Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс
1
Ресторант „Лок-Обер“ се намира на „Уинтър плейс“ — една уличка встрани от „Уинтър стрийт“, точно под Кметството. Той е част от Стария Бостън, така както кулата на Митницата е част от него. Обзавеждането е просто. Келнерите са облечени със смокинги. Има сепарета. На долния етаж има едно помещение, което бе мъжкия бар, докато един прекрасен ден група лишени от чувство за хумор жени не се заеха да го освобождават, влизайки в шумна разправия с някакъв проповедник. Сега там може да влезе всеки и да прави каквото си поиска. Може да се разплати и с кредитна карта Master Charge.
На мен обаче не ми трябваше. Не плащах аз, а Джон Тикнър. Но и на него не му трябваше Master Charge, защото плащаше с пари на фирмата, фирмата беше издателство „Хамилтън Блак“, чиито капитали възлизаха на десет милиона долара. Поръчах си омар „Савана“, а Тикнър — млада треска.
— И още две питиета, моля.
— На вашите услуги — келнерът взе поръчките и бързо се отдалечи. Имаше слухови апаратчета и в двете си уши.
Тикнър си допи „Негрони“-то1.
— Вие само бира ли пиете, мистър Спенсър? — попита той.
Келнерът пристигна с една наливна бира „Хайнекен“ за мен и още едно „Негрони“ за Тикнър.
— Не, понякога пия вино.
— Но никакви концентрати?
— Рядко, не ми харесват. Обичам бира.
— А вие винаги правите това, което ви харесва.
— Почти винаги. Понякога не мога.
Той отпи още няколко глътки от питието си. Отпиването на глътки, изглежда, не му беше лесно.
— Какво би могло да ви попречи? — попита той.
— Случва се да ми се наложи да свърша нещо, което не ми харесва, за да мога да правя нещо, което много ми харесва.
Тикнър леко се усмихна.
— Звучи метафизично — рече той.
Аз изчаквах. Знаех, че се опитва да ме прецени. Беше ми все едно, свикнал бях. Хората нямаха никаква представа как да наемат човек като мен и почти винаги в началото малко се суетяха.
— Обичам и прясно мляко — казах аз. — Понякога това пия. Тикнър кимна.
— Носите ли пистолет?
— Да — казах.
Келнерът ни донесе салатите.
— Колко сте висок?
— Към един осемдесет и шест.
— Колко тежите?
— Деветдесет и три и половина тази сутрин, след бягане.
— Какво разстояние пробягвате?
Салатата беше от бостънски марули и съвсем свежа.
— Бягам по осем километра на ден — казах аз. — От време на време бягам по петнадесет, за да се поразкърша, така да се каже.
— От какво ви е счупен носа?
— Веднъж се боксирах с Джо Уолкът, когато той вече залязваше.
— И той ви счупи носа?
— Ако беше в разцвета на силите си, щеше да ме убие.
— Значи сте бил боксьор?
Кимнах. Тикнър преглътна хапка салата с остатъка от питието си.
— И сте работили в полицията?
Кимнах.
— И са ви уволнили от там?
— Да.
— Защо?
— Създавал съм проблеми.
— Имаха ли право?
— Да.
Келнерът донесе предястието.
— Казаха ми, че не си поплювате.
— И дума да няма — съгласих се аз. — Точно се чудех дали да си поръчам омар „Савана“ или да изям един стол.
Тикнър отново се усмихна, не като човек, който иска да се оженя за сестра му.
— Освен това ми казаха, че сте — мисля, че бих могъл да цитирам израза дословно — „остроумно копеле“ — макар това да бе казано с най-топли чувства.
— Виж ти — казах аз.
Тикнър изяде две грахчета от гарнитурата. Той беше около петдесетте и имаше атлетичен вид. Вероятно играеше тенис или скуош2. Може би яздеше. Носеше очила без рамки, каквито вече не се срещат толкова често и имаше харвардско лице с квадратна челюст и щръкнала, прошарена коса, подстригана ниско, като на Арчибалд Кокс. Не беше сладурче, нищо че говореше толкова изискано. Не беше душичка.
— Смятате да спретнете биографична книга за мен или искате да ме наемете да строша нечии кокали?
— Познавам неколцина рецензенти на книги, които… — рече той, — но…, не, нямам предвид нищо такова — той хапна още пет грахчета. — Знаете ли нещо за Рейчъл Уолъс?
— „Сестринство“ — казах аз.
— Не може да бъде!
— Може. Имам приятелка интелектуалка. Понякога ми чете това-онова.
— Какво е мнението ви за тази книга?
— Мисля, че Симон дьо Бовоар вече се е занимала с въпроса.
— Чел ли сте „вторият пол“?
— Само не казвайте на момчетата в спортния клуб. Ще ме сметнат за пеперудка.
— Ние издадохме „Сестринство“.
— О, така ли?
— Обикновено никой не забелязва издателя. Но, както и да е, ние я издадохме. Ние ще издадем и новата й книга.
— Как е озаглавена тя?
— „Тирания“.
— Интригуващо заглавие.
— Това е една необикновена книга — рече Тикнър. — Тираните са хора от върховете, които проявяват дискриминационно отношение спрямо жените-хомосексуалистки.
— Интригуваща идея — рекох. Тикнър се намръщи за момент.
— Въпросните високопоставени лица са назовани поименно. Мис Уолъс вече е била заплашвана със саморазправа, в случай че книгата й бъде публикувана.
— А-ха — казах аз.
— Моля?
— Започва да ми става ясна моята роля в тази работа.
— А, да — заплахите. Ами, да. По същество, това е. Искаме вие да поемете охраняването й.
— Двеста долара дневно — казах аз. — Плюс разноските.
— Разноски ли?
