Мери, Мери

прав нацелих носа му, преди да успее да реагира.

В следващия момент той ме цапардоса в лицето, като впи ноктите си в скулите ми. Майкъл Бел бе висок приблизително колкото мен, но доста по-тежък — въпреки че бе отслабнал напоследък, бе най-малко с петнайсетина килограма повече от мен.

Протегнах ръка на свой ред и го сграбчих за гърлото. Стиснах го здраво, с все сили. Започна да се задушава, но дори и сега не отпусна хватката си от лицето ми.

Единственото, което можех да сторя, бе да го притисна още по-силно, ала когато се опитах да преместя крака си на по-солидна опора, за беля настъпих нещо хлъзгаво, може би водорасло.

От рязкото преместване на центъра на тежестта ми политнах и отново се озовах в леденостудената вода.

Господи, колко беше студена!

Този път Майкъл Бел се изправи преди мен. Не беше на добре. Сега той имаше втори шанс. Дясната ми ръка, цялата скована от непоносимата болка в рамото, ме теглеше надолу към дъното на потока.

Виждах Бел само като смътен силует, грабнал нещо, което ми се стори като голям камък. Вдигна го с двете си ръце, за да го запрати върху мен.

— Ти! Глупав шибаняк! — кресна той. — Ще те убия! Това е моят план, ясно ли ти е? С това историята свършва. Това вече ще е краят!

Трескаво запълзях назад, като рак, само и само да се отдалеча от Майкъл колкото мога повече, макар да знаех, че това съвсем не стигаше, за да отърва кожата. И тогава, най-неочаквано, ръката ми се опря на нещо твърдо в плитката вода. Не, не беше камък. Поне това успях да проумея. Нима беше метал?

— Ще пукнеш сега! — отново изкрещя Майкъл. — А? Какво ще кажеш за този план? Как ти се струва финалът?

Метален обект. Знаех какво можеше да бъде. Измъкнах пистолета на Майкъл Бел от водата и напипах спусъка.

— Бел! Не! — извиках аз.

Той обаче продължи да пристъпва бавно и неотклонно към мен, понесъл грамадния камък над главата си.

— Умри!

И тогава стрелях.

Не мога да кажа какво точно се случи сред смълчаните дървета, осветени само от бледите лунни лъчи. Нямах представа къде го бях улучил, но той изръмжа шумно и за секунда замръзна намясто.

После отново пое напред. Стрелях втори път. И трети. Целех се в гръдния му кош, поне доколкото можех.

Тежкият камък, който носеше, се стовари във водата. Задържан от някаква невидима сила, Майкъл Бел направи още две или три крачки, олюлявайки се като пиян. После рухна по лице във водата, разплисквайки стотици капчици около себе си.

И нищо повече не последва. Остана само мълчанието на дърветата.

Треперейки целият неудържимо, аз продължих да стискам пистолета в здравата си ръка. Струваше ми невероятни усилия да стигна по мокрите, ужасно хлъзгави камъни до мястото, където бе проснат.

Когато се добрах до него, той вече не помръдваше. Посегнах към ръката му. Хванах я. Проверих пулса му. Никакъв пулс не се долавяше, нищо, нищо, освен мълчанието на дърветата и онзи адски студ.

Майкъл Бел бе мъртъв, както и Мери Смит. Но както бях измокрен до кости, скоро и аз щях да ги последвам.

119

Започнах да се изкачвам по клисурата, на чието дъно се виеше потокът. Бе дяволски трудно и ужасно мъчително начинание. Пронизваща болка и силно главозамайване, съпроводени от заслепяване и дори повдигане — всичко това се редуваше с изключителна бързина. Единственото хубаво бе, че повечето преживявания не успяха да се запечатат в паметта ми.

По някакъв начин успях да се добера до шосето, където ме взе на автостоп един студент, пътуващ със субару. Младежът доста се поизплаши от вида ми. Дори името му не запомних. Помня само, че се стоварих, напълно изтощен, на задната седалка.

На следващата сутрин тялото на Майкъл Бел беше извадено от потока, а аз се събудих в едно болнично легло. Обясниха ми, че се намирам в болницата „Флетчър Алън Хоспитъл“ в Бърлингтън. Оставиха ме да се възстановявам и да си почивам там, въпреки че не беше истинска почивка. Следователите от местната полиция непрекъснато влизаха и излизаха от болничната ми стая. Прекарах часове в телефонни разговори със службата във Вашингтон, с филиала на Бюрото в Ел Ей, с детектив Джийн Галета, като се опитвах да сглобя всичките парчета от пъзела и да изясня на колегите какво се бе случило още от началото на серията от убийства.

Планът на Майкъл Бел се оказа изтъкан от удивително сложни ходове, понякога граничещи с лудост. Но прикритието му бе изградено изключително просто — отклоняване на подозрението чрез създаване на улики, водещи към Мери Уагнър. Джийн ми припомни, че работата на Майкъл Бел е била да съчинява сценарии. Планирането е било неговата стихия. Нямаше да се изненадам, ако накрая по тази история някой друг сценарист създадеше филм. Навярно щеше да промени повечето имена и някои от подробностите, а накрая щеше да лепне баналното: „Филмът се основава на действителен случай“.

— А кой ще играе главната роля? — шеговито попита Джени по телефона.

— Не знам. Пък и не ме интересува. Сигурно ще вземат някоя от големите кинозвезди.

А колкото до Мери Константин, не бях сигурен какво да мисля за нея. Като ченге имах един отговор, но като психиатър — съвсем друг. Радвах се, че отново щеше да получи грижите и лечението, от които толкова много се нуждаеше. Ако можеше да се вярва на д-р Шапиро, може би Мери най-после щеше да започне да се възстановява. Точно сега имах нужда да вярвам в това.

Някъде към четири следобед вратата на моята стая се открехна и вътре надникна главата на — познайте на кого! — моята добра стара мама Нана.

— Ето най-после гледка, способна да утеши измъчената ми душа — рекох аз и се опитах да се усмихна. — Здравей, Нана. Какво те води във Върмонт?

— Кленовият сироп — дрезгаво отвърна тя.

Плахо пристъпи вътре — толкова необичайно за нея — и примигна уплашено, щом съзря дебелата превръзка около рамото ми.

— Ох, Алекс! Алекс…

— Можеше да бъде и по-зле — опитах се, макар и несръчно, да я успокоя. — Е, може би не съвсем. Имаше ли някакви затруднения с полета?

— Никакви затруднения. Отиваш на летището. Плащаш си билета. И това е всичко.

Тя протегна ръка и ме погали по бузата с хладната си длан. Допирът бе толкова познат и успокояващ. Какво щях да правя без тази упорита стара жена? Не можех да престана да си задавам този въпрос. Какво щях да съм без нея?

— Казаха, че ще се оправиш, Алекс. Но ми се струва, че това е нещо относително, така ли е?

И преди съм бил раняван. Винаги е травмиращо, няма начин да не е, но все пак не е неизлечимо или поне невинаги.

— Ще бъда добре — обещах аз. — И телом, и духом.

— Казах на децата да изчакат отвън. Защото искам да ти кажа нещо насаме. Да знаеш, че държа да си остане между нас.

— Аха. Значи пак съм загазил, така ли? Ще ме натикаш в миша дупка.

Тя обаче не отвърна на усмивката ми, но взе ръката ми и я стисна между своите.

— През всеки ден от живота си благодаря на Бога, Алекс. Благодаря му, че ми позволи да те отгледам и да видя как се превръщаш в такъв мъж, какъвто си сега. Но ми се иска да се позамислиш преди всичко за това, което навремето ми се струпа на главата. Както и за онова, което стана между бедните ти родители, преди да загинат. Казано най-просто, Джени, Деймън и Али заслужават нещо по-добро от това, което получават. — Нана спря, за да наблегне на следващите си думи: — Не ги оставяй сираци, Алекс.