спокойствие нямам, а ме боли душата, защото чувствувам мизерията на милионите…
— Кой те кара да я чувствуваш?
— Моите очи и сърце. Сърцето ми е като долина между планини, която не може да мълчи, когато чуе вик, и отговаря с ехо.
— А пък аз ти казвам, Пентуер, че ти прекалено много мислиш за опасни неща. Не можеш да ходиш безнаказано по урвите на източните планини, защото всеки момент можеш да паднеш; нито да блуждаеш из западната пустиня, където обикалят гладни лъвове и внезапно се вдига бесен самум…
В това време храбрият Еунана, легнал в колата, която с тръскането още повече усилваше болките му, за да покаже своето мъжество, поиска храна и питие. След като изяде суха питка, натъркана с чесън, и пи кисело пиво от едно високо гърне, той помоли коларя да отпъжда с клонче мухите от нараненото му тяло.
Както лежеше така върху торбите и сандъците в скрибуцащата кола, с лице, обърнато към земята, горкият Еунана започна да пее със стенещ глас за тежката съдба на низшия офицер:
— „Защо казваш, че е по-добре да бъдеш офицер, отколкото писар? Ела и погледни моите синини и попуканата ми кожа, а пък аз ще ти разкажа за живота на измъчения офицер.
Дете бях още, когато ме докараха в казармата. За закуска получавах в корема такъв юмрук, че ми прилошаваше, на обед — пестник между очите, та муцуната ми подпухваше, а привечер главата ми вече цялата биваше в рани и ми се струваше, че е раздробена.
Ела да ти разкажа как пътувах до Сирия. Храната и водата трябваше да си нося сам, натоварен като осел. Шията ми се бе втвърдила като шията на осел, а кръстът ми беше разкървавен. Пиех замърсена вода, а пред врага бях безпомощен като хваната птица.
Върнах се в Египет, но тук съм като дърво, проядено от червей. За най-дребната работа ме повалят на земята и ме бият като тъпан, та по мене не е останало здраво място… Болен съм и трябва да лежа, трябва да ме возят на кола, а в това време слугата ми открадва моя плащ и изчезва…
Затова, о писарю, промени своето мнение за щастието на офицера.“12
Така пееше мъжественият Еунана и неговата песен, пълна със сълзи, надживя египетската държава.
ПЕТА ГЛАВА
Докато свитата на престолонаследника се приближаваше към Мемфис, слънцето се наклоняваше на запад, а от безчислените канали и далечното море се надигаше вятър, наситен с прохладна влага. Пътят отново се спусна към плодородни местности, а по полето и из храсталаците се виждаха безкрайни редици хора, които продължаваха да работят, при все че пустинята вече се бе обагрила в розов цвят, а по билата на хълмовете сякаш бяха лумнали огньове.
Внезапно Рамзес се спря и обърна коня си. Свитата му веднага го заобиколи, висшите офицери го обкръжиха на конете си, бавно, с равна крачка се приближиха и редиците на маршируващите полкове.
В пурпурните лъчи на залязващото слънце князът напомняше статуя на бог. Войниците го гледаха с гордост и любов, а командирите го слушаха в захлас.
Князът вдигна ръка, всичко замлъкна, а той заговори:
— Достойни военачалници, храбри офицери, послушни войници! Днес благодарение на помощта на боговете изпитах насладата да командувам бойци като вас. Радост изпълва княжеското ми сърце. А понеже желанието ми е вие, командири, офицери и войници, да споделяте винаги моето щастие, отпускам по една драхма на всекиго от войниците, които тръгнаха на изток, и на тия, които се връщат с нас от източната граница. Освен това — по една драхма на гръцките войници, които днес под моя команда ни откриха излаз от теснината, и по една драхма на войниците от ония полкове на достойния Нитагер, които се опитаха да ни отрежат пътя към шосето.
Сред войската закипя.
— Да живее нашият вожд!… Да живее наследникът на фараона, да живее вечно!… — викаха силно войниците, а най-гръмогласно гърците.
Князът продължи:
— За разпределяне между низшите офицери от моята армия и от армията на достойния Нитагер отпускам пет таланта. Най-сетне за разпределяне между негово достойнство министъра и военачалниците отпускам десет таланта…
— Аз се отказвам от моята част в полза на войската — отговори министърът.
— Да живее престолонаследникът!… Да живее министърът!… — завикаха офицерите и войниците.
Червеният слънчев диск вече докосна пясъците на западната пустиня. Рамзес се сбогува с войската и препусна галоп към Мемфис, а негово достойнство Херхор седна сред радостни възгласи в лектиката си и също заповяда да изпреварят маршируващите части.
Когато се отдалечиха дотолкова, че отделните гласове се сляха в една обща глъчка, която напомняше шума на водопад, министърът се наведе към писаря Пентуер и рече:
— Помниш ли всичко?
— Да, достойни господарю.
— Твоята памет е като гранита, върху който пишем историята, а твоята мъдрост — като Нил, който залива и оплодотворява всичко — каза министърът. — При това боговете са те надарили с най-голямата добродетел: мъдро смирение…
Писарят мълчеше.
— Следователно ти по-добре от другите можеш да оцениш постъпките и ума на престолонаследника — да живее вечно!
Министърът помълча малко. Той нямаше обичай да говори толкова продължително.
— Затова кажи ми, Пентуер, и запиши това: подобава ли на един престолонаследник да изразява пред войската своята воля?… Така може да постъпва само фараон или предател, или… лекомислен младеж, който с еднаква лекота върши невъздържани дела и богохулствува.
Слънцето залезе и след малко настана звездна нощ. Над неизброимите канали на Долен Египет започна да се сгъстява сребърна мъгла, която лекият вятър отнасяше чак в пустинята, разхлаждаше отрудените войници и поеше погиващите от жажда растения.
— Още нещо, Пентуер — продължи министърът, — помисли си и ми кажи, откъде престолонаследникът ще вземе двадесет таланта, за да удържи обещанието си, което така лекомислено даде днес пред войската? Но откъдето и да вземе тия пари, струва ми се, а навярно и ти мислиш същото, че е опасно престолонаследник да прави подаръци на войската, и то тъкмо в деня, когато негово величетво няма с какво да плати заплатите на завръщащите се от Изток полкове на Нитагер. Аз не те питам за мнението ти, защото го зная, както и ти знаеш моите най-скрити мисли. Моля те само да запомниш това, което си видял, та да го разкажеш пред колегията на жреците.
— Скоро ли ще бъде свикана тя? — попита Пентуер.
— Засега още няма причина. Ще се опитам най-напред да обуздая побуялото биче с помощта на бащината ръка на негово величество… Ще бъде жалко за момчето, защото е много способно и буйно като южния вятър. Само че ако вятърът, вместо да отвее неприятелите на Египет, почне да поваля неговата пшеница и да изтръгва палмите…
Министърът замлъкна, а свитата му потъна в тъмната алея с високи дървета, която водеше към Мемфис.
В това време Рамзес пристигаше в двореца на фараона.
Дворецът се издигаше на един хълм вън от града, сред парк, в който растяха чудни дървета: боабаби от юг, кедри, борове и дъбове от север. Благодарение на изкуството на градинарите те живееха по няколко десетки години и достигаха значителна височина.
Сенчестата алея водеше нагоре към портата, която беше висока колкото триетажна сграда. От двете страни на тая порта се издигаха грамадни сгради, подобни на кули, с форма на пресечена пирамида; всяка от тия сгради беше широка четиридесет крачки и висока пет етажа. Нощем те изглеждаха като две огромни шатри от пясъчник. Тия чудновати здания имаха плоски покриви с квадратни прозорчета на приземието и
