огледало, но моят образ на смъртен го нямаше в него. Чак сега се изплаших от прекалената си дързост и зачаках решението на Пазителя на съдбите: как ще постъпи с любопитната пионка, която бе изскочила от своето предопределено поле на дъската, покатерила се бе по брадата на един от Играчите и се опитваше да го поучава как за всеобщо добро да промени правилата. Тогава Енки отвори уста и заговори така:
— Не е трябвало при мене да идваш, казах ти вече, смъртни. Невъзможно е, а и неправилно е аз да повреждам механизмите, които самият съм пуснал заедно с нашата майка Нинхам и Еллил Всемогъщия под внимателния взор на Ану, Бащата, който възсяда на първо място. Работата на боговете,ако са достатъчно потентни и прозорливи, е да задават началните условия само, а после, като видят процесите как текат, да рекат: „Това е добре!“ и да ги оставят така занапред. Колкото повече един Творец се меси, за да преправя създанията си, толкова по-зле той е свършил първоначалната си работа на законодател, толкова по- некадърен е; ако ли пък не е такъв, още по-лошо — значи дребнав и суетен бог е, който все гледа да се покаже като натруфена жена пред мъжете, който е ревностен и лъстив и все гори от копнеж да се въздигне още и още в очите на човешкото племе с някое чудо, или с гнева си, или с някое страшно знамение. А мене, знаеш, ме тачат като Разумния, който всичко умее, и като Предвидливия, който вижда в бъдещето последствията от всички свои и чужди дела, така че много дълбоко под божественото ми достойнство е евентуална повторна намеса; но дори да бих грешка допуснал, не бих пред вас го показал, защото вие, смъртните, сте задължени да носите вяра в душите си, несмутима вяра в нас, боговете… Не, напразно пред мен си застанал, човече, аз не съм Еллил Гневливия, аз не съм Инана, лъвицата неспокойна, аз не съм Думузи, вървящ след стадата, аз съм Аманки, аз съм алфата, а не съм омегата — тъй рече Енки без думи да произнася, тъй рече Нудиммуд, който всички нас на живот е извикал, да се раждаме в мъки, да се трудим с пот на челата и да умираме слаби и сухи. Сетне ми обърна гърба си, по който също имаше очи и крила, и други ръце с пръстени и печати. Направи две крачки, все едно на две левги отплува, а аз, облян в сълзи, стоях на колене и знаех, че аудиенцията завърши. Тогава изведнъж пак чух гласа му, отдалече, от върха на вулкана, от горящите храсти сред облаците от пара:
— Запомни две неща в сърцето си, смъртни: че корените на Дървото са винаги там под земята и че само силната светлина спящия ще събуди!
Томаз Акадеца спря изведнъж и се огледа, сякаш пробуден сред маранята на пазарния следобед, огледа се учуден, сякаш за пръв път виждаше иркалски лица и пресметливи очи, после махна с ръка и продължи напред, потънал под повърхността на деня, в дълбините на спомена.
— А после? — попита Нор, който всъщност беше водач и знаеше пътя през сука.
— После — махна с ръка Томаз Пришълеца, — после не помня. Пробудих се сред утринните изпарения на брега край лагуната върху ложе от изсъхнали водорасли и гладък камък вместо възглавница, и нито шапка, боздуган или прашка, само ножът ми беше останал и черен метален вкус в устата. Не знам. Не помня. Може би сам съм се върнал, може би на гърба на птицата Рух по повеля на Онзи, а може би по друг начин; не помня… През следващите няколко дни по крайбрежието се скитах в размисли и потресение, нощем спях в пещерите на морските лъвове и нито сутрин, нито вечер не поглеждах по-далече от душата си, така че не забелязах от коя световна посока се появи прекрасната лодка със слънчев рибар да ме вземе. Той беше точно спасителят, за който предрече Сидури, той беше точно спасителят, за който мълвяха мъжът и жената скорпионочовеци, той беше Уршанаби, любимият лодкар на Аманки, макар самият да отричаше и макар да твърдеше, че този остров носел името Патмос. Взе ме човекът и ме откара при неговото племе на егейски рибари, откритосърдечните бронзови жители на средморска Икария, и там живях седем дълги, но спокойни и безсловесни месеца, а през месец аяру с пиратска шхуна и под измамното либерийско знаме се добрах до Милет в страната Асирия, до северните граници на Акад, обетованата земя, където вече ме чакаха и където вече знаеха кой съм. Сухият вятър Нинурта беше разнесъл слуховете за пророка от Патмос, който се бил срещнал със самия бог Еа и който бил богат на крамолни откровения, още преди неговото завръщане и като че ли само от това небесната твърд се бе променила: слънцето грееше по-дълго, звездите нощем блестяха по-ярко, в душите на бедните никнеха зелените стръкове на надеждата, а ръцете на силните вече точеха ятаганите на омразата.
Едни посрещаха пророка с хляб и сол и жадни за истина, а други с камъни и бързи доноси; и лесно си намери Томаз Богослов амбициозни сподвижнци и славословещи последователи — организацията на Мъртвите стана неоспорима реалност, — но още по-лесно се сдоби с невидими врагове и неумолими гонители, като и едните, и другите го вземаха за някой друг — такъв, какъвто им бе нужен да бъде. Отначало, все още аморфен, успешно се настаняваше в калъпа, който грижливо му бяха подготвили: говореше на митинги, апелираше, сочеше с пръст небето, подписваше декларации, харти и обръщения, посещаваше болници, затвори и публични домове, медитираше публично в асаната „сурия намаскар“, снимаше се в белите одежди на месия, призоваваше към гражданско неподчинение и безкомпромисна стачна борба, успя дори да се забърка в задкулисни интриги и мръсни игри, които доведоха до оставката на не един и двама министри, а после се огледа за резултати и видя: бедните бяха останали все тъй бедни, и богатите бяха все тъй богати, и той се почувства все повече странник в този многорък, устат и поливалентен град Вавилон. Беше чужденец и скоро започнаха да му го напомнят. Постепенно започнаха да го изолират, да принизяват ролята му в съюза, тихомълком да го изтласкват от координационното бюро, дори да го критикуват на открити събрания, а по-късно и да го обвиняват в сектантство, злобно да го ругаят и анатемосват като лъжепророк, опасен ересиарх и разколник. В ответ, обхванат от съмнения и дълбока апатия, Томаз Разколников не предприемаше нищо. Нощем не спеше, а разсъждаваше върху пестеливите съвети на Аманки, денем се криеше от многолюдните сборища на Мъртвите в апартамента на сестра си Бианка, криеше се от користното многословие на новите лидери в сянка. Докато една вечер в информационния бюлетин по радиото не чу, че партията на Свободните е легализирана и свикала първия си конгрес, на който Томаз Меншевика бил осъден като върл фракционер, екстремист и идеолог на порочната доктрина за тесния път, а чучелото му, изработено от разноцветни парцали, стъклена вата, черупки от кокосови орехи, агнешка кожа и умел таксидермист, било гилотинирано и оплюто на площад Нинтукалама от разгневената тълпа пред радостните погледи на аристократите, поканени и дошли специално за случая с позлатени карети и черни лимузини. И тогава той разбра: те, всички те, новите подземни сили и старата прогнила власт, се опитваха да превърнат Акад в Иркала…
И тогава какво друго ми оставаше, освен да бъда такъв, какъвто крещяха, че съм? Какво друго ми оставаше, освен да се отделя, да се отцепя с група все още верни съратници — повечето имигранти и несретници като мен, макар да имаше и доста студенти, огнепоклонници на средна възраст, архивари, които са винаги толкова нужни, и програмисти, десетина Деца на метрото с шарени дрехи и стари приятели китоловци, един енси на бедно предградие даже беше с нас и четирима елитни преподаватели, най-мъдрите мъже от университета край Лагаш, — какво друго ми оставаше: излязох отново в нелегалност, този път преследван не само от властите, но и от бившите си другари от вътрешнопартийната служба за контрол и безопасност. Беше крайно време да се вслушам в словата на Енки Разумния.
Томаз Пауновото око вече не разказваше горчивата си история, а се вслушваше в нещо, доловимо само от неговите уши на стрелян хищник. След това се затича тромаво като мечка, разблъсквайки кошове, пълни с кошници и картофи големи като сърца, а тълпата инстинктивно му правеше път. Нор го настигна чак в склада на тенекиен магазин за стоки с намалени цени. Там мършаво като щъркел момче виеше от болка с почти ултразвуков стон, гърбът му беше прорязан от кървави ивици, около които кожата висеше на бели парцалчета, остригана и ръбеста,главата му се тресеше като на паралитик, панталоните, протъркани и мръсни, със знака на ТВУ „Щастливо детство“, едва се задържаха на кръста му, а собственикът със свирепа методичност налагаше сгърченото тяло на малкия крадец. Наоколо стояха и гледаха хора с хладни усмивки и дебели вратове. Томи Пивота спря задъхан, явно все още не свикнал с иркалската гравитация, а после без дума да каже, издърпа черния чадър от ръцете на кубичния екзекутор, счупи го като клечка за зъби и все така безмълвен наведе глава и излезе от склада. Никой не се опита да му попречи.
— Накъде отиваме всъщност? — сети се да попита след стотина крачки Томаз Гризли, който досега просто се беше осланял на спътника си.
— Натам, откъдето тръгнах сам сутринта — отговори Нор неопределено някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, защото знаеше, че не посоката е това, за което мисли в момента едрият мъж до него.
— За какво ставаше дума преди малко? — потърка чело братът на Бианка.
