Мина половин час след полунощ. Той се тътреше обратно от „Кърпеният барабан“, несъмнено най- достойната долнопробна кръчма в града. Виктор Тугелбенд винаги оставяше впечатлението, че се тътри, дори когато тичаше.
Освен това беше почти трезвен и затова мъничко се изненада, когато осъзна, че е попаднал на Площада на строшените луни. А се бе насочил към късата уличка зад Университета и по-точно към онази част от оградата с удобно вадещи се тухли, през която студентите по магия от безброй столетия заобикаляха вечерния час в Невидимия университет.
Площадът не му беше по пътя.
Понечи да се затътри обратно, но спря. Тук ставаше нещо необикновено.
Случваше се на площада да се навъртат уличен разказвач, неколцина музиканти или по-особен предприемач, търсещ потенциални купувачи на анкх-морпоркски забележителности като Кулата на Занаята или Бронзовия мост.
Този път обаче някакви хора закрепваха голям екран, изглежда състоящ се от съшити чаршафи, опънати между пръти.
Примъкна се близо до тях.
— Какво правите? — попита дружелюбно.
— Ще покажем каквото сме подготвили.
— А, представление… — загуби интерес Виктор.
Повлече се отново през влажната тъма, но забави крачка, щом чу глас откъм пролуката между две къщи.
Гласецът бе произнесъл думата „помощ“, но съвсем тихичко.
Друг глас подкани:
— Дай го туй чудо, чатна ли?
Виктор закрачи натам и примижа към сенките.
— Ей, тук всичко ли е наред?
След кратко мълчание вторият глас му подхвърли:
— Хлапе, търсиш си белята.
„Той има нож — установи Виктор. — Кани се да ме намушка с него. Това означава, че или ще бъда наръган, или трябва да избягам, значи да прахосвам напразно силите си.“
Хората, склонни да пренебрегват очевидните факти, биха очаквали Виктор Тугелбенд да е дебел и болнав. Той обаче със сигурност беше най-атлетичният студент в целия Университет. Нямаше никакво желание да мъкне излишни килограми лой, затова се стараеше да не пълнее и се поддържаше във върхова форма — отдавна бе установил, че движенията с напращели мускули са много по-лесни, отколкото да ги върши с увиснали телеса.
Затова просто замахна. Не само цапардоса обирджията с опакото на дланта си, ами го запрати в отсрещната стена.
После огледа спасената жертва, която още се свиваше уплашено.
— Надявам се, че не пострадахте.
— Не мърдай!
— Нямах такова намерение — сподели Виктор.
Силуетът се показа от мрака. Под едната си мишница стискаше пакет, а китките си бе вдигнал пред лицето в странен жест — палците и показалците под прав ъгъл и събрани, така че очичките на нисичкия човек сякаш надничаха през рамка.
„Аха, май прави знака срещу зло око — предположи Виктор. — Наистина прилича на магьосник с тези безбройни символи по дрехата си.“
— Изумително! — възкликна непознатият, примижавайки зад пръстите си. — Би ли обърнал глава настрани? Страхотно! Жалко за носа, но сигурно ще измислим подходящия ракурс. — Пристъпи напред и се помъчи да обгърне с ръка раменете на спасителя си. — Имаш късмет, че ме срещна днес.
— Така ли? — промърмори Виктор, като си помисли, че в случая късметлия е другият.
— Тъкмо търсех човек с твоя типаж — обяви дребосъкът.
— Извинете, но защо ли се заблудих, че ви предстоеше да бъдете ограбен?
— Опитваше се да ми отнеме това. — Непознатият тупна пакета под мишницата си и изтръгна звук като от гонг. — Но нямаше да му послужи.
— Безполезно ли е? — прояви любопитство Виктор.
— Безценно е.
— Е, значи нищо лошо не е станало — установи Виктор.
Мъжът се отказа да го прегръща през раменете поради прекалената им ширина и се задоволи да го потупа покровителствено по едното от тях.
— Но мнозина щяха да останат разочаровани — добави той. — Виж сега… Имаш добра стойка. В профил изглеждаш задоволително. Е, момко, искаш ли да влезеш в бизнеса с подвижните образи?
— Ъ-ъ… — проточи Виктор. — Не ми се вярва.
Непознатият се опули.
— Нали чу какво те попитах? За подвижните образи?
— Да.
— Всички искат да са в бизнеса с подвижните образи!
— Не, благодаря — учтиво отвърна Виктор. — Убеден съм, че е смислено занимание, но не изпитвам желание да движа никакви образи.
—
— Вече чух.
Дребосъкът поклати глава.
— Е, ти направо грабна жълтата фланелка днес. За пръв път от много седмици срещам човек, който не напира да нахълта в бизнеса с подвижните образи. Мислех си, че всеки иска да се занимава с тях. И щом те видях, рекох си: „Той ще очаква за благодарност да го вкарам в бизнеса.“
— Благодаря, но не мисля, че раздвижването на някакви образи ще ми допадне — отново отказа Виктор.
— Все пак съм ти длъжник.
Човекът порови в джоба си и извади визитна картичка. Виктор я прочете.
Томас Среброриб
Интересна и поучителна кинематография
Филми на една и две ролки
Почти неизбухлив материал
Света гора 1
— Запази я. В случай че си промениш мнението — натърти Среброриб. — В Света гора всички ме познават.
Виктор позяпа визитката.
— Благодаря — смънка неохотно за кой ли път. — А… вие да не сте магьосник?
Среброриб впи сърдит поглед в него.
— Откъде ти хрумна такава нелепост? — попита троснато.
— Носите някакво расо с магически символи…
—
Виктор се взря в извезаните по работните дрехи полумесеци, звезди и други чудати завъртулки. Знаците на прогресивната професия, чиято зора тъкмо се зазоряваше, по нищо не се различаваха от измамните символи на смехотворната и остаряла система от вярвания. Но може би сега не му беше времето да изтъкне
