резервации.
— Приятелката ми се казва Сюзън. Сюзън Силвърман.
— Добре — каза Рейчъл Уолъс.
4
„Розали“ се намира в обновена търговска сграда в една от най-лошите части на Марбълхед. Но най- лошата част на Марбълхед е едробуржоазна. Търговската сграда, вероятно, някога е произвеждала щипки за банкноти.
Към ресторанта водеше стълбище, а зад вратата имаше малък бар за правостоящи. Сюзън беше на бара и пиеше чаша шабли4, разговаряйки с някакъв млад мъж със сако от рипсено кадифе и карирана риза. Мъжът имаше стражарски мустаци, засукани нагоре. Хрумна ми да го удуша с тях.
Спряхме за момент при вратата. Сюзън не ни виждаше, а Уолъс се оглеждаше за метр д’отела Сюзън беше облечена в двуреден жакет от камилска вълна и пола от същата материя. Под жакета се виждаше горскозелена риза, разкопчана на шията. Беше обута с високи ботуши, които се губеха под полата. Винаги имах чувството, че когато я срещна внезапно в малко необичайно обкръжение, сбор от фанфари би трябвало да свирят тревога и туш. Приближих се до нея и казах:
— Извинявай, но щом те видя, сърцето ми започва да пее като априлски ден на крилете на пролетта.
Тя се обърна към мен, усмихна се и рече:
— Всички така ми говорят — посочи към младия мъж със стражарските мустаци. — Това е Том — представи го тя. После, с насмешливи, зли пламъчета в очите си, добави — Том бе така добър да ме почерпи чаша шабли.
— Броя: Едно! — обърнах се аз към Том.
— Моля? — каза той.
— Това е краят на един стар виц — поясних. — Приятно ми е.
— Да — рече Том, — и на мен.
Метр д’отелът беше застанал до Рейчъл Уолъс, облечен в тъмнокадифян костюм с жилетка под сакото.
— Вземи си виното и ела — казах аз.
Сюзън се усмихна на Том и двамата се приближихме към Уолъс.
— Рейчъл Уолъс — представих я аз, — Сюзън Силвърман. Сюзън подаде ръка и каза:
— Здравей, Рейчъл. Мисля, че пишеш чудесни книги. Уолъс се усмихна, пое ръката й и каза:
— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.
Метр д’отелът ни отведе до нашата маса, подаде ни менюто и каза:
— Сега иде изпратя някого да вземе поръчката ви за аперитива.
Седнах срещу Сюзън, вдясно от Рейчъл Уолъс. Тя бе жена с приятна външност, но в съседство със Сюзън изглеждаше така, сякаш е била прана в силен разтвор от белина. Тя беше силна личност, интелигентна, известна, но аз изпитвах съжаление към нея като я гледах редом със Сюзън. От друга страна, изпитвах съжаление към всички жени, когато ги сравнявах със Сюзън.
— Разкажи миза Спенсър — каза Рейчъл. — Отдавна ли го познаваш?
— Запознахме се през 1973-та — рече Сюзън, — но винаги съм го познавала.
— Така й се струва — казах аз. — И то само, когато говоря.
Рейчъл се направи, че не ме чува.
— И какъв е той?
— Той е такъв, какъвто изглежда — рече Сюзън.
Келнерката дойде и ни взе поръчките.
— Не, имам предвид в подробности, що за човек е. Може би ще разчитам на него да охранява живота ми. Трябва да го познавам.
— Не ми се ще да ти го казвам пред него, но за тази цел не би могла да намериш някой по-добър.
— Или толкова добър — казах аз.
— Трябва да превъзмогнеш този стремеж да подценяваш добродетелите си — рече Сюзън. — Прекалено си скромен.
— В състояние ли е да подтисне неприязънта си към радикалния феминизъм, така, че да може да ме охранява пълноценно?
Сюзън погледна към мен и отбори широко очи:
— Няма ли да е по-добре ти да отговориш на този въпрос, хитрецо?
— Според мен, твърдението ти е голословно — казах аз.
— С нищо не съм показал неприязън към радикалния феминизъм. Всъщност, няма дори никакви доказателства, че ти си радикална феминистка.
— По принцип съм свикнала да очаквам неприязън по отношение на радикалния феминизъм — каза Рейчъл Уолъс.
— Рядко греша в това отношение.
— Може би с право — отвърнах.
— Понякога наистина е много досаден — рече Сюзън. — Знае, че искаш да те разубеди в това и нарочно няма да го направи. Но аз ще го направя. Него не го е особено грижа за радикалния феминизъм. Но щом е казал че ще те охранява, значи ще го направи.
— Не съм досаден — казах аз. — Ако й кажа, че не изпитвам неприязън към нея, това няма да я убеди. Или поне не би трябвало да я убеди. Няма начин да й се докаже, докато нещо не се случи. Това не става с приказки.
— Става — рече Сюзън. — Зависи и от тона, с който ще ги кажеш. Просто ти си толкова дяволски независим, че не искаш да се обясняваш пред никого.
Келнерката дойде и донесе вино за Сюзън, бира „Бек“ за мен и мартини за Рейчъл Уолъс. Другите пет, които бе изпила същия следобед, изглежда нямаха никакво въздействие върху нея.
— Май че не трябва да я мъкна навсякъде — обърнах се към Рейчъл.
— Мъжкото начало — каза тя. — Кодът на мъжкарите. Той го стяга като ризница и затова не е в състояние да се обясни или да се извини, или евентуално да заплаче, или да покаже някаква емоция.
— Затова пък повръщам хубаво и след малко ще го направя.
Уолъс рязко се извърна към мен. Лицето й беше сурово и опънато. Сюзън я потупа леко по рамото.
— Дай му време — рече тя. — Докарва ти се. Трудно е да го класифицираш. Но ще се грижи за теб. И ще внимава какво ти се случва. И ще те пази да не ти се случи нещо лошо — Сюзън отпи от виното си. — Наистина ще го направи.
— А за теб грижи ли се? — попита Рейчъл.
— Всеки от нас се грижи за другия — отвърна Сюзън. — Сега аз правя точно това.
Рейчъл Уолъс се усмихна, лицето й се отпусна.
— Вярно е — рече тя. — Правиш го и още как! Келнерката се появи отново и ние поръчахме вечерята.
Наслаждавах се на крем-супата от моркови, когато Рейчъл каза:
— Джон ми каза, че си се занимавал с бокс.
Кимнах. Предусещах накъде бие разговорът.
— И си участвал във войната в Корея?
Отново кимнах.
— И си бил полицай?
Ново кимване.
— И сега се занимаваш с това.
Последното беше констатация. Нямаше нужда от кимване.
— Защо престана да се боксираш?
— Постигнах всичко, на което бях способен.
