Той приближи Машината на пространството до платформата и едва тогава забелязахме рояк гарвани, струпани край нея. Птиците бяха успели някак да се вмъкнат вътре и сега кълвяха и разкъсваха плътта на марсианеца.
През един от отворите в челната част на платформата към нас гледаха безизразните очи на чудовището. Те, както винаги, бяха лишени от дълбочина, но там, където преди човек можеше да открие студенина и злоба, сега смъртта беше оставила неизличимия си знак.
В подножието на Примроуз Хил забелязахме друга бойна машина, но тук птиците бяха свършили вече своята работа. В радиус от около стотина стъпки в подножието на Машината тревата беше покрита със засъхнали кървави петна и парчета месо.
Приближихме до просторната яма, която марсианците бяха отъпкали на върха на Примроуз Хил. Тя беше най-просторна от всички, които бяхме видели досега, и очевидно беше станала център на операцията им срещу Лондон. Почти цялото било на възвишението беше изровено и отъпкано. В дъното на ямата лежеше снарядът, който пръв се беше приземил тук. Навсякъде личаха следи от допълнителни разширения и укрепления.
Тук беше и неизбежният арсенал на марсианците: бойните и паякообразните съоръжения. По земята лежаха труповете на мъртви марсианци. Едни се бяха проснали още на изхода на снаряда, други — на голата пръст, а трети, в отчаяното си желание да окажат съпротива на невидимия враг, бяха успели да се покачат в някои от бойните машини, които стояха наоколо.
Мистър Уелс спусна Машината на пространството недалеч от ямата и издърпа лоста за четвъртото измерение. Беше спрял по посока на вятъра, така че избягнахме тежката воня, която се носеше от измрелите създания.
След изключването на четвъртото измерение отново чухме воя на умиращ марсианец. Той долиташе от една от бойните машини, застанали до самия вход на ямата. От време на време пресекваше и ставаше все по-немощен. Край платформата вече чакаха гарваните и щом слязохме от Машината, и последният вик на болка стихна.
— Мистър Уелс — обадих се аз. — Вие се оказахте съвършено прав. Изглежда, някаква болест е нападнала марсианците, вероятно в резултат на червената кръв на англичаните!
Изведнъж си дадох сметка, че мистър Уелс не обръща внимание нито на мен, нито на Амелия, а с плувнали в сълзи очи наблюдава вдъхващото ужас спокойствие на изоставения град. Стояхме до него, покорени от гледката на вражите кули край нас.
Мистър Уелс изтри очи с носната си кърпа и се отдалечи от нас по посока на марсианеца, чийто вой току-що бяхме чули.
Ние с Амелия стояхме до Машината на пространството и наблюдавахме как той предпазливо заобикаля пръстта, натрупана на ръба на ямата, и на края застава под бойната машина с поглед, вперен нагоре към блестящата конструкция. По едно време започна да търси нещо в джобовете си и на края измъкна обвития в кожа бележник, който го бях видял да разгръща в лабораторията. Записа нещо в него и отново го прибра.
Мистър Уелс остана под бойната машина в продължение на няколко минути, но на края се върна при нас. Като че беше овладял надигащите се в него чувства и с бодра, отривиста крачка бързаше към нас.
— Има нещо, което досега не съм ви казвал — започна той, обръщайки се към двама ни. — Мисля, че вие спасихте живота ми в деня, в който ни намерихте с помощника на енорийския свещеник край брега на реката. Не съм ви благодарил още за това.
— Но, мистър Уелс, вие построихте Машината на пространството. Без нея нямаше да постигнем нищо от това, което все пак успяхме да направим.
Той махна нетърпеливо с ръка:
— Мис Фицгибън — обърна се той към Амелия. — Нали ще ме извините, ако напусна компанията пръв?
— Но нали не си отивате, мистър Уелс?
— Чака ме твърде много работа. Не се плашете, ще се срещнем отново. Ще ви посетя в Ричмонд при първа възможност.
— Но, сър — обадих се аз. — Къде отивате?
— Мисля, че трябва да намеря пътя за Ледърхед, мистър Търнбул. Когато се срещнахме, бях тръгнал да търся жена си и сега трябва да довърша пътуването си. А това си е лично моя грижа.
— Но нали до Ледърхед можем да стигнем и с Машината на пространството? — не се стърпя Амелия.
— Съвършено излишно е. Сам ще намеря пътя.
Той ми протегна ръка и аз я поех несигурно. Ръкостискането му беше здраво, но все още не разбирах защо ни напуска така внезапно. След като отпусна ръката ми, той се извърна към Амелия и тя го прегърна сърдечно.
Сетне ми кимна, обърна се и се отдалечи надолу по склона на хълма.
Някъде зад нас най-неочаквано се разнесе писклив звук — този път съвсем различен от сирените на марсианците. Скочих уплашен и бързо се огледах… но откъм съоръженията на марсианците не се забелязваше никакво движение.
Амелия също се беше стреснала от звука, но вниманието й беше все още ангажирано от действията на мистър Уелс.
Въпросният джентълмен не беше изминал и няколко ярда, когато, без да обръща внимание на писъка, се зачете в нещо, написано в бележника му. Видях как откъсна два-три листа. Смачка ги в ръка и ги запрати сред останките от марсианско присъствие. Погледна към нас и забеляза, че го наблюдаваме.
Обърна се и тръгна обратно нагоре по склона.
— Има още нещо, Търнбул — започна той, след като стигна до нас. — Отнесох се много сериозно към вашия разказ за приключенията ви на Марс, колкото и невероятно да звучеше на места.
— Но, мистър Уелс…
Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча:
— Не би било справедливо да отхвърля изцяло като измислица разказаното от вас, но ще ви е доста трудно да докажете всичко това.
Не можех да повярвам на ушите си! Малко или много той искаше да каже, че Амелия и аз не казваме истината. Пристъпих гневно напред… но усетих, как Амелия ме докосва леко по ръката.
Погледнах към нея и я видях да се усмихва.
— Едуард, излишно е! — каза тя.
Мистър Уелс също се усмихна и в очите му проблесна някаква необяснима за мен искра.
— Всеки от нас има по една своя история, мистър Търнбул — каза той. — Всичко хубаво!
Той се обърна и с решителни стъпки пое надолу по склона на хълма, като по пътя прибра бележника си във вътрешния джоб на жакета.
— Мистър Уелс се държи много странно — казах аз. — Беше с нас през всичкото това време, а сега, когато най-много имаме нужда от него, ни напуска. На всичкото отгоре се съмнява в…
Внезапно раздалият се писък ме прекъсна. Сега го чувахме съвсем отблизо и двамата с Амелия едновременно осъзнахме какво всъщност беше това.
Обърнахме се и поехме надолу по хълма в североизточна посока, където минаваше влакът за Юстън. Само след миг пред нас се появи влакът, който се движеше по започналите вече да ръждясват релси и изпущаше висок стълб пара.
За трети път машинистът наду свирката и нейният писък отекна из стихналия град. Сякаш за да й отговори, проеча и камбаната на черквата Сейнт Джоунс Уд, враните напуснаха злокобното си пиршество и пляскайки шумно с криле, отлетяха.
Ние с Амелия заподскачахме по билото на Примроуз Хил и замахахме с кърпичките си на пътниците. Щом влакът се скри от очите ни, взех Амелия в прегръдките си. Целунах я пламенно и обзети от радостно чувство на пробудена надежда седнахме на рамката и зачакахме да пристигнат първите хора.
