Погледнах към Ирена, суха и безучастна, с длани, притиснати между коленете, длани от които се срамува и съскането на Марио:
— Чуваш ли, тебе те викат!
Закован за пейката, не мигам, не мисля, не съществувам, оцеляло е само галванизиращото чувство на омраза към невидимите и хитри преследвачи, които като добре обучени хрътки и тук успяха да ме настигнат, и тук успяха да ме разкрият, към гадния и лигав фарс на сцената на дъното на Голямата чаша, чрез който ме карат сам и за назидание да си нахлузя примката, и най-вече към Марио, който неясно защо подло ме подстрекава да се предам. Но няма да го бъде. Боли ме кожата, сякаш много очи и дула са прицелени в мен, а Пипи продължаваше да квичи:
— Нор Урнаму, знаем че сте тук, Нор Урнаму, излезте, не умопомрачавайте светлия празник, Нор Урнаму…
На зрителите вече започна да им омръзва, хората ставаха и бавно изтичаха от амфитеатъра. Аз също се надигам и тръгвам след тях, изгубен като зрънце в пясъчен часовник. Насочвам се към широкия тунел, влача се след тълпата като поплавък след рибарска мрежа, а Марио и Ирена предвидимо изостанаха назад. Правят се, че не ме познават, след като Марио успя да ми подхвърли уж мимоходом:
— Ти беше длъжен да излезеш! Сега ще стане по-лошо, много по-лошо… А пък и нас ще замесиш, — а Ирена му е вярна, разбира се: гледаше го в очите.
Направих се, че не съм го чул.
Сега вървя към светлината в дъното на последния тунел, жаден като астматик за глътка жив въздух извън лабиринтите на лицемерния и жесток Хурсагкалама, вървя към светлината на изхода, където решетките са дръпнати, за да пропуснат родолюбивата творческа младеж навън — значи изходът не е само един, както твърдеше Марио, изходът никога не е само един, — вървя без да ме е грижа за камерите, надвесили се от ъглите като глави на победени скелери, само и само да изляза навън, а там да става каквото ще става, само да е навън…
III
Помниш ли онази вечер, когато старият Роан ни показваше преписани на ръка отделни фрагменти от акадски народен епос за похождението на Гилгамеш III Смъртния до бог Енки, а ние настоявахме, че е груба фалшификация? Да, знам, че беше много отдавна, но и сега е като пред очите ми, и мъглата на времето все още е безсилна пред това малко късче непокътната памет.
Бяхме у вас, виждах те за пети или шести път и продължавах да се стъписвам пред очите и произхода ти, макар да се преструвах — сега си мисля: не особено успешно, — че съм над кастовите ограничения, както ни учеше старият Роан, и си играехме по детски сериозно на равенство и на братство. Седяхме около цилиндричната маса — у вас за пръв път виждах такава — и правехме ли всъщност нещо друго, освен да говорим, да говорим и пак да говорим? Смешно ми е сега, когато си спомням, но колко сериозни бяхме тогава: все говорехме, анализирахме, изяснявахме, спорехме, рядко стигахме до съгласие, смело летяхме и се опитвахме да решаваме свръхобщи битийни проблеми, докато чакахме с объркана скорошни и конкретни промени да дойдат отнякъде. Чудя се сега на тази присадена наивност, да не можем да разберем, че е назряло крайно време за деяния,че са вече достатъчно горещи пясъчните дюни от думи. Чудя се Роан ли тласкаше енергията ни в безопасни посоки и ако е било нарочно, то защо, се чудя сега. Дали е искал да ни предпази от глупости или всъщност ни е нямал доверие? Възможно ли е да не се е досещал, че само такива завеяни келеши с пламнали бузи и глави в облаците са способни с безразсъдството си да променят вечния ход на калните ефратски води? Или може би като всеки мъдрец чисто и просто се е страхувал от необратими постъпки? Съзнавам, че едва ли някога ще узная причината.
Макар че причината — осезаема, хлъзгава и хладна — никога да не пристъпим границата на думите тогава е същата и сега да мълчим като отровени риби в отделни буркани, толкова жалки, апатични, обезверени и с подути кореми, причината да крещим весело: „Ние сме дяволската дузина!“ тогава е същата и сега да съм сам, без тебе дори, толкова далечна, почти мъртва върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Алгол. Няма пътища назад, за да открием нещо, което е скрито отдавна в миналото. Времето на необратимите действия действително вече настъпи. Остава ми само ярката холограма на спомена, която обаче странно се припокрива с острите ръбове на настоящото сега: около цилиндричната маса с блестящ самовар — „Нощем пия чай твърде много“, оправдателно изръмжава Калеви Ках-Ра, — все още деца, преболедували заушката, но не и ентусиазма, седим и слушаме стария Роан, който криви врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, и през изпъкналите си лещи чете с пушачески тембър някаква заплетена, фантастична и явно апокрифна легенда — както ни се струваше тогава, — и сега по тесните улички на Алгол, блъскан от чужди тела, твърди и забързани като статуи, вървя рамо до рамо с един невероятен реликт, възкръснал мъртвец от онези времена, когато нещата изглеждаха прости и свързани, а свързващата ги струна трепти заедно с гласните струни, произнасящи думите:
