Голямата чаша е амфитеатър в центъра на Хълма, дупка към небето, превръщаща го в кратер, калотомия с тридесет и две врати към полукълбата на идеологията и народния фарс, през които нахлуваха последните участници в започващото тайнство. По дървените пейки и по стъпалата седяха плътно прилепени и очаровани бели рудничари и червенокожи аристократи, цивилни галли от различни отдели на Службите за сигурност и спортисти национални герои, окичени с медали, клакьори с транспаранти и мажоретки с фанатични очи, обречени на Патриарха, усмихнати матрони с пищни вимета и смолисти коси, сплетени на толкова плитки, колкото синове са дали за защита на Родината, търсачи на истината с лъскави тела и трактористи от целините с изпочупени нокти — всички бяха погълнати от представлението, което вече течеше и набираше сила и гной. По принцип всички участват в безкрайния опасно хлъзгав ритуал на тоталния театър, в който правилата се менят непрестанно или просто отсъстват, а съгрешилите, изобличени от неуморимите търсачи на истината, се наказват строго и безпощадно, но днес на ХХI ду’узу в ХIV ч. ХХ мин. в Голямата чаша на Хурсагкалама беше просто и лесно: изискваше се само да присъстваш и да търпиш как една жена на тридесет и три години, наречена Пипи Дългото Чорапче, подскача, криви се, пее с прегракнал глас, размахва оранжеви плитки, повдига поли над розови кюлоти, прави шпагат с плюшено куче в ръце и показва развалените си зъби, а тормансианците, точно зад нас, глупави и гладки като речни камъни, пляскаха с малките си длани и се заливаха от смях.
Боже мой, какво правя тук с всичките тези създания вкупом, в този капан на шизофренията и форменото малоумие? Защо седя на пейката със сифилистична усмивка на лицето и метален гръбнак, докато някой невъздържано пикае зад мен, а аз седя с изтръпнали крака, потни ходила и кънтящо съзнание, в което ехти циклично циничен пъкленият кикот на стъклени вещици, проблясват болезнени искрици на млечнопътни свещи и разум и бездънни кладенци повръщат центробежните от ужас думи „свършен си, братче, свършен си, свършен си…“ — защо, защо, защо? Чии са тези лица — глинени палачинки, покрити с лунен прах, марсиански канали и кратери от едра шарка, и чии са тези очи, изтекли ли са всичките тези очи, Исусе, кой е изкълвал очите им; а устата им, защо виждам само дупки вместо уста, дупки вместо носове, какви опасни камъни са дъвкали зъбите им, за да могат червени мравки и смехове да изпълзяват спокойно сега от устата им — какви и защо, защо, защо? Боже мой, какво правя всъщност тук между тях, толкова чужди, чужди, чужди, по-чужди и страшни от шпионите от Акад, на които помогнах, какво да правя и защо съм осъден, и от кого, да страдам така между тях? Нима това са моите сънародници, нима съм виновен, че съм се родил тук, в страната на мъртвите, нима нося вината на злата си карма, нима няма друга възможност? Грешка, станала е ужасна грешка, тежка, смешка, пешка от „де две“ — накъде? По погрешка жив съм роден тук, в страната на мъртвите, тук, сред Иркала, по погрешка тук съм израснал, по погрешка тук съм зазидан, сам, между мъртвите. Помогни ми, Исусе, та нали съм жив все още! Нима няма изход, нима няма път навън и нагоре, нима няма начин за бягство от гробището, в което жив се разлагам, обхванат от трупна зараза, — та нали съм жив все още? Или пък не?
Нещо ставаше с очите на Нор. Всичко наоколо беше извратено и изкривено до неузнаваемост, всичко — лицата, телата, звуците, миризмата и страстите. Зад сцената два огромни часовника омекнаха и елегантно се свлякоха върху жилестия мрамор. Бавни питони пълзяха под дървените пейки. От небето падаха кафяви петолъчки, но преди да бъдат забелязани от друг, се стопяваха по косите на зрителите с дъх на ванилия. Нещо ставаше с очите на Нор. Може би поради страх и погнуса, може би поради високата радиоактивност, магия или болест, или пък по волята на тоталния режисьор, гаулайтерът на Хурсагкалама, а може би в действителност.
— Чуваш ли, тебе те викат! — гласът на Марио и най-после изплувах от мъртвите води на собствения си страх.
На сцената вече бяха изкарали двуетажна бутафорна изчислителна машина с разноцветни лампи, мигащи като гирлянди на коледен кипарис. Някакво джудже с изпъкнало чело и персийски чехли, облечено в цветовете на трикольора, щракаше по големите като магарешки уши клавиши, а Пипи с апломба си на застаряваща проститутка успяваше все пак да надвика ужасното тракане на машината:
— Мъдрият компютър Голем ХIV, мили деца, ще определи тримата печеливши, трите прекрасни награди от по хиляда мита в празничния тираж, посветен на републиката на младежта Урарту. Нека обаче преди това да благодарим на нашия баща и ръководител, и велик кормчия, Патриархът Кудрам, за грижите и щастливото детство, с което ни е дарил, и за високомъдрия указ, указващ на корпорацията за безалкохолни напитки и кинкалерия ТЮГО голямата чест да организира и провежда тъй наречената Вавилонска лотария за всеобща полза и добруване; нека сме му синовно благодарни!
— Вечна слава, вечна слава, вечна слава! — скандираха от всички страни изправени на крака щастливи лица, а само преди десетина години славата към Патриарха трябваше задължително да бъде придружена от слава към Господарката на големия дом, неутолимата Ерешкигал — това го изискваха каноничните формули на привичния за всеки иркалец ритуал на осанна. Ето обаче как времената се менят: фигурата на Бащата на инферналните народи се извисяваше все по-внушителна и свръхчовешка от големите като кораби плакати на празничните манифестации, юбилейни гранитни паметници и чудовищните стенописи в новопостроените храмове; силен и притегателен като Юпитер и красив като Десет, той е над всички, той е над всичко, той е Светлият герой Шулпае. В същото време Всяващата тревога се разтваряше постепенно в мрака на общественото съзнание, чезнеше някъде в тъмните коридори на нощния си палат, обърнат с кулите надолу, където се беше оттеглила в съня под балдахина на някакъв мъглив митологичен архетип, спокойна, че властта й се упражнява от такива вещи, лоялни и реални ръце — в ход беше една тиха подмяна и даже вътре в нейните светилища блестяха надписи цитати на Патриарха, негови бюстове и икони с неговия лик. И макар че, ако някой гласно изкажеше подобна кощунствена мисъл, директният слушател на нейната воля, скромният изпълнител пред завързаните й очи, този плах узурпатор, щеше да осъди веднага и собственоръчно да изпълни екзекуцията над оскърбителя — нима, ако пожелаеше, Господарката на земята, откъдето връщане няма, не можеше с едно отваряне на устата да накаже и унищожи цялото население заради нечие неподчинение, както по времената на древния Утнапищи, — но истината беше тази: хората вече се кълняха в Патриарха Кудрам, а не в Стопанката Ерешкигал… Така е може би, защото той е на светло и видим, а тя плува в съня на черните си коси и черните мъртви води на Хубур, но дали и неговата видимост, не е също привидност в Огледалния свят? Никой не е виждал Всяващата тревога с очите си, нито поне съпруга й Нергал, министър на социалните грижи и здравеопазването, но дали от друга страна Великият ни кормчия е нещо повече от умело изработена механична кукла, помахваща с петниста десница от балкона на Мавзолея, херметичен портокал с часовников механизъм, говореща глава, изрисувана с точки върху вътрешната повърхност на кинескопа, която с труд произнася думите на неизвестно от кого разписани доклади и укази, похвали и анатеми — кой е той всъщност? Символ, емблема, фетиш, плюшено куче с метални зъби, знаме, икона, ходеща мумия, дървен идол, обливан с благовонни масла, хранен с кръв, тежък облак, безличен глагол, двулична посредственост, параван на нечия двойно опосредствена и анонимна власт — на корпорация ТЮГО или някой още по-висок и недостижим кукловод, — а има ли значение всъщност? За народа е важно да има хляб и зрелища, както е казвал не веднъж и Патриархът, важно е да бъде залъгван редовно гладът и болната съвест, и тогава народът би могъл вечно да скандира:
— Вечна слава, вечна слава!
Пипи махна с ръка, подкани ни да спрем:
— Достатъчно, достатъчно, мили деца! Вие сте чудесни, но ето че джуджето Дългоноско е готово и ми подава индексите на щастливците. Я да видим…
Любодейката Шамхат подскача като обезумяла, отпуснатите й гърди се тресат, пляска се с ръце по бедрата като въшлива човекомаймуна йеху и крещи някакви цифри с неистов трудов ентусиазъм. На сцената бързо изтичват младеж и девойка с лъчезарни очи и пионерски възли. Публиката реве възторжено, все едно присъства на юнашки трибой — публиката винаги и навсякъде реве така, — а Пипи:
— Остава третият! Знаем, че е тук. Остава третият с индекс „шейсет и три, нула, две, единайсет, шест, шестотин шейсет и шест“, щастливият индекс! Знаем, че е тук! Елате, о, щастливецо, не се притеснявайте… А, да… ето, джуджето Дългоноско ми съобщава и името му: Нор Урнаму, да излезе Нор Урнаму!
Усетих как се треса, мускулите ми конвулсивно треперят, а езикът ми е залепнал подут за небцето;не можех да помръдна.
— Излез, чуваш ли, излез — шепне ми Марио, — иначе ще стане по-зле…
