Усетих как Амелия цялата се стегна.
— Не можем да се освободим обаче от отговорността.
— Марсианците щяха да нападнат Земята, независимо дали ние щяхме да вземем участие в действията им или не. Сами видяхме подготовката им. Ако можем да намерим някакво успокоение, то е във факта, че само десет снаряда стигнаха дотук. Организираната от теб революция попречи на чудовищата да изпълнят плановете си докрай. Това, което виждаме сега, е страшно, но помисли си само колко по-страшно можеше да бъде всичко.
— Мъча се да си представя.
Тя замълча за няколко секунди, но после продължи:
— Едуард, трябва да се върнем на Марс. Земните жители никога няма да престанат да бъдат нащрек, докато има вероятност чудовищата да управляват техния свят. Машината на пространството ще ни отведе до Марс, а щом при извънредните обстоятелства, при които бяхме поставени, успяхме така бързо да построим нашата машина, то ще може да бъде построена и друга, помощна, способна да пренесе поне хиляда въоръжени мъже. Обещах на хората на Марс да се върна и мисля, че моментът е настъпил.
Слушах я внимателно и разбирах, че поривите, ръководили действията й на Марс, са отстъпили място на мъдростта.
— Един ден ние непременно ще се върнем на Марс — обадих се на края аз. — Друг изход няма.
Погълнати от нашия разговор, почти бяхме забравили за мистър Уелс, но сега той идваше бавно към нас. Направи ми впечатление, че за тези няколко минути, които беше прекарал сам, с него беше настъпила някаква сериозна промяна. Сякаш бремето на победения се беше смъкнало от раменете му и очите му блестяха с нов блясък.
— Вие двамата имате необичайно нещастен вид! — провикна се той отдалеч. — Нямате основание за това. Нашата работа е приключила. Не са останали никакви марсианци… те не са напуснали Лондон, но битката е спечелена.
III
Недоумяващи, ние с Амелия гледахме мистър Уелс и се мъчехме да разберем какво се крие зад неочакваното му изявление. Той отиде до Машината на пространството, сложи крак на металната рамка и като хвана реверите на жакета си, се извърна към нас. Сетне се изкашля, за да прочисти гърлото си:
— Войната, на която станахме свидетели, беше война на светове — започна той със спокоен, ясен и звънлив глас. — Нашата грешка беше в това, че я считахме за война между различни нива на умственото развитие. Знаехме какво представляват чудовищата нашественици, но подмамени от хитростта, агресивността и интелигентността им, започнахме да мислим за тях като за хора. Ето защо водихме с тях битка като с хора, което беше и основната ни грешка. Войската ни беше прогонена, сградите — изгорени и разрушени. Властта на марсианците на Земята обаче е твърде ограничена. Осмелявам се да твърдя, че са имали власт над територия, не по-голяма от няколкостотин квадратни мили. Територията на военните действия беше твърде малка, но войната, която се води, беше война на светове и когато марсианците пристигнаха най-безцеремонно тук, на Земята, те не са знаели какво ги очаква.
— Сър — прекъснах го аз, — ако имате предвид някакви наши съюзници, не помня да видяхме следи от тях. Не забелязах някакви военни отряди да ни се притекат на помощ. Освен ако не са били веднага победени.
Мистър Уелс махна нетърпеливо с ръка.
— Не говоря за армии, Търнбул, макар че нито те, нито корабите със зърно и влаковите композиции с провизии ще закъснеят. Истинските ни съюзници са навред около нас — невидими, както невидими сме самите ние в нашата Машина!
Вдигнах замислено поглед нагоре, едва ли не в очакване от небето да се спусне друга Машина на пространството.
— Погледнете тревите, Търнбул! — мистър Уелс посочи стъблата, растящи на няколко стъпки от нас. Забелязвате ли как са като попарени? Та те се цепят още преди да израснат. Докато човечеството беше ангажирано с ужаса от интелекта на чудовищата, тези растения са водили своя собствена война. Нашата почва не може да им достави минералите, от които имат нужда, а насекомите не ще оплодят цветовете им. Тези треви загиват, Търнбул! Същото ще стане и с чудовищата на Марс дори ако това не се е случило още. Усилията на марсианците са към своя край, защото интелектът, колкото и мощен да е той, не може да се бори с природата. Така както жителите на Марс, създавайки чудовищата, са се опитали да измамят природата, а тя им е отмъстила, така чудовищата се опитаха да победят живота на Земята, а стигнаха до самоунищожение.
— В такъв случай къде са те сега? — попита Амелия.
— Скоро ще ги открием — отвърна мистър Уелс, — но всяко нещо с времето си. Нашата грижа сега вече е не да се борим с тях, а как да извлечем полза от победата. Заобиколени сме с творенията на техния интелект, които учените ни ще приемат с огромен интерес. Струва ми се, че завинаги трябва да се простим с мирните дни на миналото; тези бойни машини и крачещи превозни средства ще станат причина за основни промени в живота на всеки земен жител. Намираме се в първите години на ново столетие, а то ще бъде свидетел на много открития. В дъното на тези промени ще стои един нов вид противоречие: противоречието между Науката и Съвестта. Тази битка именно загубиха марсианците, а на нас тепърва ни предстои да я водим!
IV
Мистър Уелс млъкна, но не спираше да диша тежко, а ние с Амелия стояхме неспокойно пред него.
После той отпусна свитите си в юмруци длани и се раздвижи. Изкашля се отново и продължи:
— Мисля, че сега не е време за произнасяне на речи. — Той очевидно се беше смутил от факта, че красноречието му ни беше накарало да замълчим. — А сега, за да се уверите, че съм прав, трябва да открием марсианците. По-късно ще се свържа със своя издател, за да разбера дали би се интересувал от издаване на някои мои становища по тези въпроси.
Огледах смълчания град и попитах:
— Нима вярвате, че след всичко това животът ще се върне към нормалния си ритъм?
— Не съвсем, Търнбул. Тази война не е край, а начало! Хората, които избягаха, ще се върнат; всички наши институции ще подновят дейността си. В по-голямата си част градът е незасегнат и бързо ще бъде възстановен. Но работата няма да се сведе само до повторно издигане на стени, защото нашествието на марсианците ще тласне собственото ни развитие напред. И както вече казах, това носи известни опасности, но с тях ще се справим, щом стане нужда.
Докато разговаряхме, Амелия гледаше упорито някъде над покривите на сградите и сега, като посочи на северозапад, възкликна:
— Едуард, мистър Уелс, погледнете! Там като че летят птици!
Обърнахме очи и видяхме как на фона на ясното небе се носят, кръжат и се снишават големи черни птици. Стори ми се, че са доста далеч от нас.
— Да отидем да видим какво става — предложи мистър Уелс и вече наместваше предпазните очила на очите си.
Приближихме до Машината на пространството и тъкмо се готвехме да се качим, когато чухме обезпокоителен звук. На всички нас той беше добре познат и реагирахме мигновено; това беше дрезгавият вой на марсианец; провлаченият като сирена вой отекваше, отразен от стените на сградите край реката. Но това не беше боен вик, нито зов за преследване. Този път в него се долавяше болка и страх; странен, необичаен хленч се носеше над полуразрушения град.
Ясно се различаваха две гласни, които се редуваха безспир:
— Улаа, улаа, улаа…
Първата бойна машина, която видяхме да стои самотно, беше в Риджънт парк. Посегнах веднага за ръчна граната, но мистър Уелс ме спря:
— Няма нужда от това, Търнбул.
