— Пет бивши съпруги: четирите живи, една починала. Няма любовници, за които си струва да говорим.
Устните на Хаузър се разтегнаха в колеблива усмивка.
— На Макс винаги му е вървяло с жените.
Отново настъпи тишина. Хаузър изглежда размишляваше. После вбеси допълнително Филип като набра някакъв телефонен номер и заговори тихо. Най-сетне остави слушалката на вилката.
— А сега, Филип, кажи ми ти какво знаеш за мен.
— Само това, че сте бил партньор на баща ми в експедиция в Централна Америка в продължение на няколко години. И че после сте се скарали.
— Точно така. Прекарахме две години в Централна Америка, търсейки гробници на маите. Това беше в началото на шейсетте, когато това беше повече или по-малко законно. Открихме няколко неща, но едва след като си тръгнах Макс направи големия си удар и забогатя. Аз заминах за Виетнам.
— А караницата? Татко никога не говореше за това.
Настъпи тежка пауза.
— Макс никога не е говорел за това?
— Не.
— Сега ми е трудно да си спомня. Знаете как е, когато двама души са заедно дълго време, накрая започват да си лазят по нервите. — Хаузър остави пурата си в кристалния пепелник. Пепелникът беше голям колкото чиния и вероятно тежеше десетина килограма. Филип се запита дали не беше направил грешка, идвайки тук. Хаузър изглеждаше като борец лека категория.
Телефонът просветна отново и той вдигна слушалката. Това беше последната капка, за да прелее чашата. Филип се изправи:
— Ще мина пак, когато не сте толкова зает — произнесе той хладно.
Хаузър му махна с окичените си в злато пръсти да почака, изслуша онова, което му казваха в слушалката, след което я окачи.
— Е, Филип, кажете ми: кое му е толкова специалното на Хондурас?
— Хондурас? Какво общо има Хондурас?
— Защото това е мястото, където се е отправил Макс.
Филип впери очи в него.
— Значи все пак сте били в играта?
— Съвсем не. Това беше същността на телефонния разговор, който проведох току-що. Почти четири седмици, откакто пилотът му го е превозил с пълен самолет товари до град Сан Пиедро Сула, Хондурас. Оттам е взел военен хеликоптер за едно място, наречено Брус Лагуна. А после е изчезнал.
— И вие разбрахте това току-що?
Хаузър произведе нов голям облак дим.
— Аз съм частен детектив.
— И не лош, както виждам.
Хаузър емитира поредния медитативен облак.
— Когато говоря с пилота, ще знам повече. Като например що за товар е бил пренесен и колко е тежал. Баща ви не е положил кой знае какво усилие, за да прикрие следите си до Хондурас. Знаехте ли, че с него заедно сме били в Хондурас? Не съм изненадан, че е отишъл там. Това е голяма държава с най- непристъпния ландшафт в света — гъста джунгла, необитаема, планинска, прорязана от дълбоки дефилета и затворена от Москито коуст.
— Изглежда правдоподобно.
След миг Хаузър добави:
— Поемам случая.
Филип усети раздразнение. Не си спомняше да му е предлагал работата. Но човекът вече бе показал своята компетентност и понеже така или иначе знаеше историята, вероятно би могъл да продължи.
— Не сме говорили за хонорара ви.
— Трябва ми капаро. Очаквам разходите по случая да са доста високи. Когато тръгнете да правите бизнес в лайняна държава от Третия свят се налага да плащате на всеки Томас, Рико и Орландо.
— Аз имах предвид само непредвидените разходи — побърза да каже Филип. — Ако открием колекцията, тогава вие ще вземете, да кажем, един малък процент. Мисля, че ви бях споменал, че планирам да разделя всичко с братята си. Така ще е честно.
— Непредвидените разходи са за адвокатите, които се занимават с автомобилни катастрофи. Аз се нуждая от капарото веднага. Ако успея, ще има допълнителна фиксирана такса.
— Капаро? Колко?
— Двеста и петдесет хиляди долара.
Филип едва не се изсмя.
— Какво ви кара да мислите, че имам толкова пари?
— Аз никога не
Филип усети, че сърцето му спира за миг.
— Какво?!
— Продайте големия акварел на Паул Клее, който притежавате, „Синята църква“. Хубава е. Бих ви дал четиристотин за нея.
Филип избухна:
— Да я продам? Никога! Тя е подарък от баща ми.
Хаузър вдигна рамене.
— Впрочем откъде знаете за тази картина?
Детективът се усмихна и разтвори гладките си бели китки като две лилии.
— Вие май искате да скриете най-доброто, така ли е, мистър Бродбент?
— Да, но това е изнудване!
— Нека ви обясня как работя — наведе се напред Хаузър. — Лоялен съм преди всичко на случая, не на клиента. Когато поемам случай, аз го разрешавам независимо от последиците за клиента. Задържам капарото. След като успея, вземам допълнителна такса.
— Този разговор е неуместен. Не продавам Клее.
— Понякога клиентът изпуска нервите си и иска да се откаже. Понякога се случват лоши неща на добри хора. Целувам дечицата, ходя на погребения и продължавам да вървя напред, докато разреша случая.
— Не очаквайте, че ще продам това платно, мистър Хаузър. Това е единственото стойностно нещо, което имам от баща си. Обичам тази картина.
Хаузър го гледаше по начин, който го накара да се почувства странно. Очите на детектива бяха празни, лицето му — спокойно, лишено от каквито и да било емоции.
— Помислете си го по този начин: картината е жертвата, която трябва да направите, за да откриете наследството си.
Филип се колебаеше:
— Смятате ли, че ще успеем?
— Смятам.
Филип го погледна. Какво пък, винаги можеше да откупи картината обратно.
— Добре, ще продам Клее.
Очите на Хаузър потъмняха. Той изпусна още едно кълбо дим, после извади пурата от устата си и заговори:
— Ако успея, хонорарът ми ще бъде един милион долара. — После добави: — Нямаме много време, мистър Бродбент. Вече съм резервирал билети за нас до Сан Педро Сула, тръгваме още другата седмица.
7.
Когато Върнън Бродбент завърши мантрите си, остана известно време седнал в студената, тъмна стая със затворени очи, завръщайки се постепенно в реалността. Когато съзнанието му изплува от дълбините, до
