Мери, Мери

120

Отворих уста, за да й отговоря, но мама Нана отново заговори, с леко повишен тон:

— Аз съм тази, която е редно първа от всички нас да си замине от този свят. И да не си посмял да спориш с мен.

Накрая не издържах и само свих рамене. Което се оказа доста болезнен акт. Остър спазъм прониза рамото и врата ми.

— Какво мога да кажа?

— Нищо. Не казвай нищо. Само се вслушай в мъдрите ми съвети, почерпени от мъдростта, която идва с годините. Послушай ме и може би един ден най-после ще успееш да научиш нещо от мен.

Спогледахме се продължително и замислено. В гърлото ми заседна корава буца, макар че това, което изпитвах, не бе тъга. Беше по-скоро чувство на благодарност и на невероятно силна любов към тази малка, но страхотно силна жена, която беше мъдра дори за годините си, да не говорим, че беше много по-умна от мен.

— Вярваш или не, но аз винаги те слушам — казах й.

— Да, а после правиш каквото си си наумил.

Вратата се отвори наполовина и откъм болничния коридор нахлуха гласове. Извърнах се и първото, което видях, бе лицето на Деймън, по което бе изписано нетърпение. Сърцето ми подскочи.

— Виж ти кой е тук! — Избърсах просълзените си очи със здравата си ръка. — Дошъл е мъжът в нашата къща.

— Казаха, че не можело Джени да влезе, понеже нямала дванадесет години — оплака ми се той.

Надигнах се в леглото.

— Къде е тя?

— Тук съм! — Иззад вратата се чу гласът на Джени, преливащ от възмущение.

— Е, тогава влез вътре, ама по-бързо, преди някой да те е видял. Хайде. Тук никой няма да посмее да те арестува. Освен аз, разбира се, ако продължиш да се бавиш отвън.

Двамата се намъкнаха вътре и се втурнаха към леглото. За кратко само се спряха озадачени, като видяха колекцията ми от превръзки. Протегнах им здравата си ръка и хванах едновременно ръцете им.

— Докога трябва да лежиш тук? — попита Джени, застанала откъм по-здравата ми страна.

— След два дни се прибирам у дома — отвърнах й аз.

— Струва ми се, че ще са малко повечко — промърмори Нана.

Деймън отново се изправи, загледан в превръзките ми.

— Наистина ли те боли много?

— Доста — отново промърмори Нана.

— Бил съм и по-зле — успокоих ги аз.

Децата ме гледаха почти укорително. Но все пак кой тук беше родителят? Защо напоследък те, някак си неусетно за мен, започнаха да изглеждат доста по-зрели, отколкото бях свикнал да ги виждам? Самият аз се почувствах още по-остарял със своите четиридесет и една години, че и малко отгоре.

Те двамата тепърва щяха да растат и да се променят, независимо дали ще бъда край тях, за да следя развитието им. Толкова очевидно и естествено бе всичко това, но внезапното осъзнаване на тази житейска правда наистина ме порази.

Накрая се предадох.

— Да — казах. — Така е. Много боли.

И тогава отново ме връхлетя онази ужасна мисъл — не ги оставяй сираци, Алекс — и притиснах децата си колкото можах по-силно към себе си, макар рамото да ме болеше, но не можех да ги оставя да си идат, нито пък можех да им призная за какво си мисля.

121

Останах в болницата „Флетчър Алън Хоспитъл“ във Върмонт почти цяла седмица. Може би това беше най-дългият ми престой в болница досега — поредното предупреждение към мен. Колко предупреждения вече ми се събраха?

В петък, към шест часа вечерта, ми телефонира детектив Джийн Галета от Ел Ей.

— Алекс, някой съобщи ли ти последните новини? — започна тя. — Предполагам, че са те уведомили.

— Какви новини, Джийн? Това, че утре ще ме изпишат от болницата ли?

— Е, за това нищо не знам. Но вчера Мери Уагнър е признала, че е извършила убийствата в Ел Ей.

— Тя не е извършила тези убийства. Убиецът е Майкъл Бел.

— Знам, че е така. Знае го дори и Мадъкс Фийлдинг. Никой тук не й повярва, но тя все пак направи признания. А по-късно през нощта горката Мери Уагнър се обесила в килията си. Тя е мъртва, Алекс.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Наистина съжалявам да чуя това. Още една смърт, за която е отговорен Майкъл Бел. Още едно убийство.

На следващата сутрин, за моя искрена изненада, бях изписан от болницата. Веднага се обадих у дома, за да им предам радостната вест, а след това дори успях да се уредя за полета до Бостън. От Бостън взех един от редовните полети до Вашингтон. Никога досега не се бях чувствал толкова щастлив да летя в претъпкания туристически салон на някой от редовните вътрешни полети.

Най-лесно бе да взема такси от летището, така че към седем часа вечерта вече пътувах на югоизток, докато по тялото ми се разливаше ободряваща топлина. Няма друго място като родния дом, няма друго като него. Знаех, че това не се отнасяше за всички хора, но поне за мен бе самата истина.

Таксито спря пред нашата къща и аз внезапно се озовах на моравата, докато тичах към верандата, за да изкача с два скока стъпалата с олющената боя.

Сграбчих малкия Алекс в прегръдката си, вдигнах го и го завъртях във въздуха. Заболя ме, но пък си струваше. Провикнах се назад към шофьора на таксито, който ме чакаше, облегнал ръка на своя прозорец, леко озадачен, но все пак усмихнат.

— Ей сега се връщам! — обещах му аз. — Не съм забравил, че трябва да ти платя.

— Няма проблем. Няма защо да бързаш, приятел. И без това броячът се върти.

Погледнах към мама Нана, която излезе на предната веранда след по-малкия ми син.

— Какво има? — прошепнах й аз. — Кажи ми какво се е случило?

— Али се върна у дома — тихо ми обясни тя. — Кристин го доведе, Алекс. Отново си е променила решението. Нямало да остане тук, на изток. Али обаче остава при нас, у дома. Това е чудесно, нали? Можеш ли да повярваш? А ти как си? Върна ли се най-после у дома?

— Върнах се у дома, Нана — казах аз. После погледнах в красивите очи на моя по-малък син. — Вече ще съм си у дома, Али. Обещавам ти.

А аз винаги спазвам обещанията си.

,

Информация за текста

© 2005 Джеймс Патерсън

© 2007 Диана Кутева, превод от английски

© 2007 Стамен Стойчев, превод от английски

James Patterson

Mary, Mary, 2005