спряна от вертикален белег на бузата. — Толкова опасен им се сторих, че даже не посмяха да ме разстрелят, както го изискват суровите морски закони, а ме затвориха в една от каютите на палубата и дълго се съвещаваха пред вратата какво да ме правят. Накрая случаят им помогна: решиха да ме свалят на току-що изплувалия на хоризонта безлюден остров с изгаснал вулкан. Те, разбира се, не знаеха какъв е този остров — твърде нехайно водеха кораба по звездите, твърде неточни бяха морските им карти, — аз също не знаех. Но едно вече ясно усещах с изострената чувствителност в големи премеждия: че не случаят, а нечия могъща ръка чертаеше умишлено и неотклонно пътя ми през целия Акад и ненаситния Океан към това късче лемурска земя сред непознати, враждебни и хищни вълни… Всъщност островът беше Дилмун…
Вървяха някъде по средата на алголския сук, когато Нор Крушенеца навлезе в най-странната песен от небесната си одисея и очите му се промениха — далечни като гранитен блок от хребета Машу, и гласът му — глух и задъхан, сякаш затиснат под величествен товар, и най-вече речта му — безцветна и многозначителна, претрупана с архаизми и инверсии, отчуждена и изтъркана, но по своему вдъхновена сред делничния глъч на еридугското тържище.
Да, истина ти казвам: островът беше Дилмун, макар отначало и сам аз да не знаех. Но след многото дни на размисъл, разходки по каменистия бряг и очистително гладуване, на четиридесетата нощ получих просветление, изпаднах в сатори и видях: островът беше Дилмун, единственият, на който имаше смисъл да попадна, и разбрах: само тук щях да науча ясната цел на човешката си мисия, само тук щях да срещна спасителя на човеците, татко Аманки, владетелят на това късче от праисторическия рай.
Нор се опита да си го представи като в поредица от японски рисунки: самотен, изтерзан от ужасите на кораба, екстатичен пророк, лишен от апостоли, събирач на яйца от скални гълъби и ядливи корени, наричани от хазарите моркови, развълнуван от глад, рева на прибоя и червея на съмнението, Томаз Крузо сънувал наяве и чувал собствения си глас като из тръба да го зове от високо, от върха на вулкана. Бели и черни камъни край лагуната събирал и прашка си направил от ликото на млада липа, шапка от палмови листа си направил, да го подслонява от слънце и дъжд, да го пази невидим, и нож също си имал — в ръкава си го бил скрил, преди да го изхвърлят зад борда, — а в навечерието на гората и кроманьонски боздуган се направил с чело от кремък и удобна ръкохватка; тогава чак навътре навлезнал в мрачните коридори под сводове от черни листа и измамни лиани. Пътят му вървял бавно и криволичел, но все нагоре по склона. Струвало му се, че се сражава с хиени и тигри, анаконди и зайци, и хитри маймуни, крещящи обиди, но никога сутрин не откривал следи от борбата, или косми и нокти.
Напредвал нагоре Томаз Растителния човек, изгубил броя на завоите и дните, изгубил надежда и спомен, но неотклонен в стремежа си, когато в буреносна, светкавична нощ се натъкнал на хижа — неочаквана, необходима и каменна, — чиято стопанка била една снажна снежна жена с едри гърди на име Сидури. „Слез надолу, върни се на брега край морето и чакай спасител“, посъветвала го тя, но след като подушила неотстъпчивата миризма на потта му, след като изслушала трудната му история, тя го нахранила с царевични питки, напоила го с омайна сикера, целунала го в устата и му посочила по-преки пътеки, пълзящи нагоре към бога на смъртните, всемъдрият Енки.
Нагоре се изкачвал Томаз Твърдоглавия с омагьосани крайници и непослушнни зеници, като че ли все още упоен от сикера или пък от редкия въздух: привиждали му се птици, летящи обратно, дървета със зъби, останки от танкове, говорещи ручеи и базалтови гиганти с дълги уши и оранжеви шапки, но измъкнал се жив веднъж от гората, бил изгубил вече страха си, не се изплашил, не викнал от ужас, когато пътя му преградили мъж и жена скорпионочовеци. Тези двамата, които пазели седем лакъта висока и дванадесет широка стоманена порта с изковани божествени знаци и символи, рунически букви и машинни команди, тези двамата, които пазели владенията на Всеистинния, тъй посъветвали самотния пътник: „Слез надолу, върни се, човече, през Гората на сенките на брега край морето, виж къде отива Шамаш и чакай спасител, седнал върху изсъхнали водорасли“, но след като изслушали мъчния му разказ и болката му за света, те се просълзили със скорпионски сълзи, посочили му малка странична врата във великата китайска стена, обграждаща гърлото на вулкана, и прикрили с ципи очи, за да не видят как смъртен навлиза във владенията на недостижимия Енки.
Продължавал нагоре Томаз Единака, още един ден се изкачвал и нищо особено наоколо не забелязал — само мъхове, нисък клек, черни морени и вятър, — нито престол, нито страшни и странни знамения наоколо той не съзрял. Вечерта, студен от умора, край стъклен ручей полегнал и сдъвкал в устата си червените зрънца на едни планински храсти, лишени от име в душите на равнинните хора, за да запълни стомаха си празен и викащ. Така постъпил наивно, а сетне заспал с подложена под главата палмова шапка, която през деня го прикривала от слънце и дъжд, а нощем го правела невидим сред мрака. Заспал Томаз Скръбния и спал час, или два, или три — никой не знае, — когато изведнъж звездният свод се разцепил и гръмовен шум като из тръба, като от тридесетгаров водопад, като из утробата на змея Кецалкоатл, се изсипал върху бедната му глава и той скочил разбуден, и той се изправил замаян, и той се затичал като овца метелява — ослепял, оглушал и потресен, — и: И ето, аз го видях, срещу мене стоеше, приличаше на човек, но по- различен, по-висок беше, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс, главата и косата му бяха бели като бяла вълна и като сняг, а очите му като огнен пламък; нозете му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена, а гласът му беше като глас на много води, падащи от високо, той беше застъпникът на смъртните, той беше Енки.
Двама мъже, които си купуваха контрабандни презервативи и черно мастило за самопишещи писалки от някакъв сипаничав спекулант, обърнаха едновременно учудените си лица към високия странник в десантен анорак и с брезентна торба през рамо, който екзалтирано рецитираше делириумните си откровения.
— Какво те води насам през враждебния океан Тиамат, над радиоактивната бездна Абзу, тук на моя остров, какво те води насам, мимолетно създание от пепел и глина, при мен, Стопанинът на водите? — рече той с космически звук и без думи, но аз добре го разбрах и ясно видях, че от устата му вместо език излизаше меч с две остриета. И тогава паднах на колене и така отговорих:
— Ти, Господарю на мъдростта, си защитникът на човеците, Ти, Пазителю на съдбите, който веднъж вече спаси черноглавите от гнева на Великите, от яростта на потопа, и дари с безсмъртие Ной-Утнапищи, само Ти би могъл отново да ни помогнеш и аз, който съм последният между бедните и първият сред безправните, горещо Те моля…
— Не е трябвало при мен да идваш, смъртоносни опасности да преодоляваш, а при Енлил Първородния, Носителят на малката рогата тиара, Господарят, чиито слова са неизменни, към него е трябвало молбата си да насочиш, той по-високо от мен стои в Астралния комитет на боговете и единствен Ану е над него — прекъсна ме с ръката си Еа, а на дланта му видях знак, числото на неговото име; и не бе нужна много мъдрост да се сметне числото — то беше четиридесет.
— Но не е ли точно Енлил, Господарят, който предизвика сътворението на всичко насъщно и който се възцари на земята, не е ли точно той, който с намръщено чело отприщи яростта на потопа в древните времена, когато Нанна имаше брат близнак, и изтреби народа на Месопотамия, не е ли точно той, който гледа с погнуса и омерзение на Твоите дребни грънчарски изделия, на Твоите рожби човеците, не е ли точно Енлил, о, Премъдри? — осмелих се и аз да му кажа, а Енки мълчеше с огнен поглед пред богохулните ми думи. — За това към Теб се стремя, за това към Теб се обръщам, татко Аманки, и Те моля: спаси от глад и мизерия бедните, избави от унижения и репресии безправните, дари не с безсмъртие, а с частица от Твоята мъдрост лугалите, жреците и другите властници, направи така, че всички родени от майчина утроба да живеят по еднакви и неизменни закони, посади любов, разбирателство и радост в сърцата, там, където никнат страх, омраза и отмъщения, не допускай злото да тържествува и да ходи под слънцето, а доброто да стене в лабиринтите на безизходицата, не позволявай да си объркат местата нещата, които са горе и долу, в ляво и дясно, на изток и запад, в Акад и Иркала; ако е нужно, Премъдри, изпод ноктите си изчегъртай пръст и омеси разумно човече, ако е нужно, Предвидливи, изпод червените си нокти изчегъртай черна пръст и създай сладкодумна фигурка, а сетне изпрати ги вождовете да поучават, ако е нужно постъпи по друг начин, но недей допуска алчните и заслепените да поразяват с огън земята и да разбудят неукротимия гняв на Енлил, не им разрешавай с черен дим да отровят небето и Ан да предизвикват към тежко като луна наказание, не ги оставяй да поробят с желязо душите, плътта и живота на слабите и да изпълнят с горчива мъка нежните Ти седефени вътрешности, недей позволява на злите така да направят, татко Аманки, недей допуска, защото страх ме е, дори твърде много, че всичко натам отива и всичко натам се търкаля с все по- голяма, все по-нарастваща и непоправима скорост…
Знаех, че ме чува Стопанинът на мъдростта, а сякаш не беше ме чул — нищо в него не трепна; той бе
