Валентин Тодоров
Книгата
I
Отново един от безмълвните разриви, но вече нямам нито сили, нито желание да ги разгадавам, макар че: твърде просто е. На дъното винаги лежи горчивата утайка от закърнели чувства, превърнати в навик, тежката неудовлетвореност от нас самите, ужасната повтаряемост, досадата и лепкавата баналност на съществуването ни — всичко това, за което е достатъчно и най-слабото течение, за да се надигне и превърне в заслепение и неприязън. Да, знам, причината не е в теб, но не е и в Ирена или Марио, нито в мен, и разбирам: извън нас е, но не встрани и безучастно, а помежду ни — осезаема, хлъзгава и хладна, тя е невидимият помежду ни. Още докато се лутахме сред герестите къщи в старовавилонски стил, я усетих как се раздува като гладък мехур, расте и ни отблъсква с едрото си тяло на морско животно, с люспестия си корем, усетих я как пълни гърлото ми с пера и погнуса и как ти потъваш в едно от непроницаемите си мълчания, изморена от безсънното пътуване и фарисейството на местните жители, обвиваш се с нещо като летаргия и отмъщение.
Но е възможно да беше и по-късно.
По-късно, когато, помниш ли, пред нас изникна онази скръбна вещица, за да ни предложи убежище и стълбите надолу, сълзлива влага по стените, аромат на мухъл и нощен скорпион с размазана глава е това, което мога да ви предложа сега, в разгара на сезона, като посочи четирите железни легла с оголени дюшеци и умопомрачителната колекция от рисунки на магарета, петли, голи жени и портокалови дървета със законна гордост ги представи тя, сътворени от сина й. Все пак се налагаше да почакаме поне до един, за да успеят предишните курортисти да си изнесат багажа и да хванат влака за Мегадон през Ур, Ларса и Сантяго, „да си изпеят песента“, както казаха устата й на брадата костенурка. Безучастна и далечна ти мълчеше, а Ирена и Марио с иронична надежда се взираха в малкото гъгниво прозорче под тавана. Значи аз трябваше да говоря за наема и условията, аз да сляза до нечистоплътността на сделката, все някой да поеме вината за нощните влакове и наплива от тела, търсещи временен подслон и забавления, вината за толкова гнусно мазе и паркинсоновата вещица с перде на лявото око, броеница в ръка и паяжината от тънки сметки, в която ни очакваха тук, все някой да поеме отговорността за съществуването на Иркала и света, такъв какъвто е: с жегата, миризмата на пържени охлюви, сръбската музика и умората под клепачите като стъклен прах. Сега разбирам, че точно тогава всъщност настъпи и немият разрив помежду ни…
После, когато пак бяхме на улицата и се чудехме накъде да се замотаем, ти съобщи, че няма да дойдеш с нас, с достойнството на мравешка царица го каза и какво ли ми оставаше на мен при предложението на Марио за Хурсагкалама, освен да се откажа, да измънкам разсеяно, че също смятам да се поразходя сам — смехотворен опит да закърпя дупката, проядена от молците на ронливото безсъние, — и какво друго, освен да се оставя на краката да ме доведат дотук и да се наливам упорито с бира, преглъщайки топката пера в гърлото, да чакам утайката отново да легне на дъното, както много пъти до сега, и да се залъгвам пак… Но не, този път няма да е както досега: злото предчувствие, че неумолимо и непоправимо нишките, които ни държат изправени с лице един към друг, се късат прогнили, докато изтлее и последната, докато легнем безжизнени на пода, разяжда стомаха ми и мраморният колос, стърчащ от пъпа на Мегадон, този път действително се е раздвижил и сякаш тъпче гърдите ми с каменни пети; това е злото усещане за ампутация и целия носорогски грит върху мен.
Той отпи от халбата. Бирата беше топла и с много пяна — жълтеникава, дупчеста и гъста — като похлупак от пемза. Намираше се в ресторант „Свежест“: огромно, усойно помещение с висок таван, от който висяха захабени, оплюти от мухите крила и бавно се размахваха, безсилни в лепкавата атмосфера, в борбата с кухненските миризми и киселия дъх на разлято вино. Той не си даваше сметка защо предпочита такива заведения, но беше факт, че ги предпочита. Може би защото самият приличаше на разграбен антикварен магазин, в който нощуват бездомни старци и котки, кой знае.
На масата, на която пиеше бира, освен него имаше и други празни халби, картонени чинийки със засъхнала хариса и недоядени парченца марлак, два препълнени пепелника и още четирима или петима посетители с мрачни физиономии. Тази маса беше в ъгъла. Сътрапезниците му седяха като на тръни, мълчаха и го гледаха със стъклени очи — прекалени особняци дори за пропаднали пияници или тъкачи. Дразнеха го. Но някак си не вървеше да си вдигне задника и да се премести на друга маса, в друг ъгъл. Затова си пиеше бирата, дъвчеше късче морски катран и се правеше, че не ги забелязва. В салона ехтяха гласове, кашлици и тропот на ашици. Раздрънкан джубокс раболепно се трудеше да надмогне врявата и подвикванията на келнерите, а около него мълчанието се беше съсирило и интензитетът бавно растеше.
Той всъщност се наричаше Нор.
— Извинявайте, господине, — съвсем неочаквано ябанджиите се решиха да влязат в преговори, — но много важно за вас, много ценно. Фотоснимки с прекомерна същност ще ви изложим. И никакви пари, ей така, за вас ще ги изложим. Желаете ли да погледнете за малко с подобаваща осторожност и дискретност, уважаеми господине? — попита онзи с мазната коса и пуловер от камилска вълна, но с такъв акцент, че значенията се разпознаваха по-скоро по движенията на ръцете.
Нор не обичаше да подхваща разговори с непознати, разни отрепки и южняци, но в случая май щеше да е по-добре — не му се влизаше в пререкания — и кимна в знак на съгласие; той умееше да преценява хората бързо.
Снимките бяха подадени под масата, но какво пък толкова — не бяха вероятните порнографски картички, а безобидни семейни фотографии: черно-бели, оръфани, банални и какво повече от недоумение. Дали от умората и жегата или всъщност от бирата, но паметта се блъскаше в меката, еластична ципа на забравата, неспособна да подскаже някоя разумна драматургична връзка, макар че имаше нещо тревожно познато в пожълтелите от времето едрозърнести лица. Човекът разбра чуждата резигнация, дръпна снимките от ръцете на Нор и почуквайки с черен нокът по тях, забъбри като кълвач:
— Това, господине, е Бианка, а ето я майка й. Този тук е на Бианка съпругът Август. Това съм аз, а този е брат й…
Най-после плацентата на уютната забрава е разкъсана, а навън беше болката, светлината и така познатият страх от допълнителни измерения, роден в среднощните предчувствия за някакъв друг, недостижим и в същото време опасно близък свят, който на места разнищва стенния килим на нашата действителност и в дупките пъха предмети, лица и спомени; някакъв друг небесен материк, за който подозираше и беше виждал може би, но толкова дълго продължиха изолацията, промиването на мозъци и спонтанното саморазпадане, че лъжа, истина и мит се бяха слели — петролни петна по повърхността на този сюрреалистичен колаж с размити очертания, наречен Иркала, нашият свят. След толкова време растителен живот, подобен на смърт, сега изведнъж при мисълта, че съществува и горен свят, небе и звезди, изплашени тръпки пробягваха по тънката му кожа — значи Акад все пак бе оцелял горе над повърхността или някъде дълбоко в хипоталамуса и тогава е ясно: петимата са дошли от там, и Бианка, боже мой, значи действително, ами да, даже брат й; а може би и писмо, писмо няма ли за мен, попита Нор, макар че не се надяваше излишно, защото бе възможно и да са дегизирани вражески агенти, проникнали в нашата мила Родина — „Не, не го взехме, твърде опасно е. Пък и не бяхме сигурни, че ще те срещнем“, — като нищо бе възможно, значи трябва да внимава човек.
Във вените му като на всеки иркалец беше впръскана ксенофобия. Той и те се гледаха изпитателно,
