отново преминава в мои ръце.
Присъствуващите склониха глави.
— Редно е да употребя тая власт преди всичко за да въздам всекиму според заслугите.
Офицерите почнаха да се споглеждат. — Еунана — продължи министърът, — зная, че ти винаги си бил един от най-старателните офицери…
— Истината говори с твоите уста, достойни господарю — отвърна Еунана. — Както палмата чака росата, така и аз очаквам заповедите на началниците си. И когато не ги получа, чувствувам се като сираче в пустинята, което дири своя път.
Покритите с белези от рани офицери на Нитагер слушаха с удивление гъвкавата реч на Еунана и си мислеха: „Тоя ще бъде издигнат по-горе от всички!“
— Еунана — продължи министърът, — ти не само си старателен, но и набожен; не само набожен, но и бдителен като ибис край водата. Боговете са излели върху тебе всичките си милости: дали са ти прозорливост на змия и поглед на ястреб…
— Чиста истина се лее от устата на ваше достойнство — обади се Еунана. — Ако не беше моят чуден взор, нямаше да забележа двата свещени скарабея…
— Да — пресече го министърът, — и нямаше да спасиш нашата колона от светотатство. За това дело, достойно за най-набожния египтянин, давам ти…
При тия думи министърът сне от пръста си златен пръстен.
— Давам ти ето тоя пръстен с името на богиня Мут10, чието благоволение и мъдрост ще те придружават до края на земния ти път, ако заслужиш това.
Негово достойнство връчи пръстена на Еунана, а присъствуващите огласиха въздуха с гръмки приветствия в чест на фараона и се чу звук на оръжие.
Понеже министърът не мръдваше от мястото си, Еунана стоеше и го гледаше в очите като вярно куче, получило от ръката на господаря си залък, върти опашка и чака.
— А сега — започна отново министърът — признай, Еунана, защо не съобщи къде бе отишъл престолонаследникът, когато войската едва се промъкваше през теснината?… Ти извърши лошо дело, защото бяхме принудени да тръбим тревога в съседство с неприятеля…
— Боговете са ми свидетели, че аз не знаех нищо за най-достойния княз — отвърна учуден Еунана.
Херхор поклати глава.
— Не е възможно човек, надарен с такова зрение, че вижда от няколко десетки крачки свещените скарабеи сред пясъците, да не забележи такава високопоставена личност като престолонаследника.
— Наистина не съм го видял!… — оправдаваше се Еунана и се биеше в гърдите. — Освен това никой не ми е заповядал да бдя над княза.
— Нима не те освободих от командуването на предната стража?… Нима ти определих някаква друга задача? — попита го министърът. — Ти беше напълно свободен именно като човек, призован да следи важни неща. А изпълни ли тая задача?… Наистина за подобна грешка през време на война ти би трябвало да бъдеш осъден на смърт…
Нещастният офицер побледня.
— Но аз изпитвам към тебе бащинска обич, Еунана — продължи министърът, — и понеже помня голямата услуга, която направи на армията, като забеляза символите на свещеното слънце, скарабеите, определям ти не като строг министър, а като милостив жрец много малко наказание. Ще получиш петдесет тояги.
— Ваше достойнство…
— Еунана, ти умееше да бъдеш щастлив, бъди сега мъжествен и приеми това дребно предупреждение, както подобава на офицер от армията на негово величество.
Едва достопочтеният Херхор свърши, и старшите офицери сложиха Еунана на удобно място край пътя. После един седна на врата му, втори на краката, а двама други му отброиха петдесет удара с гъвкави тръстики по разголеното тяло.
Безстрашният боец не издаде нито стон, напротив, тананикаше някаква войнишка песен, а след като церемонията свърши, поиска да стане сам. Но оболелите му крака отказваха да го слушат. Той падна по лице на пясъка и трябваше да го откарат в Мемфис с двуколка; легнал в нея, той се усмихваше на войниците и размишляваше, размишляваше за това, че щастието в живота на бедния офицер се променя по-бързо от вятъра в Долен Египет.
Когато след кратък престой свитата на престолонаследника продължи пътя си, негово достойнство Херхор седна на кон и яздейки заедно с негово достойнство Ни-тагер, заговори с него полугласно за азиатските народи и преди всичко за пробуждането на Асирия.
В същото време водеха разговор и двамата слуги на министъра: адютантът, който носеше ветрилото му, и писарят Пентуер.
— Какво мислиш за случката с Еунана? — попита адютантът.
— А ти какво мислиш за селянина, който се обеси? — каза писарят.
— Струва ми се, че днешният ден е най-щастливият за тоя селянин, а примката около шията му — най- мекото нещо, до което се е допрял в живота си — отвърна адютантът. — Мисля също така, че отсега нататък Еунана ще следи много грижливо престолонаследника.
— Лъжеш се — каза Пентуер. — Отсега нататък Еунана никога няма да види скарабей, дори да е голям колкото вол. А що се отнася до селянина, не смяташ ли, че трябва да е живял лошо, много лошо… много лошо в свещената египетска земя?
— Не познаваш селяните, затова говориш така…
— А кой ги познава по-добре от мен?… — отвърна мрачно писарят. — Нима аз не съм израснал между тях?… Нима не съм гледал как баща ми напояваше нивите, чистеше каналите, сееше, жънеше и — преди всичко — как плащаше данък? О, ти не знаеш каква е съдбата на селянина в Египет!
— Затова пък зная — отговори адютантът — каква е съдбата на чужденеца. Моят прадядо или прапрадядо ми е бил един от големците между хиксосите11, но останал тук, защото се привързал към тая земя. И какво ще кажеш — не само заграбили имота му, но върху ми и до днес дори тежи петното на моя произход!… Ти сам виждаш колко често трябва да търпя унижения от чистите египтяни въпреки високия ми пост. Как тогава мога да имам милост към египетските селяни, които, щом видят жълтото ми лице, току мърморят под нос: „Езичник… Чужденец!…“ А селянинът не е нито езичник, нито чужденец.
— Само роб — подхвърли писарят, — роб, когото женят, развеждат, бият, продават, понякога убиват, но винаги му заповядват да работи, като отгоре на това му обещават, че и на оня свят ще бъде роб.
Адютантът вдигна рамене.
— Ти си чуден човек, макар че си толкова мъдър! — каза той. — Сам виждаш, че всеки от нас какъвто и пост да заема — нисък, по-нисък или съвсем нисък, трябва да работи. Мигар ти се безпокоиш, че не си фараон и че няма да имаш пирамида за гробница?… Никак не мислиш за това, защото разбираш, че светът е така нареден. Всеки изпълнява своето задължение: волът оре, магарето носи пътници, аз разхлаждам негово достойнство, ти помниш и мислиш вместо него, а селянинът работи земята и плаща данъци. Следователно какво ни засяга нас, че някакъв бик ще се роди като Апис, на когото отдават чест, а някакъв човек — фараон или номарх?…
— На тоя селянин унищожиха десетгодишния му труд… — прошепна Пентуер.
— А министърът не руши ли твоята работа?… — попита адютантът. — Колко души знаят, че държавата управляваш ти, а не достойният Херхор?…
— Лъжеш се — каза писарят, — той наистина управлява. Той има власт, той има воля, а аз — само знания…
Обаче мен и теб не ни бият като тоя селянин…
— Но затова пък набиха Еунана, а и ние можем да си изпатим някога. Ето защо трябва да бъдем мъже и да се радваме на поста, който ни е определен. Още повече, че както ти е известно, нашият дух, безсмъртният Ка, колкото повече се очиства, на толкова по-високо стъпало се издига и след хиляди или милиони години — заедно с духовете на фараоните и на робите, дори заедно с боговете — ще се разтвори в безименния, но всемогъщ баща на живота.
— Ти говориш като жрец — отвърна горчиво Пентуер. — По-скоро аз би трябвало да бъда спокоен!… Но
