Подвижни образи

Виктор размаха пръст пред лицето му.

— Само по едно. Трябва да сме трезви. Утре е Завършването. Задължително е да се явим с ясен ум!

— Хъ! — изсумтя Пондър.

Няма спор, че е важно умът ти да е ясен, когато се явяваш на изпит. Немалко забележителни кариери като чистене на улици, бране на плодове и свирене на китари по спирките на метрото са започнали поради неразбиране на този простичък факт.

Но Виктор имаше и още една, по-особена причина да е винаги нащрек.

Би могъл да сбърка и да издържи изпита.

Неговият вече покоен чичо бе завещал на племенника си скромно богатство с цел Виктор да не стане магьосник. Вероятно не бе осъзнавал истинската си цел, когато бе съставял завещанието, но всъщност точно такава се оказа. Бе си въобразявал, че помага на своя племенник да завърши образованието си, но Виктор Тугелбенд се отличаваше с изострена, макар и лукава проницателност.

Ето какво гласяха разсъжденията му:

„Какви са предимствата и недостатъците на магьосника? Например до известна степен се радваш на почит, но пък често се излагаш на опасности и винаги има риск да те премахне от пътя си събрат в Занаята. Защо да ставам многоуважаван труп?“

„От друга страна…“

„Какви са предимствата и недостатъците на студента, изучаващ магията? Имаш предостатъчно свободно време, прощава ти се, ако пиеш до побъркване и пееш просташки песнички. И никой не се опитва да те убие освен в типичните, присъщи за Анкх-Морпорк случаи. А благодарение на наследството се радваш на умерен, но приятен разкош. Е, не те уважават кой знае колко, затова пък си жив, за да разбираш това.“

Ето защо Виктор посвети немалко време и усилия да проучи подробно условията на завещанието, хитроумната изпитна система на Невидимия университет и всяка изпитна работа от последните петдесет години.

Студентите завършваха с най-малко 88 точки от тестовете.

Би било съвсем лесно да се провали. Това беше по силите на всеки идиот.

Но пък чичото на Виктор не беше глупак. Според едно от условията в завещанието, ако студентът постигнеше по-малко от 80 точки, поточето от пари към джоба му щеше да пресъхне като плюнка върху горещ котлон.

И по свое му покойникът постигна посмъртна победа. Малцина студенти са учили толкова упорито като Виктор. Носеха се слухове, че по знания за магията можел да се мери с мнозина от старшите преподаватели. Прекарваше часове наред в удобно кресло насред Библиотеката, потънал в четене на гримоари и инкунабули. Разучаваше видовете тестове и изпитни въпросници. Слушаше лекциите с такова внимание, че можеше да ги повтори наизуст. Магьосниците в Университета бяха убедени, че е най-схватливият и прилежен студент от много десетилетия насам. И всеки път на изпитите за Завършването внимателно и компетентно получаваше 84 точки.

Направо тръпки да те побият.

Архиканцлерът стигна до последната страница.

По някое време се сепна:

— А-а, разбрах. Жал ти е за момъка, нали?

— Според мен не схванахте за какво намеквам — възрази Ковчежникът.

— За мен пък всичко е ясно — отсече Ридкъли. — Той винаги е на косъм от вземането на изпитите. — Измъкна един лист от купчината. — Между другото тук е написано, че е завършил още преди три години! Тогава е получил 91 точки.

— Вярно е, Архиканцлер. Само че студентът подаде възражение.

— Възражение ли?! За да не завърши?!

— Според него изпитната комисия не е забелязала, че е сбъркал алотропните форми на октирона в отговора на шестия въпрос. Твърдеше, че съвестта му не би понесла това. Споменът щял да го терзае до края на дните му, ако се класира несправедливо пред по-подготвени и достойни негови колеги. Забележете, че през следващите две години е получил само 82 и 83 точки съответно.

— Защо?

— Ние смятаме, господине, че е играл на сигурно.

Ридкъли потропа с пръсти по бюрото.

— Тъй не може — отсъди накрая. — Не бива някакъв си хлапак открай време да е почти магьосник и да ни се смее до… до какво се смееха хората, до пръсване ли беше?

— Напълно съм съгласен с вас — измърка Ковчежникът.

— Сега пък ние ще го изпързаляме — реши Ридкъли.

— Ще го изритаме, господине. Защото изпързаляните сме ние.

— Добре, тъкмо ще си изравним сметките — съгласи се Архиканцлерът. — Значи искаш да го привикам тук и да го напъдя, а? Ами изпрати ми го сутринта и аз ще го…

— Не, господине, не можем да се отървем толкова лесно.

— Що да не можем? Ние ръководим проклетото място!

— Да, но е задължително да действаме изключително предпазливо в отношенията си с господин Тугелбенд. Той е експерт по правилниците и процедурите. Предлагам да му дадем този въпросник на изпитите утре.

Ридкъли взе подадения документ. Устните му помръднаха, докато го четеше.

— Само един въпрос ли?

— Да. Или ще издържи изпита, или ще се провали. Нека го видим как ще постигне 84 точки в отговора на един-единствен въпрос.

В някакъв смисъл, който непрекъснато се изплъзваше на наставниците му (а това ги вбесяваше), Виктор Тугелбенд беше и най-мързеливият човек в цялата досегашна история на света.

Не лентяй от обикновения скучен вид. Нормалният мързел представлява липса на усърдие. Виктор отдавна бе преминал през това състояние и се намираше далеч от другата му страна. Влагаше повече усилия в стремежа да не се труди, отколкото мнозина в най-черната работа.

Никога не бе мечтал да стане магьосник. Всъщност не искаше много от живота, освен може би да го оставят на мира и да не го будят до пладне. Като дете околните му подхвърляха: „Малкият, ти какъв ще бъдеш, когато пораснеш?“, а той отвръщаше: „Ами не знам. Какво ще ми предложите?“

Никой не търпи дълго такова държание. Не е достатъчно да бъдеш какъвто си, трябва и да се постараеш да бъдеш още някакъв.

И той се опитваше. Немалко време си внушаваше, че иска да бъде ковач, защото работата му изглеждаше интересна и романтична. Да, но трябваше да се напъва до изнемогване и да се бори с неподатливи късове метал. После опита с желанието да бъде наемен убиец, чиито занимания прецени като дръзки и романтични. Но и в подготовката за този занаят беше необходимо старание, а и откровено казано, все пак би трябвало да убива хора. Реши да се стреми в мислите си към актьорската професия, която му се стори драматична и романтична. Скоро откри, че ще носи прашни костюми, ще се свира в тесни стайчета и — колкото и да е изумително! — ще работи до припадък.

Остави се да го изпратят в Университета, защото така беше по-лесно, отколкото да се инати.

Често се усмихваше, макар и леко озадачено. Затова хората предполагаха, че е донякъде по-умен от самите тях. В действителност той почти винаги напъваше ума си да разгадае какво са му казали преди малко.

Имаше и тънки мустачки, които при едно осветление го правеха по-привлекателен, а при друго подлъгваха, че току-що е пил гъст шоколадов шейк.

Той искрено се гордееше с мустаците си. От магьосниците се очакваше да зарежат бръсненето и да пуснат бради като неподрязани храсти.