а до стените бяха подредени много кашони от дебел картон, неизвестно защо натъпкани догоре с всевъзможни дребни железарски стоки, Имаше гвоздеи, винтове, болтове от всякакъв размер, кутии с лепила и бои, стъкленици с разноцветни лакове, дърводелски и шлосерски инструменти, сачмени лагери в намаслена хартия… Там не намериха нищо за ядене, но в ъгъла от гърлото на ръждясала тръба, стърчаща от стената, течеше и отиваше някъде под земята тънка струйка студена и невероятно сладка вода…
… Всичко в твоята система от възгледи е хубаво — каза Андрей, като за двадесети път постави чашката си под струята. — Едно обаче не ми харесва. Не обичам да делят хората на важни и неважни. Не е правилно. Направо е долно. Стои си храмът, а около него гъмжи от безмозъчни говеда. „Човекът е дребна душичка, обременена с труп!“ Дори наистина да е вярно това, пак не е правилно. И това нещо трябва да се промени, дявол да го вземе…
… А нима аз казвам, че не трябва? — подскочи Изя. — Естествено, хубаво би било това положение да се промени. Само че как? Досега всички опити да се променят нещата, да се изравни човешкото поле, хората да се поставят на едно равнище, та всичко да бъде правилно и справедливо, всички тези опити са завършвали с унищожаването на храма, за да не се възвисява, и с отрязването на всички глави, стърчащи над общото равнище. И край. А над изравненото поле със светкавична бързина като раков тумор е започвала да расте зловонната пирамида на нов политически елит, който винаги е бил още по-отвратителен от стария… А трябва да знаеш, че засега други пътища никой не е измислил. Разбира се, всички тези изстъпления не са променяли хода на историята и не са успявали напълно да унищожат храма, но светли умове са били унищожавани предостатъчно.
… Знам — рече Андрей. — И все пак. Въпреки всичко е гадно. Всеки елит е нещо противно…
… А-а, извинявай! — възрази Изя. — Ако беше казал: всеки елит, който се разпорежда със съдбините и живота на другите хора, е нещо противно, тогава бих се съгласил с теб. Но елитът сам по себе си, елитът от само себе си — на кого пречи той? Той дразни — може дори да вбеси човека, да го разяри! — това е друга работа, но нали да дразни е една от неговите функции… А пълното равенство си е пълно блато, застой. Трябва да благодарим на майка природа, че такова нещо не може да има — пълно равенство… Искам добре да ме разбереш, Андрей, аз не предлагам система за преустройване на света. Аз лично не знам такава система, пък и не вярвам, че изобщо съществува. Твърде много и всякакви системи са били изпробвани, а всичко си е оставало, общо взето, постарому… Аз предлагам само цел на съществуването… пфу, даже не предлагам, виж как ме обърка. Аз открих сам за себе си тази цел — целта на моето съществуване, разбираш ли? На моето и на хората, подобни на мен… Пък и говоря за това само с теб, и то чак сега, защото ми стана жал за теб — виждам, узрял е човекът, изгори всичко, на което се кланяше, а сега не знае пред какво да сведе глава. Пък ти нали без преклонение не можеш, с това си закърмен — имаш нужда да се прекланяш пред нещо или пред някого. Та на тебе завинаги са ти втълпили в главата, че ако не изповядаш идея, за която си заслужава да умреш, то тогава изобщо не си заслужава да живееш. А нали такива като тебе, стигнали до крайната истина и разбрали всичко веднъж завинаги, са способни на страшни неща. Такъв човек или ще си тегли куршума, или ще стане изключителен подлец — убеден подлец, принципен, безкористен подлец, разбираш ли?… Или още по-лошо: ще започне да отмъщава на света за това, че светът е такъв, какъвто е в действителност, и не ще да се нагоди към предначертаните идеали… А идеята за храна между другото е хубава и заради това, че чисто и просто е противопоказно да умираш за нея. За нея трябва да се живее, с всички сили, с пълна пара…
— Да, несъмнено — каза Андрей. — Вярвам, че всичко това е така. И все пак тази идея още не е моя!..
Андрей се спря и сграбчи Изя за ръкава. Изя сепнато отвори очи и попита уплашено:
— Какво? Какво има?
— Млъкни — процеди през зъби Андрей.
Нещо имаше пред тях. Нещо се движеше — не се въртеше като смерч, не се стелеше над самия камък, а се движеше през всичко това. Насреща им.
— Хора — радостно възкликна Изя. — Чуваш ли, Андрюша, хора!
— Тихо бе, говедо — прошепне Андрей.
И той самият вече бе разбрал, че това са хора. Или един човек… Не, май бяха двама. Стоят на едно място. Сигурно също са ни забелязали… Пак нищичко не се вижда от проклетия прахоляк.
— Видя ли! — тържествуващо прошепна Изя. — А ти все се вайкаше, че ще пукнем…
Андрей внимателно се освободи от ремъка и заотстъпва към своята количка, без да сваля очи от неясните сенки в далечината. Д-дявол да го вземе, колко души са все пак тия там? И на какво разстояние са
