Това беше Марио. Въодушевен от юнашкия трибой, явно се опитваше да бъде майтапчия. Погледнах го с очи на замразена риба:
— Знаете ли, че мене ме търсят?
— Да бе, чухме. И тука споменаха името ти по високоговорителите.
Това е. Край. Диренето в широк мащаб вече е започнало. Всеки иркалец отлично знае какво значи това. Усетих как краката ми се подкосяват, но останах прав. Неочаквано лесно езикът ми се превъртя и произнесе:
— Аз убих човек, затова е всичко…
Марио се захили като тормансианец:
— Какви глупости дрънкаш? Май си прекалил с бирата повече, отколкото ти личи. Търсеха те за някаква справка според мен. Знаеш ли въобще какво представлява диренето на убиец?
— Знам. Но аз убих човек, истина ви казвам!
И им разказах — отначало трудно и мъчително през пресъхналото си гърло, но в края забързан и задъхан от страх, че точно отмереното ми от часовниците на Намтар време бъзвъзвратно изтича, — разказах им всичко: за странните сътрапезници в ресторант „Свежест“, пожълтелите снимки, разкъсаната ципа на забравата и Бианка, една чужда като синьо слънце Книга, ужаса да живееш под разграфено от бодлива тел небе, пастиша с кожа на болна игуана, сбиването, смазващата гравитация, акадеца, който пълзеше на четири крака като куче, озлоблението от толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт, и лицето на Пиеро, разбито като стъклопис на пода, а после полицейските свирки, бягството, дворовете с дъх на девисил и сенчест мъх, страхливите очи на родоотстъпник и последната надежда за скритост, безкраен празник и мнима утеха в утробата на Хурсагкалама; разказах им това, което исках да ти разкажа на теб, за да не бъдеш твърде учудена в края на цялата тази история, разказах им всичко, което не можех повече да държа вътре, и защото теб те нямаше.
— Тогава не е трябвало да влизаш тук, приятелю, защото вътре може и да си в безопасност, но рано или късно ще се наложи да излезеш. А има само един изход от Хълма на страната, достатъчно добре следен с камери и достатъчно тесен — казва Марио с насмешка и неприязън. Изглежда все още не му се вярваше — или пък не му пукаше, — че ще ме заловят, изтезават и разстрелят за измяна на Иркала; по-скоро това.
Ирена ми подаде черното си домино, за да се чувствам по-сляп и по-спокоен, а тълпата, която течеше в друга посока към нови забавления, вече беше изпразнила залата раковина. Бяхме останали само тримата и мъртвият скелер.
Тримата се придвижваха към североизточното крило, преодолявайки ескалатори и циклични ешерови стълбища, серпантини и гладки мьобиусови ленти, прозрачни пързалки и басейни с топъл изкуствен сняг, безмълвни зомбита билетопродавачи, безпрекословни забрани и хуритски народни песни, дресирани комодски дракони, влакчета със скелети и хора, игри на имитация, свещени холограми, двуглави кучета пазачи и стотици други разнопосочни същества, същества, същества. Накрая стигнаха.
— Тук ли? — попита Нор. Ирена кимна. Той влезе.
Слава богу вътре нямаше никой. Не му се щеше да го помислят за ексхибиционист и да слуша женски писъци. Това беше тоалетната „Чистота С/ХII“ на I ниво в североизточното крило, за която Ирена си беше спомнила, че е видяла прозорец, отворен навън. За Нор това беше последното премигване на надеждата да се измъкне навън от лепкавия търбух на синкретичния прабожествен хамелеон Арак — черноглавите го наричаха Тиамат, — навън, където щеше да има свободата сам да избере улицата на неизбежното. Той пристъпи напред покрай мътните огледала, запушените мивки и боядисаните в черно врати и протегна ръка към прозореца в дъното. Сърцето му изтръпна, зъбите го засърбяха, но бързо разбра: дори да беше човекът змия и да можеше да изпълзи през тесния процеп — трегерът пречеше да се отвори повече от една педя, — навън го чакаше висока бетонна стена и той разбра: значи вечно трябваше да остане тук вътре в Хурсагкалама и да тича като къртица из влажни тунели, като катерица в научен експеримент и като хлебарка в мрака да се радва, че е жив все пак.
Нещо, което не очакваше: Марио и Ирена го чакаха отпред. Може би Ирена беше настояла, а Марио гледаше другаде, явно не му се искаше да се забърква — по-късно щеше да си го признае. Тръгнаха обратно и мълчаха, заслушани в собствените си стъпки. Вървяха обратно натам, откъдето не бяха дошли.
— Стра-дри-не! Стра-дри-не!
— Това е истината!
— Стра-дри-не! — крещяха двадесетина бръснати глави с оранжеви роби и търсеха неверници. Придружаваха ги няколко галли от охраната на Храма с къси бели фустанели, зелени престилки, червени ленти над лактите и невинни кортици на кръста.
Новата повеля на МСВ беше младежта сама да очиства безродните космополити, програмистите, брейкърите, содомитите, непокръстилите се, морганистите и другите гнили клони от мощното си смучещо жизнени сокове от родната почва стъбло с устремени към светлото бъдеще розови пъпки. Галлите помагаха с гумени палки, ако някой бягаше от самокритиката и справедливия гняв на търсачите на истината. Галлите винаги служат на народа и народът винаги служи на галлите — галли и народ са едно цяло.
— Стра-дри-не! Къде е истината?
— Стра-дри-не!
Никой от тримата не се досещаше какво значи призивът на неистовите поборници — прекалено често се меняха лозунгите, прекалено много бяха търсачите на истината, — затова най-разумно беше да се дръпнат до стената и да сведат лица, а хунвейбините ги подминаха без да видят в тях опасност и разложение.
— Стра-дри-не!
Изведнъж Нор усети колко ужасно изморен е, колко е изхабен и без капка воля, останала във вените му. Подпрял гръб до стената, чиято влажна и хладна повърхност за секунди сякаш успя да изсмуче всичкия живот и страх от изтерзаното му тяло, той изведнъж ясно усети — макар и преди да беше чувал от вражески радиостанции, че радиоактивността в Хурсагкалама, а и по цялото крайбрежие, е опасно висока — какво значат тридесет рентгена в година, усети го като болка и ръжда в костите, като слабост, омекване и апатия и като вкус на синя тиня в устата. Стоеше, подпрял гръб до стената, с присвити колене, широко отворени очи — захвърли черното домино още преди да стигнат тоалетната „Чистота С/ХII“, — в които играеха разноцветни петна, и поглед, забит в нещо далечно, на много поприща път от люспестото туловище на Храма, далече зад границите на Иркала. Мина му чудната мисъл, че е подпрял гръб не върху хладния пенопласт на стената в коридора, водещ към предсърдието на Хълма, а върху живо същество — полугъба, полукорал — с нелепото име „хифрида“, и че всичко дотук е болезнен сън, изтъкан от чуждопланетно халюциногенно създание. Това състояние продължи секунди, но му се стори четири хиляди и седемстотин години, изтекли в обратна посока, докато от вцепенението не го изведе една суха малка длан — беше ръката на Ирена:
— Не се отчайвай, всичко ще се оправи — и макар да знаеше, че нищо няма да се оправи и че няма сили и шанс за успех, Нор бе благодарен за тази малка длан.
След още няколко завоя и тягостно мълчание попаднаха в една от главните артерии сред тумби чуждестранни гости, пеещи тиролски песни, които отиваха вкупом някъде по дяволите, толкова единни и целенасочени, като разноцветни боклуци по течението на реката. Мембраната от щавена кожа на най- близкия високоговорител беше разкъсана — безусловно от някой препушил с анаша хулиган, който веднага е заплатил за смелостта си на кръст, бесилка или клада — и думите от приветствието на гаулайтера на Хурсагкалама падаха като храчки, неразбрани на пода, без това да се стори странно на някого, защото всеки знае как е в Иркала: наказанията са бързи, а ремонтите — бавни. Марио обаче знаеше какъв е редът тук вътре и каза:
— Скоро ще започне тегленето на Вавилонската лотария в Голямата чаша на Храма. Трябва да тръгваме.
— Защо?
— Не искам да закъсняваме.
— Но защо?
— Не е полезно да се цепим от масите, затова ние тръгваме. А ти, ако смяташ да останеш сам в коридора, нали разбираш — Нор вече разбира — свършен си, братче.
