оттук? Дали има сто метра? Или по-малко?… Ръката му зашари в количката, той напипа автомата, издърпа затвора и каза на Изя:
— Обърни количките и легни зад тях. Ще ме прикриваш, ако стане нещо…
Андрей пъхна автомата в ръцете на Изя и без да се обръща, бавно тръгна напред, сложил ръка на кобура. Видимостта беше ужасна. Като нищо ще ме пречука, помисли си той за Изя. Право в тила ще ме гръмне.
Сега вече се видя по-ясно, че единият също е тръгнал насреща — смътен, върлинест силует във вихрушката от прах. Дали има оръжие или не? Ето ти го Антиграда. Кой би могъл да си помисли?… Уф, не ми харесва къде си държи той ръката!.. Андрей предпазливо разкопча кобура и стисна грапавата ръкохватка. Големият му пръст легна върху предпазителя. Нищо, всичко ще мине добре. Трябва да мине. Най-важното е да не правя резки движения…
Той понечи да изтегли пистолета от кобура. Пистолетът се закачи някъде. Вълна от страх нахлу в главата му. Дръпна по-силно, още по-силно, накрая с всички сили. Ясно видя рязкото движение на онзи, който вървеше насреща му (снажен, дрипав, изнемощял с мръсна брада до очите)… Глупаво е, помисли си той, натискайки спусъка. Последва изстрел, после пламъчето на насрещния изстрел, после като че ли Изя извика… и той почувствува удар в гърдите, от който слънцето мигом угасна…
— Ето, виждате ли, Андрей — с известна тържественост в гласа рече Наставника. — Преминахте първия кръг.
Лампата под зеления стъклен абажур светеше и в осветения кръг на масата лежеше новият брой на „Ленинградска правда“ с голяма уводна статия под наслов: „Любовта на ленинградчани към другаря Сталин е безгранична“. Радиото бучеше и ломотеше на полицата зад гърба му. В кухнята майка му дрънчеше със съдините и разговаряше със съседката. Миришеше на пържена риба. Навън, в двора-кладенец, вдигаха врява и крещяха хлапетиите, които играеха на криеница. Откъм отвореното малко прозорче духаше влажен, затоплен въздух. Преди минута всичко това съвсем не изглеждаше така, както сега — беше много по- естествено и по-обикновено. То беше без бъдеще. По-точно — беше отделно от бъдещето…
Андрей безцелно прокара ръка по вестника, за да го изглади, и каза:
— Първия ли? А защо първия?
— Защото ви предстои да преминете през още много кръгове — чу се гласът на Наставника.
Тогава Андрей стана и като се стараеше да не поглежда нататък, откъдето идваше гласът, се опря с рамо на шкафа до прозореца. Черният кладенец на двора, в който мъждукаха жълтите правоъгълници на прозорците, беше под тях и над тях, а горе, далеко-далеко, във вече съвсем притъмнялото небе блещукаше Вега. Абсолютно невъзможно беше да напусне всичко това отново и — още повече! — абсолютно невъзможно беше да остане сред всичко това. Сега. След онова, което бе преживял.
— Изя! Изя! — пронизително изкрещя женски глас в кладенеца. — Изя, прибирай се за вечеря!.. Деца, не сте ли виждали Изя?
Детските гласове отдолу се провикнаха:
— Иска! Кацман! Майка ти те вика!..
Напрегнат като струна, Андрей залепи лице на стъклото и се взря в тъмнината. Но видя само неясни сенки, сновящи по мокрото черно дъно на кладенеца между накамарените цепеници дърва.
Информация за текста
Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий
Град обреченный, 1988
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9260)
Последна редакция: 2008-09-28 18:22:16
1
Едуин П. Хъбъл (1889–1953) — американски астроном, открил през 1929 г. закона, по който се разширява Вселената. —
2
Диабаз — вулканична скала, употребявана за настилка на улици. —
3
Четвърт ведро — стара руска мярка за течности, равна приблизително на три литра. —
4
ЛУ — абревиатура на Ленинградския университет. —
5
Волница — групи от населението, предимно избягали крепостни селяни, които самоволно се заселвали в покрайнините на Русия, преди да бъде отменено крепостното право. —
6
Като се позовават формално на донос на Лидия Тимашук, през януари 1953 година сталинските органи за сигурност инсценират така нареченото „дело на лекарите“, които уж отнели живота на видни съветски ръководители по нареждане на американската еврейска организация „Джойнт“. —
