— А ти знаеше ли за писмото?
— Кое писмо?
— Писмото до Верънс.
— Нищичко не знам за никакво писмо до Верънс.
— Трябва да го е получил седмици преди да се върнем. Сигурно го е изпратила дори преди да се отбием в Анкх-Морпорк.
Доколкото Маграт можеше да прецени, Леля Ог изглеждаше искрено озадачена.
— Ох, да му се не знае… Ей за това писмо ти говоря.
Извади го изпод нагръдника на бронята.
Леля Ог се зачете.
„Драго величество, с туй те известявам, че Маграт Чесновъ ще да се прибере в Ланкър по някое време около Вторника на ракиения казан. Вер-но, тя си е Мокра кокошкъ, ама е чистницъ, пък и зъбите й са здрави. Ако още ти е текнало да си я земеш за жена, почвай да уреждаш работата без много-много да се бавиш. Щото речеш ли да й искаш ръката и тям подобни, има да те разиграва безкрай. Нема друга като Маграт, дето тъй да си пречи самичка. Хич не знае какво й се ще. Пък ти си Крал и можеш да правиш каквото ти щукне. Подреди й живота, преди да я прихване нещо.
PS. Дочух разни приказки, че и вещиците щели да плащат данъци, ама никой крал в Ланкър не е опитвал тоя номер от години, ти също се поучи от примера им. Твоя в добро здраве (засега). ПРИЯТЕЛКА (Г-ЖА).“
Тиктакането бродираше одеялото на мълчанието.
Леля Ог се обърна да погледне стрелките.
— Тя е уредила всичко! — възмути се Маграт. — Знаеш го какъв е Верънс. Тоест… Тя всъщност не се е постарала да прикрие от кого е писмото, нали? А когато се върнах, всичко беше готово…
— Ти какво щеше да направиш, ако не беше готово? — попита Леля Ог.
Маграт се стъписа за миг.
— Ами щях… Е, ако той ми беше… Аз бих…
— Пак щеше да се омъжваш днес, нали? — пожела да се увери Леля, но някак разсеяно, сякаш мислеше за друго.
— Е, зависи от…
— Нали туй искаше?
— Да, разбира се, обаче…
— Значи всичко е наред — промълви Леля с гласа си за недорасли дечица, както го определяше Маграт.
— Но тя ме изтика настрана от всичко, затвори ме в замъка и аз така се вбесих, че… — …че се изрепчи на Кралицата. И дори я хвана за гушата. Така те искам. Предишната Маграт нямаше да стори туй, нали? Есме винаги гледаше в същината. Я бъди добро момиче — отвори задната врата и погледни дървата за огрев.
— Но аз я мразех с цялата си душа, а сега тя е мъртва!
— Да, миличка. Направи туй за Леля — кажи ми колко са дървата.
Маграт отвори уста да изрече „Впрочем аз съм почти кралица“, но се отказа. Сговорчиво отвори вратата и погледна дървата.
— Доста са — съобщи, след като си издуха носа. — Май наскоро са цепени още.
— И вчера е навила часовника — промърмори Леля. — И кутийката с чая е пълна до половината, вече проверих.
— Е, и?
— Не е била сигурна. Хъм…
Леля отвори предназначения за нея плик. Беше по-плосък от онзи със завещанието и в него имаше едно-единствено картонче. Щом прочете думите, тя го пусна на масата.
— Да вървим, че няма много време!
— Какво ти става?
— Вземи захарницата!
Леля отвори вратата с трясък и хукна към метлата си.
— Хайде, де!
Маграт погледна картончето. Почеркът й беше познат. Бе виждала думите няколко пъти, когато навестяваше ненадейно Баба Вихронрав.
„НИ СЪМ УМРЕЛА.“
— Стой! Кой идва?
— А бе, Шон, ти защо стърчиш на стража с тая ръка в превръзка?
— Дългът ме зове, мамо.
— Добре. Веднага ни пусни да влезем.
— Приятел или враг си, мамо?
— Шон, нали с мен е нашта почти кралица Маграт?
— Да, ама ти трябва да…
— Веднага, казах!
— Стига, ма мамо-о…
Маграт се стараеше да не изостане от Леля, която подтичваше пъргаво през замъка.
— Магьосникът е прав. Разбери, че тя е мъртва. Не те коря, че се надяваш, но аз мога да позная кога някой е умрял.
— Не можеш. Помня как преди години дотича в къщата ми разревана и се оказа, че тя само се отнесла в Заемане. Май оттогаз започна да използва картончето.
— Но…
— Не е била сигурна какво ще се случи — добави Леля. — Туй ми е предостатъчно.
— Лельо…
— Няма как да знаеш, докато не провериш — обяви Леля Ог собствения си Принцип на неопределеността.
И срита вратата към Голямата зала.
— А бе, какво е всичкото туй? Ридкъли скочи смутен от креслото.
— Е, стори ми се, че не е редно да я оставим тук сама…
— Леле-мале — въздъхна Леля, щом обхвана с поглед мрачната картинка. — Свещи и лилии. Хващам се на бас, че сам си ги брал в градината. И сте я затворили между стени! — Ами…
— И никому не е хрумнало да остави отворен поне един скапан прозорец! Не ги ли чувате?
Леля се огледа трескаво и награби сребърен свещник.
— Не! — изтръгна го от ръката й Маграт. — Впрочем… — вметна тя и замахна — …това тук… — прицели се — …почти е моят замък.
Свещникът се превъртя във въздуха и се заби точно по средата на огромен прозорец с цветни стъкла.
Ярки слънчеви лъчи плиснаха към масата и движението им беше ясно различимо в бавното магическо поле на Диска. А с тях като топчета по улей нахлуха пчелите.
Роят накаца по главата на вещицата и образува една доста опасна перука.
— Вие какво сте… — започна Ридкъли.
— Тя ще се перчи седмици наред — прекъсна го Леля. — Досега никой не го е правил с пчели. Защото съзнанието им е навсякъде, схващаш ли? А не в една пчела. То е в целия рой.
— Но какво…
Пръстите на Баба Вихронрав трепнаха. После и клепачите.
Тя се надигна много бавно и седна. Трудничко спря погледа си върху Маграт и Леля Ог.
— Изззкам букет цветя, казззан мед и някого ззза жилене.
