пронизвани от радиоактивните лъчи на недоверието.
Отпи от бирата, а остатъка изсипа на пода — знак, че разговорът е приключил, — прибра си пакета цигари от масата и се надигна: време е да вървя.
— Покажете му Книгата — гласът на прошарения отляво, пръстите му, впити в ръката на Нор малко над лакътя.
Бързи споглеждания, тихи гърлени реплики на акадски или може би турски и Книгата изплува като синьо слънце от една захабена брезентна торба, Книгата — луксозен фолиант, покрит с тънък прозрачен седеф и заглавието „История на долната земя Иркала — вчера и днес“, подаде му я десният. Гладки и бляскави, листовете като живи шумоляха между пръстите и с тъй чисто отпечатаните йероглифи, диаграми, таблици върху високомерна белота говореха за нещо наистина далечно, чуждо и непостижимо, макар езикът да беше иркалски… Да, това бе първото, което го удиви: малко странен и тромав, като че изкуствен — всъщност само на пръв поглед, — по-скоро архаичен, измъкнат от стари речници още отпреди войната, и все пак съвсем разбираем, езикът беше иркалски. А второто бе еретичната периодизация на Историята — не „Допотопна“, „До приемане на правата вяра“ и „Строеж на светлите кули“, както ни учеха в Едуба, а по династии — толкова неочаквана, — но най-вече последните стотина страници с безпристрастен, точен анализ на съвременния политически строй в Иркала, един ясен разбор, изчистен от затлачванията на демагогията, каноничните клишета и магическите формули, спасен от кухите лозунги и мътните премъдрости, с които всеки иркалец е засипван от ранно детство, та чак до гроба, та чак и в гроба под кални буци нищета, отчаяние и безизходица, всичко това, така добре познато, но и така добре укрито в мъглата от уставни слова и ритуали, сега бе в ръцете му и завръщането на екстернираните думи, способни да го отразят. Нор четеше, затаил дъх.
Не бе забелязал кога онзи се е приближил, висок и скулест, с черна къдрава коса и животинско любопитство да наднича зад гърба му; истината е, че въобще не го бе усетил. В момента усещаше студа, болката и глада, безумието да живееш под разграфено от бодлива тел небе, ужаса на милионите репресирани усещаше сега, а не миризмата на разлято вино в ресторант „Свежест“; една недопустимост, за която беше чувал, която дори беше виждал, но не успяваше да проумее и не желаеше да приеме, да повярва в изчезващи призраци, и истината на финикийското семейство от съседния апартамент лежеше пред него сега. В момента беше по-важно да чете, да поглъща данните, да се превърне в огромен сюнгер и да преглъща, да всмуква целебната отрова, изгарящата като течен кислород истина, колкото се може по- бързо, колкото се може повече, отколкото да живее, това бе по-важно сега. Така че не го бе забелязал кога се е приближил, докато не чу: „Внимавай, зад теб е застанал таен гал. Върни Книгата…“, беше гласът на прошарения отляво.
Завъртя бавно глава, видя го, потното ухилено лице, грапавата му кожа на болна игуана, видя го с крайчеца на окото, нагло наведен отзад сякаш олюляваща се бесилка и затвори погнусен Книгата: не искаше натрапникът да я мърси с поглед, макар че не беше ченге, а обикновен пастиш — от тези, които си обръсват петмитово петно на темето, мажат го с терпентинова паста за лъскане на ботуши и отгоре залепват кръгло парче станиол; върна я на десния, не искаше очи на любопитни. Върна се в действителността, на масата в ъгъла на салона, под олющения стенопис „Съветът на Анунаките решава съдбините на народа върху червено сукно, а в дъното седи самата Ерешкигал с отпуснати клепачи, както подобава“, и в онази обострена вцепененост, която те превръща в оптическо устройство, осъдено да запечатва с преекспонирана достоверност и най-дребните детайли, но безсилно да промени правилата на играта пред обектива; Нор върна Книгата на сътрапезника отдясно. Треперещи и нервни пръсти се опитват да я потопят обратно в тясната брезентна торба, когато пастишът протегна ръка, бърза като ласо, и я сграбчи, вдигна я над главата си и хукна към пустия дансинг, задавен в ламаринен смях. Акадецът — след него: залитна, мъчи се да го хване, да задържи смеещия се дервиш, да улови изплъзващата се рибешка опашка, вкопчи се в една несигурна материя, по-тънка от въздуха, но се оплете в отмаляло сънено боричкане, стробоскопични жестове, спънати танцови стъпки и ръкомахания, излага се, а Книгата се носеше високо, ясно видима за всички. Чия беше вината за тази глупава каша, в която се забъркаха пришълците и сигурно, и непременно, и действително щяха да пострадат, чия беше, ако не на Нор?
Ето, вече целият салон се тресеше, преливаше от смях, насърчителни подмятания и тропане с юмруци по масите — адски смешно е, когато някакъв мършав пастиш с ръце като на шарнир прави на чучело този як, непохватен мъжага и някои пляскаха с длани, някои надуваха найлоновите си пликчета за скариди и ги пукаха — пльок! — като аргонови жаби, а някои кашляха и беше адски смешно, защото всичко стана заради една книга, а знайно е и за последния южняк, че книгите са по-ненужни от кръгли консерви, пълни с лайна. Адски смешно е, нали, подвикваха си разни сътрапезници, триеха с ръкави сълзите си и бавно пред зениците на този, чиято беше вината, падаха червени копринени шалове, спускаха се като милостива завеса над полета от сгурия, черен пясък и чакъл, прелитаха бавно пред лицето му или може би още по-близо, там където глухо бучеше една надигаща се непрогледност, в която едва се долавяше като далечен шепот на колибри гласът на прошарения отляво: „Помогни му! В името на героя Гилгамеш, помогни на ближния си, когато виждаш, че е неспособен сам!“
Чак сега през червените шалове гузно пропълзя мисълта, че на тях им пречи гравитацията, че са попаднали в тежък адаптационен цайтнот и затова гледат като бити кучета, и макар че заедно с нея се промъкна и предчувствието за ужасна, за фатална грешка, Нор се хвърли към пастиша, хвана го за широкия му кожен колан, под който се съчленяваха двете части на неговото сухо тяло и го дръпна силно назад, сякаш искаше да го пречупи, но всъщност искаше само да го отдалечи от хриптящия, ослепял от струйките пот и безсилие акадец, да го извади от магическия кръг на неуязвимостта, искаше да прекрати това идиотско представление — добро забавление за посетителите и огромен риск за пришълците. Дръпна го силно назад, едно единствено движение и приказно лесно гадният палячо се поддаде, залитна назад — кратък миг, обаче достатъчен: Книгата се откопчи от възлестите му пръсти и освободена изхвърча в противоположна посока — напред, — но твърде тежка за полет и по неизбежна парабола се сблъска разтворена с твърдите плочки на пода, падна по лице, със смачкани страници върху петна от разлято вино и влажни угарки. С отчаян вопъл акадецът — Нор го видя — също на пода, като куче, на четири крака, като куче го видя как се стремеше към нея, как пълзеше, как я желаеше, как я достигна на края, догони я, закъта я в пазвата си — тежко правоъгълно сърце под пуловер от камилска вълна; да, видя го, но само в ъгъла на зрението, в периферията на болката, защото врагът го държеше за косата, скубеше кичури от дългата му коса, причиняваше болка и ярост. Долу! На пода! Веднъж само да го събори на пода! За да го удари. За да отмъсти и накаже. Да му върне някак си цялата болка.
Болката и яростта помогнаха на Нор да събори пастиша на пода и сега той лежеше по гръб, без дори да направи опит да се изправи и без да спре да се хили през отворите си, отвратителен като бяла човешка хлебарка по гръб. Победителят скочи с колене върху гърдите на падналия и замахна към лицето му — фалшиво и доволно — с всичката си омраза и озлобление, събирани през толкова много, толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт. Чу се шум от счупено стъкло и лицето на Пиеро се разсипа на малки цветни късове като разбит стъклопис по мокрите плочки, покриващи пода на големия салон в ресторант „Свежест“. Настана мъртва тишина, убиецът гледа с невярващи очи, докато някой му изкрещя: „Изчезвай, спукана ти е работата!“, и без да чака повторна покана, без да се обърне да види чий е съвета, скочи на крака и се втурна навън.
В мига, в който излетя през вратите на ресторанта, прозвучаха първите полицейски свирки.
Оттук нататък работите са малко объркани, спомените се губят, времето чезне; вероятно, подплашен от далечни сирени и туристически глъч, съм прескачал ниски дувари, тичал съм вероятно по тесни улички с дъхтящи на мъх калдъръми и съм се крил сред сладката тръстика в сенчести дворове, вероятно, но не и със сигурност, защото уплахата изглежда има това свойство да забулва главата и спомените в мека мъгла. Опомних се чак…
II
