— Какво? — преглъща Нор. — Робот?
— Наивността краси човека, но бива ли чак пък толкова! Ти да не мислиш, че действително си убил таен агент, а драги?… Въпрос към отбора на знаещите: щеше ли да е жив все още нашият герой, ако действително беше убил таен гал? Браво, деца, точно така! Естествено, че на полицията не й пука много за някакъв си робот. Има десетки иркалски родилни домове, специализирани в безплатното и качествено възпроизводство на този артикул. На полицията за съвсем друго й пука. Загрявате ли?
— Кажи какво искаш? — попита студено Сталкер, подръпвайки с бавност, причиняваща болка, меката част на дясното си ухо.
— Чакай, чакай! Полудяхме ли и двамата, кой е той всъщност, че да разговаряме с него? — прекъсна го Нор.
— Познавам го — Сталкер говори с поглед, залепен към една рисунка на стената, върху която тъмносиньо магаре с обърнати нагоре крака грее в жълто небе над гора от безлисти дървета, обсипани с усмивки и продълговати плодове, — познавам го от Акад. Урежда пътуванията си дотам и обратно срещу контрабандни подаръчета и удобни доноси за майор Бруно Ясперс и няколко други по-къси клечки от полицията и СС. Двоен играч, но на дребно: опитва се да угодничи и на сивите акадски плъхове, и на черноликите щурмоваци на Ерешкигал. Вре се навсякъде — на аристократични градински увеселения, в полулегалните клубове на кибернетици и футуролози и сред пласьорите на пурпурни сърца в пушилните на анаша, за да дочуе нещо неизвестно и апетитно за службите, но най-многото, което е постигнал досега, е презрението и на едните, и на другите … Общо взето виждаш един обикновен мръсник и сребролюбец на име Аарон.
— Винаги на вашите услуги … — с ръка на гърдите се поклони бижутерът, лежейки под стенния часовник с четири стрелки от рибешки гръбнаци, поклони се раболепно и иронично.
— Но това е … — стъписа се Нор от откритието, че това е същият онзи евреин от „Носталгия“, който на финала изглеждаше толкова достолепен и внушителен, а сега сякаш беше се смалил, превърнат от ловците на черепи в жалка имитация на самия себе си.
— Значи се досети, драги, — погледна той към Нор с бялото на очите си, оставайки с лице обърнато към Томаз. — Да, аз участвах във филма ви, само че там се наричах Иаков. И какво от това? Много се радвам, че този шантав и антидържавен филм, както се оказа по-късно, така и не видя бял екран. Може би щях да бъде герой, но изпечен жив върху ламаринения покрив на летището като шестте глупави момченца от Вавилон. Не, мерси, хиляди благодарности, но аз съм си един обикновен човек, както рече одеве и твоят приятел Сталкер, а ти тогава, кой знае защо, реши да ме превръщаш в символ на доблестта пред лицето на смъртта. Не върви това, драги, не върви. Не разбираше ли, че изневеряваш на житейската правда? Ами че аз въобще не съм такъв. Учудваш се сега като ме гледаш, нали? С такива като тебе, дето залъгват себе си и околните, че киното не е инструмент за идеологическо каляване на масите, а магическо средство за опитомяване на сънища, както ти ни внушаваше тогава, накрая винаги се получава така: разминаване между изкуство и действителност, между фантазно и реално, между роля и изпълнител — такива остават винаги учудени накрая. Но не и аз, драги, не и аз. Аз въобще не съм такъв… Е, вярно, подлъгах се тогава да участвувам най-вече заради доброто заплащане и суетното изкушение да видя собственото си лице върху екран от тридесет стъпки. Сега обаче съм много по-добре, търговията по вода върви, никой не ме знае, трудовите хора не ме сочат с пръст по улиците, а не те ли знаят, все едно че си невидим. И да знаеш, има келепир в тая работа: по-евтино е едно затваряне на очите за невидим, а и други неща не са срамни. — Мехурчета от гъста слюнка се пукат в ъгълчетата на устните на Аарон, ставите на къщата поскърцваха от влага и алчност, навън е нощ. — Ето, например, последния път внесох в Иркала прекрасен акадски идол — Златния телец го наричат поклонниците, — колкото две крини с жълтици тежи, злато най-чиста проба, двайсет и два карата, да не говорим за изработката, да не говорим за антикварната стойност, — и никакво мито, разбираш ли, никакво мито. Но казано е: „чисти сметки — добри приятелства“ и „голяма услуга добра отплата иска“, а щом е казано, трябва и аз да се замисля нещо да подготвя за Майора, с нещо да го зарадвам, както си му е редът и както е разумно. Какво срамно има тук? Че то как иначе, можеш ли две семейства другояче да ги изхраниш — едното тук, второто в Акад, — девет деца общо — показва той със свит палец меките си като голи охлюви пръсти, — девет деца, драги, на моите плещи лежат, пък нали и някои други разходи възникват — намига накрая.
— Довиждане Аароне, или Иаков, или господин еди кой си — Нор се изправи и му посочи вратата. — Ти може въобще да не си такъв, за какъвто те вземах, но и аз не съм вече такъв, какъвто ме помниш, и вече нямам какво да губя. Писнаха ми твоите истории и те приканвам за последен път да напуснеш. ще броя до шест, а после вероятно ще съжаляваш. Едно…
Пухкавите му устни със засъхнали мехурчета в ъгълчетата се разтегнаха ехидно и мазно към огромните му боксьорски уши, човекът не се притесняваше особено:
— Много си нелюбезен, драги, много. Май ти казах преди малко, че тази квартира по право се пада на мен. Слушай сега: първо — твоите другарчета Ирена и Марио срещу известно обезщетение от един истанбулски чорапогащник, два пакета американски цигари „Марлборо“, пет мита във вид на купони за бяла халва и кафе и няколко споделени съображения за твоята неблагонадеждност, предпочетоха да се преместят в панелните емсевистки общежития, независимо от близостта на черните комари от блатата и белите ридове. Второ — хазяйката, старата труженичка от рибарската задруга Брада Лилит, анулира в присъствието на двама съседи свидетели и черния котарак Цезар всякакви обязаности към родоотстъпника Нор Урнаму. Трето — Моника — не ме гледай така, драги, казах ти вече, че такива като тебе остават винаги учудени накрая, — та Моника ме помоли, тъй като прецени, че съм истински джентълмен с възможности и връзки — това жените лесно го подушват — да й уредя билет за самолета за Мегадон и сигурно вече се разхожда по жълтите павета пред Народния дворец на Сиринкс. Аз естествено не я питах защо си тръгва сама, обвита в мълчание и нещо като отмъщение, но е ясно, драги. Съвсем ясно е, че е глупаво и трудно твърде дълго да вървиш по общи релси с един неудачник, един от тези, които задължително губят играта, тези, които ги хвърлят за храна на лъвовете или просто на бунището, тези, които са многото в живота, но рано или късно биват смачквани на тор за победители. Така че — и това е четвъртото — не аз, а ти, драги, ще изчезнеш оттук яко дим, но…
Нор се хвърли напред като нападател от една непозната в Иркала игра. Желязната белезница на томазовите пръсти се вкопчи в китката му. Бясната злоба, която гореше по порестите бузи на Аарон, изгасна бързо и добре потушена. Гласът му отново омекна като спукана гума, пружината, скрита в тестеното му тяло се отпусна, и той допълни с насочен към тавана показалец:
— Но не преди да се разберем като културни хора, не преди да сключим една взаимоизгодна сделка и споразумение за ненападение.
— Кажи какво искаш? — попита студено Сталкер, докато най-голямата картина в бронзова рамка, от която гледа керемидено червена жена със сини устни и разтворени крака, падаше с причиняваща болка бавност на пода.
— Книгата, Сталкере, Книгата. И все едно, че не сме се виждали. Ще река, че съм я намерил захвърлена на улица „Цветя за Патриарха“, а вас въобще не съм ви виждал. Загрявате за какво става дума, нали?
— И това е твоето единствено условие?
— Виждам аз, че ти си по-разумен и препатил човек от другарчето ти, Сталкере, и виждам, че с тебе ще се спогодим като мъже. Да, това е моето условие.
— Значи така… Аз също виждам, че ти си си все същото нищожество, Аароне, и че друго не би трябвало да се очаква от такъв дребен койот като теб. Но чуй ме ясно сега и добре запомни: това, което си намислил, няма лесно да стане и Книгата няма лесно да бъде захвърлена на улица „Цветя за Патриарха“. Запомни го добре, макар че съм сигурен, че не загряваш напълно за какво става дума… Хайде, приятелю, — вдигна поглед Сталкер към стенния часовник с четири стрелки от рибешки гръбнаци, но имаше предвид Нор, — да си тръгваме навън по нашия път и да оставим тази медуза в аквариума. Действително мястото ни не е тук.
— Но той веднага ще ни предаде!
— Да, той може да ни предаде, но е прекалено страхлив, за да се опита да ни спре. Хайде да тръгваме, приятелю. Струва ми се, че всяко друго място в нощта е по-подходящо за нас — каза братът на Бианка, изправи се спокойно, обърна гръб на пазарлъка и тръгна под ниския таван към вратата и стълбите нагоре.
