Така каза чернокосият преводач с напукани устни и беше прав. Сто пъти беше прав и аз знаех това. Но също така знаех, че тази Книга ще живее независимо от всички възможни последствия за боговете и владеещите деня. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: той не би могъл да създаде тази Книга, нито дори с помощта на Нинхам и Енлил под тежкия взор на Ану — боговете задават единствено началните условия, това самият Аманки го каза, но са неспособни да променят и направляват причудливия ход на процесите. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: успеем ли веднъж да познаем механизмите, които стоят зад тънкия слой на видимостта и движат света, бил той Акад или Иркала, това значи рано или късно да ги овладеем, това значи рано или късно да променим и тях, самите богове, а посегателството срещу неизменчивото се нарича теомахия, защото боговете са като органите на кита: силни, хармонични, синхронизирани, свръхспециализирани, но прости в устройството, съвършено действащи детайли в организма, но безжизнени късове месо извън него, докато ние сме като мравките в мравуняка: дребни и жалки, суетящи се насам- натам и външно еднакви, но всяка сама по себе си много по-сложна и автономна от някой отделен орган на морския звяр, защото ако загине един воин от мравуняка или дори стотина, мравунякът ще оцелее, но ако извадиш няколко органа от пръскащия гигант — мъртъв е вече — кратък е животът на мравката пред дългожителя кит, но истински вечен е само мравунякът, — и накрая защото мравките ремонтират, подмладяват и усложняват по собствена воля, желание и насока общия мравешки организъм, носещ името Вавилон, докато може ли сърцето да поиска от кита крака, попитах аз косоокия преводач Шамполион. Така че на острова Дилмун с изгаснал вулкан, или може би действително Патмос, Енки е знаел, изморен от безсмъртие, и затова бе така неохотен да предприеме каквото и да е било в защита или вреда на дребните мравки с черни глави.
Тогава гениалният ни преводач от Лагаш, който ме гледаше с искрящи очи и недоумение, ми каза: „Томаз, ти си безумец! Сравняваш хората с мравки, а боговете — с парчета месо. Помня, че си от Иркала, но не предполагах, че си все още тъй заразен от мъртвешката й мравешка идеология. Не бих искал да извървя докрай с теб страшния ти път. Сбогом, безумецо. Ти си наистина бесен…“ Така каза и ни напусна заедно с още трима души от нашата група „Буря и натиск“, а след тридесет дни Книгата беше завършена и отпечатана в една университетска печатница край Лагаш.
Книгата беше родена — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и както беше предречено, тя се оказа твърде опасна. Заради нея ни преследваха, осъдиха ни задочно на смърт, изтриха имената ни, оплюха надеждите ни, затръшнаха зад нас всички врати, прогониха ни в степта при чакалите и действително убиха шестима наши съратници и двама ятаци, инсценирайки падане на метеорит, през нощта ни проклинаха, през деня ни осмиваха, истински ни мразеха и в същото време се страхуваха, защото и властите, и легалната опозиция на „Свободните“ бяха разбрали — едните са го знаели винаги, а другите бързо го усвоиха, — че колкото по-дълбоко дълбае червеят на съмнението, толкова по-застрашени са устоите, и че ереста на съмнението е най-вредната ерес, срещу която единственото лечение е кладата, единственото спасение — рибешкото мълчание или обратното: маймунският език.
Без сам да разбера как и кога, но групата се разпадна и една сутрин осъмнах срещу глухата стена на въпроса: „А какво ми остава от тук нататък?“. Бяха ми останали само Книгата, пътят надолу през кладенеца и една древна песен от времената на Лугал Шамаш Етана, епохата на строежа на Вавилонската кула:
Вървяха по пустите улици между високи дувари и герести къщи в старовавилонски стил. Най-после бяха излезнали от дългия ръкав на алголския сук, в който е възможно часове наред да крачиш с подбити крака и все да оставаш на същото място. Томаз Бесния с хриптящ глас лаеше своята песен. Нор вървеше от лявата му страна.
„Бесен съм, бесен съм“ — хълцаше Томаз Човека, после спря като препънат и се загледа в краката си, все едно върху калдъръма щеше да резчете думите на свободата, а след това продължи напред с наведено чело. Нор не се сдържа и се закашля.
Крясъкът на чайка разкъса соления въздух. Бремето на забраните висеше от стрехите в безвремието на смълчаните дворове като грозд от олово. Забранено бе да се вика в този квартал на Алгол, Нор прочете табелата и усети върху тила си хладния укор на безмълвни дула.
В далечината се чу полицейска сирена, наблизо се затръшна врата — започваше комендантският час. Едно сиво лице се дръпна от тесния прозорец на втория етаж и потъна в мрака навътре.
