Опомних се чак пред огромен хълм, образуван от пресичащи се плоскости с метален блясък, разнопосочни додекаедри, кафяви зъбери и лъскави крила на бойни етиопски богомолки, нещо безформено, минерално, циклопско и безсмислено като увеличена буца сфалеритова слюда с кошенилови примеси и мургав цвят на ръжда или замърсена кръв. Стоях пред прословутия Храм на удоволствията от Младежкия комплекс.
Хурсагкалама е централната и засега единствената сграда от тъй наречения Младежки комплекс, перлата на иркалското крайбрежие, хипертрофираното сърце на един хипотетичен организъм, мъртвороден в нечие мегаломанско, шовинистично бълнуване. Храмът представлява сложен, ултрамодерен и надменен зикурат, фрапантен и внушителен, подобен на объркан хълм, като че ли избавен от врати и прозорци, но това е само илюзия, построена от аеропемза и еднопроходни поляризационни стъкла, с каквито са оборудвани полицейските коли, резиденциите и летищата и през които отвън нищо не може да се види, а вътре се организират всенародни тържества, празници на творческата младеж, фантастични забавления, мистерии и сатурналии, обявени за поучителна разновидност на тоталния театър, всъщност обаче нищо повече от самозадоволяващ се панаир на кича и суетата. Храмът е построен от червенокафява аеропемза, черни еднопроходни стъкла и ентусиазирано синия труд на населението: бригади от челници, докарани с вагони от южните делти на страната, селяни от оризовите полета и тръстиковите плантации, пастири от полите на Билту, леяри от металургичния комбинат край Мегадон, проститутки и пастиши, изселени от Константинопол, храчещи кръв тъкачи, откъснати от становете и рибари от мрежите — всички бяха привлечени и точно десет години продължи градежът в извънредни работни нощи, всенародни съботници, доброволни себеотдавания и в израз на дълбока благодарност за грижите на нашия всеобщ баща, Патриархът на Иркала, за да се изпълни желанието на безкрайно прозорливите, за да се покажем и ние най-сетне пред света — само този, който съществува разбира се, а не Акад — с гостоприемство, добра воля, охолство и свобода; десет години продължи градежът с костите на заспалите от преумора, потта на илотите, просмукала се в хоросана, жизнените сокове на бедняците, споили блоковете, и кръвта на непокорните, която според легендата е дала цвета на Храма, десет години безкрайна ангария, както шепнеше слугата Хор в ухото на въдворения писар Шотки, а във вестниците се наричаше всенароден трудов подем, който ще ни издигне на гребена си и ще ни стовари чак в следващия век на безоблачно и вечно щастие, там където пълноводната река от безмерни блага ще се излива направо в гърлата ни и от която една постна троха е нашата гордост и слава — Хурсагкалама. И най-важното: широката и ленива като юлско пладне душа на този Дворец на културата, младежта и демокрацията, построен от дилмунска аеропемза, фламандски поляризационни стъкла и иркалски труд, беше вдъхната от капиталите на вездесъщата и покрита с тъмна слава корпорация ТЮГО интърнешнъл, която търгуваше с оръжие, консервирани органи на политзатворници и изкуствени торове; така поне шумоляха слуховете, които се разпространяваха като зараза и пъплеха като усърдни скарабеи между устата и ушите на бедните и богатите, учените и неграмотните, черните и белите, страхливите и апатичните, мъртвите и живите, така горе-долу се казваше и на 982 стр. в една чужда като синьо слънце Книга, а Нор стоеше отпред и чакаше.
Къде беше ти в този момент, когато със замръзнали вътрешности и пламтящо лице се криех зад павилиончето за шербет и мента, опипвах с лъча на зрението си люспестите хълбоци на Хурсагкалама и търсех врата, отвор или просто пролука, през която да проникна вътре в един безкраен празник, уютност и мнима забрава? Къде беше, докато стоях отпред, чаках опашката да ме изплюе вътре в меката закрила и устата ми се пълнеше със слюнка, къде беше ти тогава? Вероятно лежеше на плаж „Вярност“ в другия край на Алгол, толкова спокойна и далечна, почти мъртва върху черния пясък.
Накрая я забеляза — една примамлива ниша, не по-висока от два лакъта и половина, сякаш пулсираща в очакване, пред която се виеше опашка от загорели, жизнерадостни тела. Те грациозно приклякваха и изчезваха в утробата на зикурата, а над тях се стелеха разхладителни потоци от весели виенски валсове. Никой не обърна внимание — престъпна небрежност! — кой току-що захвърли в металната кошница пропитите си с пот и ужас дрехи, омота около кръста си хавлиена кърпа, за да не се виждат опознавателните му знаци върху банските гащета и застана смирен на върха на опашката — нещо до болка привично за всеки иркалец. Никой не обърна внимание, макар че устата му се пълнеше със слюнка от страх, но не от това, че ще бъде разкрита кражбата на синята хавлиена кърпа, която задигна от двойка влюбени, плътно затворени в общуването си — нима всички наоколо не носеха такива, — нито че ще предизвика подозрителни погледи с възрастта си — нали още на предишния пленум младежката възраст бе удължена с указ до петдесет години, „за да се влее гореща, буйна кръв във вените на нацията“, — дори от бледата си кожа на мегадонски подземник не се боеше в момента — нима висшите офицери на Ниншубур не носеха синкаво млечни лица, — но докато стоеше отпред и чакаше, устата му се пълнеше със слюнка от страх, че ще го издадат очите — очи на бясно псе или родоотстъпник. Нор криеше погледа си сред главите от скариди, разпилени по земята.
Той почти не усети кога нещо под краката му подаде, как залитна — не очакваше началото да е толкова хлъзгаво и стръмно — и хлътна, губейки равновесие, в гърлото на нов етап и нова неизвестност. Лицето му пламна от срам, но вече се возеше седнал върху транспортната лента в сумрачния, влажен и вибриращ хранопровод на свещения хамелеон Арак, който в момента го преглъщаше като глупава пеперуда надолу към сърцето на Хурсагкалама. Дали там го чакаше бялата роза с бодли, изцапани с кръвта на героя Гилгамеш, дали там го чакаха пуку и мику — барабанът и палката, за които се разказваше в легендата, — и дали там някъде, напред, имаше спасение и смисъл?
Безсмислени въпроси, естествено, докато се въртеше като капка пот по улеите от бръчки на добруджански жетвар, надолу и напред, към топлото езерце с хлорирана вода, където удари коляното си в камък или нeчия тежка челюст. Намираше се в началото на кошмарно коренище от коридори — бледи цеви, разнасящи гъстия като качамак поток от туристи към различните импулсни центрове в двете полукълба на Хълма, червеното и черното, символизиращи двете лица на народното съзнание — редът и вакханалията, официалните манифестации на преклонение и неуправляемите пролетни карнавали — и диалектичната връзка между тях някъде в центъра, лесният преход от черни меси, куклуксклановски сборища и линчуването на непокръстили се към строгата червена символика от конгреси и пленуми, свещената схоластика на Ордена на плешивите, които бълнуват, тълкуват и внедряват в живота ни кремъчните завети на четиримата прозорливи пророка и сладкоустите тезиси на нашия всеобщ баща, Патриархът. Нор преджапа плитката вода и тръгна по един от тунелите вляво. Блъскаше се в забързани, възбудени от иркалското кафе, смеещи се до сълзи чужденци, носещи задължителните жълти звезди и препаски. Върху повечето препаски пишеше т’ЬWH’с, така че човек можеше да се досети какви са главно веселите гости. Те циркулираха като еритроцити сред белите тела на местната творческа младеж в разклоняващите се коридори, които на места се разширяваха повече от тръби в планинската електроцентрала — тук чуждоземците обръщаха нагоре еднаквите си като желъди лица и с отворени уста зяпаха таваните, изографисани с ладии, риби, кентаври, близнаци, змейове, змеици в златни колесници, изумрудени очи на сфинксове, символи на слънца и планети, самолети, космически птици и други звездни знаци, които крият в себе си съдбата на всички богове и смъртни, но как да разпознаеш сред безкрайния таванопис полагащото ти се от Намтар късче от небесния дом, — а на други места се стесняваха, изтъняваха като капиляри и стигаха до молитвени ниши с икони на Всяващата страх, вакуумни кандила и четирите кафяви евангелия със светещи букви и истини — дотук
