пропълзяваха на колене само най-любопитните и най-ревностните; останалите се придържаха към означените на план-указателя галерии, които се разделяха и разбягваха в различни посоки, за да се срещнат и слеят някъде другаде също като криволичещи потоци в мочурлива равнина, линии върху длан или плетеница от кръвоносни съдове на гигантски хаотичен мозък, умопомрачителен лабиринт, сътворен не от нечий архитектурен гений, а от тинята в душите на хлъзгави и безлики министри, протократори, идеолози, бюрократи, артисти, магьосници, технократи, чиновници, клакьори, агитатори, контрольори и активисти — по-меки от миди, по-страхливи от пеперуди, по-лакоми от глисти, — така че цялото нещастие на Иркала неволно се бе отпечатало в гъбестата, вулканична структура на Хурсагкалама. Нор плуваше като съсирек в тълпата от досадни, кикотещи се като петли тормансианци, носеше се от зала към зала, от шупла към шупла, от неф към неф, в които имаше стрелбища, продавачи на пясъчен памук, клетки с ослепени родоотстъпници, боксови круши, флипери, прорицатели на светло бъдеще и ловки кукловоди, разиграващи познатата пиеска със съобразителния и верен на отечеството граничар Скарамуш, любимец на децата, и онзи клюнест доктор от халдейски произход, наричан ту Мицрам, ту Акаде, който след поредица от подлости и гнусни предателства биваше разобличен като враг на народа, Скарамуш получаваше орден „Родолюбие“ I степен от ръцете на самия полковник Берия, а зрителите пляскаха, надуваха дървени свирки, пукаха пликчета за скариди и отминаваха нататък.
Макар да гледаше да се придържа към лявата стена, имаше чувството, че отдавна се лута без посока като зашеметена в бързеите пъстърва — беше много трудно без водеща нишка, много трудно беше без Ариадна. Отначало смяташе да стигне до полусферата на всенародното веселие, където със сигурност щеше да се отърве от възможни и недопустими преследвачи. Но след толкова дълго топлинно блуждаене от кожата му се изцеди и последната капка увереност къде точно се намира. Хрумна му опасната мисъл, че всъщност полусферата на идеологията и пропагандата и полусферата на карнавала и народния фарс са напълно идентични и неразличими, че измамното им делене е още един от безбройните трикове на Огледалната слюнка Лъже-Уту. И какво чудно: къде е разликата между скандирането „Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!“ пред Президиума на Игигите или пък хипнотичното като прибой и дишане на мравояд „Ед- ра-тру! Го-ве-да!“ — основните девизи на Младежкия съюз на верността, в който членува цялото иркалско население, гласящи „Единство, равенство, труд!“ и „Горди, верни, дашни!“, макар че важно е не значението, а екстатичният ефект от прекрасните срички, намекващи за сила и заплаха, — къде е разликата между това и нечленоразделния възторжен рев на фанатите около ринговете с кал, когато пехливанът с обръснати вежди, кожени гетри и номер Х, номерът на нашия велик Патриарх Кудрам, тъпче върху гръдния кош на дръзналия да му се опълчи, а сега молещ за пощада, напикан евнух, носещ на всички пръсти пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и номер VII, номерът на чуждоземското коварство, татуиран върху раменете и езика му; каква е разликата всъщност? Той вече не се стремеше към другото полукълбо — огледален образ, през който беше преминал без да усети и без да разбере като камък, падащ през мрачното съзнание на някой облак, — беше забравил, че трябва да се крие, да се разтвори като бучка сол в лятна локва с мътна вода, вече не искаше нищо друго, освен да излезе отново навън, далече от чудовищния лабиринт, навън от задушаващата клаустрофобия, навън от рефлективния свят на спящото подземно Слънце, навън под действителните копия лъчи на живия Шамаш, и дори и да го хванат и осъдят като някой е по-добре, отколкото да чезне в безликата тълпа като никой, като плуващ орган, като парче черен дроб на жертвено животно сред ято мляскащи се пирани, мислеше си в паника Нор — по-добре навън!
Но Ариадна я нямаше. Нямаше я и върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Ериду.
— Щърба баба Лешка през поле се метка, низ урва се друска, сурови говна хруска, сухи не остая, зъби си настая. Що е то? — провлачи захаросан като смокиня женски глас на префърцунен емесалски.
— Ясно какво — бодро отрапортува обигран мъжки тембър — новият модел комбайн „Хувава VI“, производство на шлосерите трудоармейци от завод „Седемте велики порти на Дуранки“, наследник на вековни традиции!
Ослепително халогенно избухване, синхронизирано с гръмотевицата на гонг, а после достолепното квичене на древнообредни зурли и остър лакът в ребрата:
— Ох!
— Гледай къде се навираш бе, бунак с бунак!
В кошарата трима отпускари, изпълнили дълга си пред Родината, се състезаваха кой пръв ще улови безкрилата птица скелер, подобна на едър папагал, прекомерно охранен петел или киви, а всъщност нещо съвсем различно — странно създание, донесено от ловци контрабандисти от радиоактивните пусти на северна Земуа, което сега с неподозирана пъргавина сновеше между краката на пръхтящите и пращящи от глупост юнаци.
— Давай, давай!
— Дръж мръсната гарга, па й скъсай главата!
— Хай-де Дра-го, дръж я!
— Амон! Амон от втори гарнизон!
И изведнъж гласът на Марио:
— Другари, тия само се преструват. Да ги изгоним и да пуснем други!
— Ууу!
— Прав е човекът!
И действително беше той, само на една ръка разстояние от мен, но с ехидна неаполитанска маска и затова сигурно не го бях забелязал.
— На това ли му викат трибой?
— Ей, дългият, я настрани, че пречиш тук!
— Марио, аз съм! — но тълпата ме изхвърли назад, аз бях чуждо тяло, а него го прегърна ревниво, притисна го до влажните от пот и слюнка решетки. Две парчета динена кора, подмятани от крайбрежните вълни с оголени венци.
— Хванаха я, оня мустакатият я хвана!
— Внимавай какви ги говориш, наоколо е пълно с уши.
— Какво?
Тогава видях и Ирена. Обърнала гръб на борбата в кошарата, се опитваше, макар че малко зависеше от нея, да се измъкне от блъсканицата, крясъците и нахалните ръце на тази чисто мъжка забава, наричана от народа „късмет на смет“, а в официалната програма на Хурсагкалама — „юнашки трибой“.
— Ирена, Ирена! Аз съм…
Дали и тя успя да ме види? Устните й казаха нещо, удавено в грохота на тълпата, устните й под черното домино.
— Аааа… — всеобщ вик на одобрение и лъскавият като калайдисан бакър Амон вдигна омазаната си със зелена скелерска кръв ръка и показа змийската глава на мутанта с разтворена човка, в която блестяха дребни диамантени зъби.
Публиката беше доволна, а Ирена разбра, че не я чувам и ми махна с чиста ръка, посочи ми южния връх на залата раковина.
— Май е време да тръгваме за тегленето на тиража.
— Тамариту, къде си, Тамариту?
— В името на Лугалбанда, не съм аз този, за който ме вземате!
— Оставете го, той нищо не е направил!
— Не се месете!
— Но той ми е брат…
— Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!
Ирена седеше на ниската пейка в молитвената ниша, загърната в любимото си жълто сари. Пръстите й си играеха с късичка плитка от коси на скорпионочовек, каквито иркалските жени носеха напоследък като гривни, огърлици или просто така.
— Добре, че… — това беше собственото ми пресъхнало гърло, а тя ми направи място да седна до нея.
Останах прав и получих круше в дясното рамо:
— Я, кой бил тук! Значи все пак се престраши да дойдеш. А аз мислех, че ще отидеш да се удавиш някъде в бира като всеки нормален мизантроп!
