Затова тяхната мъничка жалка гилдия тъй и не се издигна до могъществото на, да речем, наемните убийци, крадците или просяците. Вместо това си поставяше задачата да подпомага вдовиците и сираците на онези алхимици, които са започнали да се отнасят твърде нехайно например към натриевия цианид или са дестилирали интересна плесен, изпили са получения разтвор и са полетели от покрива да танцуват в небето заедно с феите. Разбира се, нямаше чак толкова много вдовици и сираци, защото алхимиците трудно завързват някакви отношения с околните и ако изобщо се оженят, причината е преди всичко желанието им да има кой да придържа тигела, докато разбъркват нещо в него.
Общо взето, алхимиците в Анкх-Морпорк успяваха единствено да превръщат златото в по-малко злато.
Досега…
В момента обаче у тях напираше неспокойната възбуда на хора, в чиято банкова сметка най-ненадейно е внесено истинско богатство и те не знаят дали да привлекат всеобщото внимание с харченето му или да си го приберат и да си плюят на петите.
— На магьосниците няма да им хареса — подхвърли един от тях, кльощав колеблив човечец на име Лули. — Ще кажат, че е магия. Знаете как се разлютяват, ако решат, че правиш магии, без да си магьосник.
— Няма никаква магия — заяви Томас Среброриб, предводителят на гилдията.
— Ама използваме духчетата.
— Пак не е магия. Най-обикновена окултна намеса.
— Ами саламандрите?
— Нормално природно явление. Няма нищо нередно.
— Щом казваш… Но те ще го нарекат магия. Знаете ги какви са.
Алхимиците закимаха начумерени.
— Те са реакционери! — възмути се Сендивог, секретарят на гилдията. — Надути тавмократи, ето какви са. И другите гилдии не са стока. Какво знаят те за победоносното настъпление на прогреса? Интересува ли ги изобщо? Можеха да измислят нещо подобно още преди години, но направиха ли си труда? Да, ама не! Само се замислете как бихме могли да направим живота на хората несравнимо… ами по-хубав. Откриват ни се огромни възможности.
— Образователни — вмъкна Среброриб.
— Дори исторически — добави Лули.
— Разбира се, не бива да забравяме и развлекателната страна — натърти Пийви, ковчежникът на гилдията.
Беше дребно изнервено човече. Впрочем повечето алхимици са изнервени от гадаенето какво ли може да се случи в следващия миг с бълбукащата смес в тигела.
— Ами да. Несъмнено е доста забавно — съгласи се Среброриб.
— Някои от великите исторически драми… — промълви Пийви. — Представете си какво зрелище ще бъде! Събирате трупа актьори, изиграват пиесата един-единствен път, после хората из целия Диск ще могат да я гледат колкото си искат! Между другото така се спестяват много надници — не пропусна да добави той.
— Но трябва да е направено с вкус — напомни Среброриб. — На нас се пада голямата отговорност нищо да не бъде… — гласът му стихна за миг — … сещате се…
— Те ще ни попречат — мрачно предрече Лули. — Знам ги аз магьосниците.
— Обмислих въпроса — увери го Среброриб. — Тук светлината бездруго е много неподходяща. По това сме единодушни. Имаме нужда от ясно небе. И то далеч оттук. Май знам едно подходящо място.
— Ей, да ви кажа, дори не ми се вярва, че сме се захванали с това! — възкликна Пийви. — Допреди месец беше щурава идея. А ето че се сбъдна! Досущ като с магия, но няма нищо магическо, разбира се — припряно завърши той.
— Не е обикновена илюзия, а
— Не знам дали сте се замисляли — пак подхвана Пийви, — но така можем да припечелим немалко пари. Е, какво ще кажете?
— Не е толкова важно — възрази Среброриб.
— Прав си, не е — промърмори Пийви и се озърна към останалите. — Искате ли да го видим пак? — предложи плахо. — Нямам нищо против да въртя ръчката. И… знам, че не допринесох много за начинанието, но измислих едно… нещо.
Извади огромна кесия от джоба на работната си роба и я постави на масата. Кесията се килна и на масата се търкулнаха няколко пухкави безформени топчета.
Алхимиците ги зяпнаха.
— Какво е това? — не разбра Лули.
— Ами… — неловко започна Пийви. — Вземаш малко лющена царевица, слагаш я в… да речем, тигел номер 3, добавяш и мазнина за готвене, нали разбираш. После похлупваш с чиния или друг съд, а щом нагрееш тигела, се чува „пук-пук“… Не е от сериозните гърмежи. Щом престане да трещи, дърпаш чинията и царевицата се е превърнала в тези… ъ-ъ, неща. — Огледа застиналите в недоумение лица. — Може да се яде — добави, сякаш се оправдаваше. — Ако му сложите масло и сол, има вкус на солено масло.
Среброриб протегна изцапаната си с химикали ръка и предпазливо си избра една пухкава хапка. Задъвка я съсредоточено.
— Всъщност не знам защо го направих — изчерви се Пийви. — Изведнъж ми хрумна, че е
Среброриб не преставаше да дъвче.
— Има вкус на картон — съобщи след малко.
— Извинявай — промърмори Пийви и се помъчи да събере разсипаното в кесията.
Среброриб благо отпусна длан на рамото му.
— Знаеш ли — промълви и си взе още една хапка, — има нещо в тази измишльотина. Наистина си е някак на мястото. Впрочем как я наричаш?
— Ами още си няма истинско име — призна Пийви. — Аз си я наричам пукана царевица.
Среброриб си взе още едно разпукано царевично зърно.
— Чудна работа, все ти се иска да ги пъхаш в устата си — отбеляза той. — Един вид не можеш да спреш. Пукана царевица, казваш? Добре звучи. И така… господа, да завъртим ръчката още веднъж.
Лули се зае да навие филма обратно в лишения от всякаква магия фенер.
— Значи се сети за място, където можем да разгърнем начинанието, а магьосниците няма да ни тормозят?
Среброриб награби цяла шепа пукана царевица.
— Малко по-нататък по брега е — започна да обяснява. — Приятно слънчево местенце, където отдавна никой не се отбива. Там няма нищо освен обрулена от вятъра стара гора, един храм и много дюни.
— Храм ли? Но и боговете направо побесняват, ако им… — понечи да възрази Пийви.
— Я ме чуй — настоя Среброриб. — Цялата местност е обезлюдена от векове. Същинска пустош. Няма нито хора, нито богове. Нищичко. Затова пък слънцето и земята са в изобилие, сякаш тъкмо нас чакат. Това ни е шансът, момчета. Не ни дават да правим магии, не можем да правим злато, дори не успяваме да изкараме за насъщния… тогава защо да не правим
Алхимиците се отпуснаха на столовете си и лицата им светнаха.
— Ъхъ — даде подкрепата си Лули.
— Ами… хайде — съгласи се Пийви.
— Наздраве за подвижните образи — изрече Сендивог и вдигна пълна шепа пукана царевица. — А ти откъде научи за онова място?
— О, просто… — Среброриб се запъна озадачен, после смотолеви: — Не знам, не мога да си спомня. Трябва да съм чул за него преди много време, после съм забравил, а сега пак ми е изскочило в ума. Сами знаете как става понякога.
— Ъхъ — пак го подкрепи Лули. — Като с мен и филма. Все едно си
