Забеляза, че стиска като обезумял рамката на илюминатора. Кокалчетата на юмруците му бяха синкави.
— Готови за излизане от хиперпространството — измърмори той.
През прозореца можеше да се види невероятната панорама на Гибралтарския пролив, със стената, която затваряше Средиземно море. Нямаше време да гледа навън, вицемар шалът Бърджийс най-после беше благоволил да го заговори:
— Капитан Дизраели — в сухия му тон се чувствуваше известна нотка на благоразположение. Той преглеждаше книжата, разхвърляни по масата. — Имам тук рапортите за разгънатите акции на вашата ескадрила, преди да бъде разгромена в битката при Сириус. Поздравявам ви.
— Благодаря, господине.
Лицето на Бърджийс не беше като думите му. Сякаш бе изсечено от гранит.
— Как е ръката ви? — И това беше формален въпрос.
— Благодаря, по-добре е — той хвърли поглед към превръзката. — Скоро ще бъде наред.
— Добре, капитане — каза Бърджийс. — Дадох нареждания да ви предадат нова ескадрила с нов екипаж. С малка тренировка можете отново да се впуснете в Космоса след един месец.
— Благодаря, господине. „Но кога е решил?“
— Няма да замина.
Бърджийс сякаш беше очаквал този отговор. Задоволи се само да вдигне вежди.
— Повторете, моля!
— Казах, че няма да тръгна — повтори той решително. Бърджийс стисна едва доловимо челюсти. Продължи да разлиства книжата на масата. И неговият глас беше все още странно спокоен.
— Дезертьорство, Дизраели?
— Наречете го, както щете — каза Дизраели, като стана. — Но смятам, че договорът ми е изтекъл. Няма да се върна в Космоса. Оставам в града в очакване да бъда освободен от задълженията.
И се запъти към вратата.
— Един момент, Дизраели — гласът на Бърджийс имаше леко развеселен тембър. — Какво смятате да правите, щом излезете от флотата?
— Ами… — беше застанал неподвижен на прага, полуобърнат към бюрото, все още с шапка в ръка. — Сигурен съм, че ще намеря какво да правя, господине.
— Бедният, луд е! — гласът на Бърджийс прозвуча презрително. — Не бихте могли да отидете никъде. Не си ли спомняте, че сме във военно положение и че в Системата са в сила военните закони?
— От колко време продължава военното положение? — изкрещя Дизраели. — Извинете…
— Ох — усмихна се Бърджийс. — Доколкото знам, може би вечно сме били във военно положение. Но това не е толкова важно: на никой не е разрешено да напуска мястото си. Вие добре знаете каква роля е отредена за Земята в Междузвездната федерация!
— Да — изрече гласът на Дизраели, като че беше извън него. И тонът беше горчив. — Да води война! Ние сме наемниците на федерацията. Не е ли така?
Устата на Бърджийс се сви още повече, превърна се в тясна цепка.
— Наемници е лоша дума, Дизраели. Ние сме войници. И винаги ще бъдем такива. Във федерацията всяка раса си има своите задачи: на сирианите търговията, на капеланите строежа на звездолети, на денебианите мелиорацията на планетите. А на Земята се пада онова, което е най-важното — защитата на федерацията от нападенията на Врага.
— Враговете! — подскочи Дизраели.
— Повече приличат на чудовища, отколкото на хора — добави Бърджийс спокойно. — С коефициент на войнственост 0,97 срещу 0,55 на земляните, най-високият във федерацията. Кажете ми, с подобни противници можем ли да имаме поне един миг покой?
— Това са познати неща — неговото решение вече беше непоколебимо. — Но какво знаем за тях? Откъде идват? Колко са? Какво искат? Защо се бият с нас?
— Това не ви интересува — заяви сухо Бърджийс. — Нашата задача е да се бием, а не да задаваме въпроси.
— В името на небето, Бърджийс — възкликна Дизраели, — ние сме хора, а не бойни машини.
На края Бърджийс загуби самоконтрол.
— Стига. Това са абсолютно ненужни приказки. Остава фактът, че вие отказвате да продължите службата си… Искам да вярвам, че това е поради шока, който сте получили в битката при Сириус…
— Шокът няма нищо общо с тази работа! — изкрещя извън себе си капитанът. — Вие сте способен да разсъждавате само с категориите на военните добродетели, нали? За вас е неразбираемо, че някой би могъл самоволно да предпочете мира пред войната.
— Кръгъл идиот! — сега Бърджийс посиня. — Къде искате да отидете? Искате да живеете в мир! Но на Земята вие и носа си не сте показали извън академията и училището за летци. Никога не сте пътували. Не сте се срещали с хора. Дори сте в неведение, че на Земята единствените цивилни са жените и старците!
Дизраели се подпря на дръжката. Не можеше да бъде вярно!
Бърджийс продължи настойчиво:
— Още ли държите да не заминавате?
— Няма да се върна, за да убивам — гласът му се бе превърнал в шепот.
— Както искате — и вицемаршалът удари с ръка по масата. — Жалко, че ще ви загубя, Дизраели. Вие бяхте чудесет войник.
Това беше официално сбогуване.
Тихомълком двама души в синята униформа на Космическата военна полиция се бяха появили зад гърба на Дизраели. И докато го водеха, той чу още веднъж гласа на Бърджийс.
— Сбогом, Дизраели. Не мислете, че сте единствен. Имаше много като вас, макар и никога да не сте чували да се говори за тях.
Дори когато очите му привикнаха с мрака, не успя да забележи нищо сред чернотата, която го заобикаляше. От колко време беше в тази стая? Часове! Дни? Може би се надяваха да го изтощят, да го победят чрез глад, чрез страх. Но този път беше уверен, че опитите им ще бъдат безполезни.
Или тъкмо сега се бяха събрали на разговор и решаваха какво да правят с него?
Точно в този миг болката го преряза.
Сгъна се, притисна сгърчените си ръце върху корема, хапеше устните си, за да не вика: не трябваше да го чуят да вика. После многоцветни светлини засвяткаха пред очите му и сълзите набраздиха лицето му, без да може вече да ги задържи. Гърлото му се сви завинаги.
Падна без сили на колене. И отново бе ударен.
Сякаш жесток електрически залп прободе ранената му ръка. Един, десет, хиляда пъти. После нещо обгори тила му, проби черепната кутия, разкъса мозъка.
Изкрещя нечовешки с променен глас.
Просна се с целия си ръст, ръцете му се бяха вкочанили. Подът го изгаряше, но нямаше повече сили да се изправи. Червена светлина мина пред него, изгаряйки очите му. Опита се да стане, но сякаш железен чук го удари по плещите. Падна отново по гръб, а сноп сини лъчи преминаха като откос през тялото му. Със садистична мудност стоманени пръсти впиха нокти в гърдите му.
Още веднъж нещо го удари между очите, усети как собствената му кръв бликна и почувствува, че мие лицето му, опита вкуса й между разкъсаните си устни: парчета кожа с коса увиснаха над тила му, цялото му тяло гореше от допира до пода през разкъсаната униформа и целият той бе обхванат от вълна на отвратително страдания. Стоманената ръка. Отново червената светлина.
Последва невероятен взрив на болка. Остана тялото, съществуваше ли вече Марко Дизраели? Изтърколи се на горещия под, устата му се отвори и издаде глас, заглъхнал завинаги, лицето, лицето беше само една муцуна, а къде беше кожата му?
Когато в мозъка му се промъкна един проблясък на съзнание, още замъглено от болката, бяха минали… минути? Часове? Седмици? Още преди да изпита радостта, че се чувствува жив, първата му мисъл, неговата
