— Беше крайно време да се вслушаш в съветите на Енки.
— Да, разбира се… Знаеш ли, сега ми се струва, че съм се досещал за скрития им смисъл много отдавна, може би още преди да ги чуя от горящите храсти, но нещо тогава е пречило да изкристализират в моята Ме, може би е било твърде рано. А когато бях изхвърлен отвсякъде и прокуден като бясно куче, настъпи точното време, когато нямаше връщане назад, а напред никъде никой не ни чакаше и желаеше, точното време, когато поради липса на друга опора съветите на Енки се превърнаха в уомпитър, единствена ос и цел на жалкия ни карас. Рано или късно щеше да се наложи — вече бях сигурен в това — да се завърна тук, долу в Иркала, защото Акад се крепи в действителност върху нейния покрив. Защото, както каза Аманки, „корените на Дървото, смъртни, са винаги там, под земята“ и отровните сокове пълзят бавно нагоре през цевите на стъблото, за да заразят и плодовете с тленност накрая. Защото, за да се ремонтира надстройката и се издигнат нови етажи, трябва предварително да се реформира базата, да се изгради отново основата. Защото Иркала е костенурката, върху чиято гранитна коруба горният свят, с едно ниво по-близък до боговете, се грее на слънце. Защото тук е огромната, непоклатима и невидима за титаничните кораби част от айсберга, значи тук трябва да се залага динамита на промените и пролетта.
— А ако има по-долен свят от Иркала? Ако има син бик, върху когото е седнала костенурката с гранитна коруба? — пита Нор, докато стъпва заедно с всички останали върху белите и черни квадрати пред седящата статуя на нашия всеобщ баща, Великият стратег, подпрял с ръка каменната си глава; пита, не защото вярва на думите, а просто за да покаже, че ги е слушал все пак.
— Това ще е твоя работа да разбереш, приятелю, — отговаря Томаз Апологет с крива усмивка, спряна от жестокия вертикален белег на бузата.
— А вторият? Какво е искал да рече с втория си съвет към тебе Нудиммуд Предвидливия?
— Всъщност, точно заради него ни нарекоха Бесните. Приписваха ни поредица от атентати, смятаха, че готвим преврат — спомня си Томаз Морското куче, — а в същото време ние се ровехме в стари клинописи и нови статистически таблици, в проядени от мишките пергаменти и шифровани записки с химически молив, в прашни папируси и съобщения за вътрешно ползване от телеграфните агенции, в частните библиотеки на съвременни учени, приятели на четиримата ни професори, и в сухите пещери на яйцеглавите анахорети, където най-пламенните огнепоклонници откриха стотици безценни свитъци, заляти с восък, от времената, когато Иркала все още не е била пропаднала така дълбоко под Акад, а лъжата и демагогията не са били толкова сладки бонбони в устата на силните и на властните. „В началото е винаги словото“ се казва в първата мойсеева книга, „само ярката светлина спящия ще събуди“ каза Аманки Разумния на остров Дилмун и точно за това цели три години, три месеца и един ден ние, експертната група „Буря и натиск“, както сами се наричахме, с усърдното трудолюбие на възрастни миди изграждахме слоестата структура на Книгата.
Последно беше поставено пълното заглавие на истината: „История на долната земя Иркала, вчера и днес, разгледана детайлно, така да се каже под микроскоп, за да бъде открит вируса на разрухата, която пълзи като бавна ядрена реакция под земята и превръща целия свят в прегрят реактор, и да бъде посочено огнището на инфекцията, която бавно пъпли между нас и след която човечеството няма да остане същото“ — така пишеше на титулната страница. И действително за Иркала, този огромен разхерметизиран саркофаг, от който изтичаше трупната зараза, Иркала, светът на мъртвите, който без всякакво усилие, неподозирано за нас самите и вкоравените ни ръководители Анунаките, благодарение на Втория закон на термодинамиката, бавно, но неотклонно разширяваше сферата си на влияние, Иркала, бутилката, от която като радостно бойно отровно вещество беше изскочил демонът на ентропията, предвкусвайки сладката свобода на деградацията, бездуховността и безличието, закостенелостта, разложението и двуличието, подравнените мнения, изгорените подривни страници и размитите морални граници, нископоклонничеството, нискочелието и регреса, смазващата преса над всяко неспокойно съзнание, безсъзнателните социални рефлекси, корупцията, ерупцията на униформено и анонимно насилие, нелепите лозунги, залепналите от мълчание устни, пустите погледи, пълните лагери за другомислещи, ниските страсти, високите постове за немислещи, хлъзгави мозъци, тоталното отчуждение и безразличие, тоталния контрол над различните, фалшивите фасади, добре планираните засади, алкохолните и опиумни пари и непробудните кошмари, които, освен в нощите на всеки иркалец, през облаците и тунелите на вавилонските лабиринти се инфилтрираха в почвата, водите, въздуха, растенията, животните, камъните, душите и костите на хората от небесната твърд, така че действително за Иркала, но също и за Акад, който отдавна не беше рай, а постепенно се превръщаше в болен гигант, все по-често навестяван от диви духове, порочни и зли, по чиито улици все по-често бродеха призраци от Иркала и слънчеви затъмнения, за всичко това трябваха рентгенови думи, схеми и диаграми, за да бъдат разгадани скритите механизми на онази жестока космическа машина, която безжалостно мачкаше добрите и дребните, слабите и болните, мирните и благородните, но всъщност не прощаваше и на злите и властните, силните и богатите, гневните и коварните, мачкаше всички отново на глина, от която в началото на вековете Еа ни е създал, вдъхнал ни е живот и искрица от своята мъдрост, за да бъдат определени опорните точки в скелета на тази грандиозна месомелачка Намтар — „и самите богове са на нея подчинени“ — и бъдещия ден да вселенски демонтаж, а от металните й кости — стълба към Абраксас, за да стане ясно и ярко пред очите на слепите и пред очите на всички, за да бъде точно изпълнен вторият съвет на Аманки Разумния, за всичко това беше необходимо да се напише една синя като чуждо слънце Книга, която Нор държеше в ръцете си и разлистваше преди няколко часа.
Двамата вървяха покрай павилионите на букинистите, писачите на индулгенции, нумизматите, тълкуващи монетни сънища, и продавачите на амулети с люспи от сирени. Тук гората от тътрещи крака тела беше оредяла, тежката миризма на цъфтящи астромелии и тежките погледи на влажни бюстове, оставени на слънце, останаха най-сетне назад зад потните им гърбове и за пръв път в задушния следобед се усети полъх на далечен бриз с дъх на небе и море. Двамата вървяха към края — странна гледка и странен разговор според алголската правомерност, но сред пазарното многолюдие може да се види и чуе какво ли не, така че може би затова все още никой не ги беше спрял, никой не се бе опитал да ги задържи.
— Истината е, че цялата Книга я написахме ние — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и тя не е божествено откровение, тя не е съвършена, защото е човешка книга. Но тя е началото, словото, което ще породи едно ново битие.
В „След като Ан сътвори небето“, апокрифният епос за Гилгамеш III Смъртния, който старият Роан сричаше от малките листчета, изписани с грозния му почерк, се казваше, че Енки Премъдрия е поверил на пророка от Патмос свещените си скрижали, едно божествено четиво, чрез което да бъдат избавени черноглавите от страдания; Нор ясно си спомни това, както и блестящия самовар върху кръглата маса преди седем години. И точно тук, в края на неговата история, за която настоя да бъде изслушана, позовавайки се на сестра си, разказът на Томаз Скриба се разминаваше най-драстично с легендата, разпространявана сред народа и записана върху стотици бели листчета от учителя Роан преди тридесет и три години.
— Искаш да кажеш, че Книгата сте я написали вие, вдъхновени от Аманки Предвидливия, заслушани в двойния му светъл съвет, нали? — търси компромис Нор по иркалски, учуден от такъв двоен финал.
Не, искам да кажа, че Книгата я написахме ние, донякъде обезверени, донякъде изморени, често изпадащи в заблуда, често изпадащи в отчаяние, но ние, обикновените човеци,а не Нудиммуд, и въпреки Нудиммуд! Това искам да кажа — отсече троснато Томаз Ересиарха и явно нарочно го каза, привидно опълчен срещу своя велик Доайен. — Да, и ние мислехме, както се разправяше по-късно от уста на уста, че Той води ръката ни, че Той ни закриля. И добре, че беше тази надежда, иначе не бихме събрали кураж и сили за делото и срещу злите капани, с които невидими ловци трасираха пътя ни.
Така беше, но с растежа на Книгата намаляваше вярата ни, че сме се захванали с богоугодна и благословена дейност. Така беше, докато един ден — спомням си, че тъкмо завършвахме двадесет и осма глава — не ме извика да поговорим насаме силно разтревожен нашият Шамполион, който работеше върху трудната писменост от възелчета, косми и цветове на онази далечна и самовглъбена народност, населяваща високопланинската страна Шамбала, разположена над белите облаци и мъглите от равнинна суета, извика ме и ми каза нещо, от което ми се сви стомаха, все едно погледнах от ръба на леден глетчер в празнотата на бездна, пълна с космически мраз и звезди. Беше прозрял през кристалната невъзмутимост на шамбалските текстове в двойнственото естество на словото, което се канехме да пуснем свободно сред хората, и ми каза с напукани от безсъние устни: „Трябва да спрем!… Трябва да спрем, да изгорим написаното и да заключим с клетва събраната памет. Тази Книга, толкова нужна за нас, не е книга на Енки, както гордо изтъкваме в увода, напротив: тя е камък срещу Енки, тя е оръжие за отцеубийство. Колкото и да ни боли,тъй като е плът от нашата плът, нека я изгорим и забравим.“
