В същия момент в ръката на Аарон се появи пистолет:
— Спрете!
Томаз Аглосия се закова и се обърна като огледало.
— А, лъжете се, много се лъжете, мили мои, ако си мислите, че съм такъв балама да изпусна току-тъй гъската със златното яйце. Просто не бих могъл да съм чак такъв балама… Хайде, хайде, без излишни движения, момчета, да не се наложи да стоплим желязото. Абе да ви се не надява човек, големи непослушници сте били вие!… Спокойно, сдържайте си нервите. Знаете ли какво ще направим сега заедно? Ще излезем пред къщата и тихо и кротко ще погледаме луната, докато чакаме. Не, не! Не е необходимо да си взимате връхни дрехи: знаете, че по това време патрулните коли често минават.
— Подлец! — това като че ли беше гласът на Нор.
— Е да, другарчета, такъв съм. Май все пак зле сте ме преценили преди, нали… Какво, какво пък толкова. Дори братя да ми бяхте, пак така щях да постъпя. Не бих могъл да изпусна такава тлъста сделка, кълна се, не бих могъл… Ама моля ти се, Сталкере, не гледай с този поглед на предаден месия, макар че много ти отива. Пък ако си чак в толкова добри отношения с татко Аманки или някой от неговия ранг, както се разправя сред простолюдието и пролетариата, направи чудо, направи тъй, че и аз да видя що значи богоизбраник и помазаник!
Нещо ставаше с тежкото време, което течеше във вените на Томаз Поругания. Той бръкна като на забавен каданс в захабената брезентна торба, извади синята като чуждо слънце Книга и я вдигна високо над главата си.
— А не, драги, да я беше дал, когато ти я исках. Сега вече е късно. Сега и вие двамата вървите заедно с нея. Също както дръгливият пес и състезателният жребец винаги вървят заедно в онази поучителна приказка на евнусите от Багдад, сещате се, нали?
Сталкер пусна Книгата от високо в краката на Аарон.
Страхотен взрив, подобен на кашлица на гигантска мухоморка, разкъса тъканта на континуума от магическа реалност, земята се разцепи и като змийски език пукнатината в този огледален свят се втурна към ръба на хоризонта, там където свършва нежната кожа на Ойкумене, разшири се като рана, превърна се в безкраен каньон, пълен с вряща смола, огнена лава и прозрачен асфалт, а къщите, дворовете, улиците, площадите, затворите, куполите и кулите излъчватели на отровни вълни и сигнали, патрулните коли, летните съзвездия, обществените тоалетни, селитрените полета, засети със сини гъби и черни лалета, Хурсагкалама, мостът на Рама, резиденциите на белите червеи, черните влакови композиции, студените релси като бодливи клечки за зъби в пастта на Шеол, ниските стоножки, които се скриха в горите, реките от болка, сивите гълъби със сълзливи човки, каменоглавите планински върхове, сухите, трънливи ниви, хвърчилата от китайска хартия, хеликоптерите с прозрачни крила на комари, сламените кукли, лишени от пътища, войниците, полицаите галли, жреците, които дишат дима над чуждите сънища, хризантемите, соленокожите морени, древните дракони и ларвите със застинало бъдеще,вечните пирамиди, дворците на суетата, морските охлюви, хранещи се с бисерни миди, дъбовете с кръгове от многогодишни спомени, тревите без памет, тръстиките от блатата със стъклени топчета вместо очи и съвест, удавена в дълбоките кладенци, в дълбоката черна вода, телефонните указатели, гадателите, червените паяци, които пият бавно кръвта ни, преглъщат горчивата захар от болни стъбла, пиявиците, залепнали по устните на самотни удавници, и тези, на които солта бе зашита в устата, солта бе езика им, на който дълго мълчаха като спрели часовници, любовниците и харпиите с изкуствени мигли, нокти и златни сърца, дипломатите, южноафриканските диаманти, игралните автомати, язвите на пияниците, кариесите на полковниците, железните багери, танковете, миньорите, концентрационните лагери, моретата, пълни с измама, океаните, пълни с вина, атомните бомби, тези, които мислят, че са свободни и мислят, че са живи, ужасните хекатомби от мъченици на правдата, апостолите на доброто и учениците на брадвата, тези, които пълзят с огънати вратове като осъдени риби по дъното на небесната чаша, тези, които чупят патериците на вървящите, хвалят спрелите, възпяват спящите, тези, които слушат като жертвени кучета, робите, които сеят прегърбени с невинни десници върху общите гробове, шевните машини, чадърите, операционните маси, напредничавите раци, двете луни с общо лице Нанна и Син, Статуята на свободата — оплюта светиня, дъгата след буря — заветът на Еа, достойнството, вярата и надеждите, които са стъпкани в тинята, но и надеждите, които се реят, цяла Иркала, цял Акад, Месопотамия и целият свят, всичко това и всичко останало сред рева на урагана се завъртя, пронизано от писъка на ядрения ятаган, усука се като змийски въртоп и изчезна, всмукано в ненаситната бездна, потъна в гърлото на първичния и сетния хаос с отчаяни, отрязани крясъци, потъна в пясъците на рехавото безвремие, припадна, оплетено във вихрите от гриви на звездни коне и разпънати лъвове, провали се в окото на един гладен циклоп, наречен Повелителя на мухите, прободе зеницата на циклона от прах, огън, дим, вода, анаконди, хлъзгави клони, плитки на хризове, неонови думи и хищни антени, пропадна в хранопровода на кривогледата Хидра, всичко, всичко, всичко пропадна, и все още пада надолу, пада нагоре, пада напред, пада към ада, в ада, да, аааааааааааааа… Всичко изчезна в търбуха на Хронос.
Стоим със Сталкер на края на черна, мастилена равнина, гладка и пуста като гигантски лист гладно индиго. Отгоре струи светлина, макар че не се вижда определен източник…
Но ето, аз видях, и ти виждаш, и ние грешните виждаме: Книгата е това. Това е Книгата, лежаща в краката ни, чиито лъчи се отразяват в амалгамата на ниското метално небе и заливат равнината с отразената светлина на чуждото и наше знание. Под лъчите на тази светлина започват да се надигат белите стръкове, бледите филизи на една нова раса, току-що поникнали, голи човешки тела — и ти, и аз, — надигат се сънени, залитащи отварят трудно очи — и ти, и аз, — „светлината спящия ще събуди“, — преродени отново, те още не знаят, че започва ден първи от една нова космическа ера, от новата калпа, и протягат бавни ръце, забравили Деня на гнева, а ти и аз, заедно с тях, виждаме, и заедно слушаме гласа на Спасителя, Изкупителят, Синът човешки, носещ името Адонаи, носещ името Христос.
Гледам тези невероятни метаморфози като дълбоководно създание, извадено в редкия въздух, и виждам твоето прекрасно тяло как се разтапя в огъня на новия изгрев. До мен безмълвен като мраморна статуя стои Сталкер и наблюдава без мускул да трепне по издълбаното му от бръчки лице.
Някой слага ръка на рамото ми и чувам мазен глас:
— А, стига, стига, драги. Доста прекалихте с мистицизма. Време е да тръгваме, вече идват за вас.
В далечината се чуват сирените на полицейски коли.
Те идеха наистина, но възможно е да имаше защита срещу тях все пак.
Информация за текста
© Валентин Тодоров
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/879]
Последна редакция: 2006-08-06 16:30:07
