златен ланец и джобче за часовника. Човек от работническото съсловие, който се прави на благородник. Около него се носеше мирис на одеколон и малкото му останала коса беше напомадена и накъдрена, всеки кичур индивидуално подреден, за да осигури максимално покритие на лъскавата му плешивина. Върху пръстите му просветваха не по-малко от четири златни пръстена. Имаше добре поддържан маникюр и косъмчетата в носа му бяха подрязани грижливо. Дори плешивината на темето му, блестяща под заслона от коса, който я покриваше, изглеждаше восъчна и излъскана. Филип се зачуди дали това беше същият онзи Маркъс Хаузър, който беше пребродил джунглата с баща му, за да търси изгубени градове и древни гробници. Може би тук имаше някаква грешка?
Той се изкашля деликатно:
— Мистър Хаузър?
— Маркъс — долетя бързият отговор като плющящ удар по топка за тенис. Гласът му беше също тъй объркващ: висок, носов, с работнически акцент. Очите му обаче бяха зелени и студени като очите на крокодил.
Филип се почувства смутен. Кръстоса крака и, без да иска разрешение, извади лулата си и започна да я пълни. Хаузър се усмихна на това, плъзна чекмеджето на писалището си, извади кутия за пури с овлажнител и си взе една огромна „Чърчил“.
— Толкова се радвам, че пушите — каза той, завъртайки пурата между перфектните си пръсти и извади от джоба си златна резачка с монограм. — Не бива да позволяваме варварството да вземе връх. — Когато запали пурата, той се облегна назад в стола си и като го гледаше през облак дим, произнесе бавно: — Какво мога да направя за сина на моя стар партньор Максуел Бродбент?
— Мога ли да се надявам, че разговорът ни ще бъде конфиденциален?
— Естествено.
— Преди шест месеца поставиха диагноза на баща ми „рак“. — Филип млъкна, опитвайки се да открие по лицето на Хаузър дали той е знаел. Но лицето на детектива си оставаше непроницаемо като махагоновото му писалище. — Рак на белите дробове — продължи Филип. — Оперираха го и той проведе химио— и лъчетерапия. Отказа пурите и влезе в ремисия. Известно време изглеждаше, че е победил, но болестта се върна с гръм и трясък. Той започна отново химиотерапия, но я мразеше. Един ден изтръгнал интравенозната система, пребил болногледача и си тръгнал. По пътя за вкъщи си взел кутия с пури Куба Либре и никога не се върнал обратно. Бяха му дали шест месеца живот, това се случи преди три.
Хаузър слушаше, изпускайки кълбета дим.
Филип изчака малко, после попита:
— Свързвал ли се е с вас?
Детективът поклати глава и изпусна ново облаче.
— Не и за последните четирийсет години.
— Миналия месец внезапно — продължи Филип — Максуел Бродбент изчезна заедно с колекцията си. Беше ни оставил един видеозапис.
Хаузър вдигна вежди.
— Това беше неговата последна воля и нещо като завет. В него ни съобщаваше, че е взел всичко със себе си в гроба.
—
— Взел е със себе си всичко. Пари, произведения на изкуството, колекцията. Точно както са правели египетските фараони. Погребал се е незнайно в кой край на света и ни предизвиква: ако открием гроба му, имаме право да вземем всичко в него. Това, както сам разбирате, е неговата идея да ни накара да си заслужим наследството.
Хаузър се облегна отново назад и започна да се смее силно. Когато най-сетне дойде на себе си, изпрати в пространството още няколко мързеливи облачета от пурата си и когато върху нея се насъбра почти петсантиметрово стълбче пепел, го изтръска в пепелника.
— Такова нещо би могъл да измисли само Макс.
— Значи не знаете нищо за това? — попита Филип.
— Нищо. — Изглежда Хаузър казваше истината.
— Вие сте частен детектив — погледна го Филип.
Хаузър прехвърли пурата от едната страна на устата си в другата.
— Вие сте израснали с Макс. Прекарали сте повече от година заедно в джунглата. Познавате го, знаете, че работи по-добре от всеки друг. Питам се дали бихте пожелали в качеството си на частен детектив да ми помогнете да открия гроба му.
Хаузър изпусна струя синкав дим от устата си.
Филип добави:
— Струва ми се, че това няма да е кой знае колко трудна задача. Една такава колекция не би могла да бъде транспортирана незабележимо.
— Може да е оставена на борда на Максовия „Гълфстрийм“ IV.
— Съмнявам се, че ще се погребе в самолета си.
— Викингите са били погребвани в корабите си. Може Макс да е опаковал съкровището си в херметичен, устойчив на налягане контейнер и да го е зарязал в океана над дълбоководната бездна на Пасифика, където е потънал под две мили вода.
Той разпери ръце и се усмихна.
Филип се опита да каже „не“. Той разтърка челото си, опитвайки се да прогони образа, който го тревожеше — картината на Липи на две мили дълбочина, забита в океанското дъно.
— Не го вярвате, наистина, нали?
— Не казвам, че го е направил. Само ви показвам какво могат да сторят десет секунди размисъл. С братята си заедно ли работите?
— Те са ми полубратя. Не. Реших сам да открия проклетата гробница.
— Какви са техните планове?
— Не знам, пък и честно казано — не ме е грижа. Ще разделя с тях онова, което намеря, разбира се.
— Разкажете ми за тях.
— Том е единственият, за когото човек трябва да си отваря очите. Той е най-малкият. Когато бяхме деца, беше най-буйният. Беше детето, което първо би скочило във водата от високата скала, което първо би хвърлило камък в гнездото на осите. Изключиха го от няколко училища, но оправи поведението си в колежа и оттогава е направо образцов.
— А другият, Върнън?
— В момента е в някаква псевдобудистка секта, ръководена от бивш професор по философия от университета Бъркли. Винаги е бил загубен. Опита всичко — наркотици, секти, гурута, групови терапии. Когато беше малък, мъкнеше вкъщи осакатени котки и кучета, премазани от автомобили, паднали от гнездата малки птичета, ей такива неща. Всичко, което донасяше вкъщи, умираше. В училище децата непрекъснато се заяждаха с него. Изключиха го заради слаб успех и така и не се задържа на никаква постоянна работа. Той е сладур, но… така и не успя да порасне.
— И какво правят те сега?
— Том замина за ранчото си в Юта. Последното, което чух е, че се е отказал да търси гроба. Върнън каза, че има намерението да търси сам, че не желае да участвам.
— Някой друг знае ли за това освен братята ви?
— Две ченгета от Санта Фе видяха видеолентата и знаят цялата история.
— Имената им?
— Барнаби и Фентън.
Хаузър си отбеляза нещо. Лампичката на телефона светна веднъж и той вдигна слушалката. Слуша доста дълго, говореше меко и бързо; набра някакъв номер, после друг, след него трети. Филип усети раздразнение, че Хаузър се занимава с друга работа пред него и му губи времето.
След миг детективът прекъсна телефонния разговор.
— Някакви съпруги или любовници в картинката?
