— Да, естествено. От време на време, амунициите ми привършват и се налага да си купя нови. Това са разноски.
— Има хора, които ще се наемат и за 100 долара.
— Има.
Келнерът прибра чиниите от обяда и наля кафето.
— Не съм упълномощен да се съглася на толкова висока цена.
Аз отпих от кафето си.
— Мога да ви предложа сто трийсет и пет долара дневно.
Поклатих глава отрицателно. Тикнър се засмя.
— Бил ли сте някога литературен агент? — попита той.
— Казах ви, че не се занимавам с неща, които не ми харесват, ако мога да ги избегна.
— Значи не ви харесва да работите за сто тридесет и пет долара на ден.
Кимнах.
— В състояние ли сте да я опазите?
— Разбира се. Но и вие, и аз знаем, че зависи от какво ще я пазя. Не съм в състояние да попреча на психопат да жертва живота си, за да я убие. Не мога да попреча на тълпа обезумели от омраза сексисти да налетят отгоре й. Мога да направя така, че тя да стане по-трудно уязвима, мога да накарам всеки, който би се опитал да я уязви, да съжалява за това. Но ако тя иска да води що-годе нормален живот, не мога да гарантирам абсолютната й безопасност.
— Разбирам — рече Тикнър, но се виждаше, че от това не му стана по-хубаво.
— Защо не се обърнете към полицията?
— Мис Уолъс им няма доверие. Тя гледа на тях като на — цитирам — „репресивни елементи“.
— О-о.
— Освен това, казва че не желае да има — и тук отново ще цитирам — „банда въоръжени главорези, които да вървят навсякъде след мен, ден и нощ“. Съгласи се на един телохранител. Първоначално настояваше да бъде жена.
— Но?
— Но, щом ще е само един, ние решихме, че може би ще е по-добре телохранителят да е мъж. В случай че се наложи да се справи с някой нападател или нещо такова. Сметнахме, че един мъж ще е по-силен.
— И тя съгласи ли се?
— Не беше във възторг.
— Тя лесбийка ли е? — попитах.
— Да — отвърна Тикнър.
— И не го крие?
— Агресивно го разкрива — рече Тикнър. — Това притеснява ли ви?
— Това, че е хомосексуалистка — не. Това, че е агресивна — да. Предстои ни да бъдем много време заедно. Не бих искал по цял ден да съм на нож с нея.
— Не мога да кажа, че ще бъде приятно, Спенсър. Тя не е лесен човек. Притежава великолепен ум и е накарала света да се вслуша в думите й. Това не е било лесно. Тя е груба, цинична и чувствителна към всяка проява на незачитане.
— Какво пък, ще я поразнежа малко — казах. — Ще й поднеса бонбони и цветя, ще й пошушна някоя и друга нежна приказка…
Тикнър ме погледна така, сякаш бе глътнал някоя тапа.
— За бога, човече, не се шегувай с нея. Тя направо ще експлодира.
Тикнър наля още кафе и на двамата от малката сребърна каничка. Вече бе останала само още една заета маса. За нашия келнер това бе без значение. Той притича веднага щом Тикнър остави каничката за кафе на масата, грабна я и се върна почти светкавично с пълна.
— Опасявам се единствено — рече Тикнър, когато келнерът се отдалечи, — че може и да не си паснете.
Аз се огледах и скръстих ръце.
— Вие изглеждате подходящ почти във всяко отношение. Имате съответното телосложение. Хора, които разбират от тия работи казват, че наистина не си поплювате. Освен това казват, че сте честен. Но понякога прекалено се напъвате да покажете, че сте остроумен. И сякаш сте всичко онова, което Рейчъл мрази.
— То не става с напъване — казах аз. — Кое?
— Да си остроумен. Това е дарба.
— Може би — рече Тикнър. — Но тази ви дарба няма да накара Рейчъл Уолъс да ви обикне. Нито мускулите и видът ви на мъжкар.
— Познавам един тип, който би ми заел люляковия си костюм — казах аз.
— Не искате ли тази работа? — попита Тикнър. Поклатих глава.
— Това, което искате вие, мистър Тикнър, е някой, който да е достатъчно смел, за да се навре в огъня да вади чуждите кестени и достатъчно печен, за да излезе оттам невредим. И в същото време искате той да изглежда като Мечо Пух и да действа като Червената шапчица. Аз дори не знам дали Червената шапчица има разрешително за носене на оръжие.
Той замълча за момент. Другата маса се опразни и сега ние бяхме сами в залата на втория етаж, като се изключат неколцината келнери и метр д’отелът.
— Дявол да го вземе — рече Тикнър, — прав сте. Ако искате работата — ваша е. Двеста долара на ден плюс разноските. И, бог да ми е на помощ, надявам се, че не съм сбъркал.
— Окей — рекох. — Кога ще се срещна с мис Уолъс?
2
Срещнах се с Рейчъл Уолъс в един ясен октомврийски ден, когато заедно с Тикнър поехме пеша край Кметството, през Градската градина с обагрени от есента листа, за да я посетим в стаята й в хотел „Риц“.
Тя не приличаше на Кари Нейшън3. Беше жена с приятна външност, горе-долу на моята възраст, с рокля на Дайана фон Фурстенберг, леко червило на устните и дълга, черна и чиста коса.
Тикнър ни представи един на друг. Тя ми стисна ръката здраво и ме разгледа внимателно. Ако имах гуми, щеше да ги изпробва с ритник.
— Е, изглеждате по-добре, отколкото очаквах — рече тя.
— Какво очаквахте? — попитах аз.
— Някой дебелогъз бивш полицай с лош дъх, облечен с костюм от „Андерсън Литъл“.
— Всеки допуска грешки — казах аз.
— Нека ги сведем до минимум — рече тя. — Мисля, че за тази цел трябва да поговорим. Но не тук. Мразя хотелските стаи. Да слезем долу в бара.
Казах, че съм съгласен. Тикнър кимна. И тримата поехме надолу. Барът на „Риц“ е всичко онова, което трябва да бъде един бар — тъмен, тих и тапициран с кожа, с огромен прозорец с изглед към „Арлингтън стрийт“ и Градската градина отсреща. Стъклото на прозореца не пропуска светлина, така че барът остава полутъмен. Винаги ми е приятно да пия там. Тикнър и Рейчъл Уолъс си поръчаха мартини с лед. Аз — бира.
— Това напълно съвпада — каза Рейчъл Уолъс, когато си поръчах бирата.
— Всички ми се присмиват, когато си поръчам някое женско питие — казах аз.
— Джон ме предупреди, че сте шегаджия. Само че аз не съм. Ако искате сътрудничеството ни да бъде успешно, най-добре е веднага да разберете, че аз не обичам шегите. Независимо, дали са сполучливи или не.
— Бихте ли възразили, ако от време на време си позволявам вътрешно по някоя и друга крива усмивка, в случай че бъда изненадан от житейска прищявка?
Тя се обърна към Тикнър и рече:
— Джон, няма да стане. Разкарай го.
