лицето си със страниците на книгата, тялото й се накланя напред-назад и плаче на глас. Невръстните с нея също плачат. Дали заради разрушеното светилище или за нещо в тяхното семейство, не може да се разбере, защото жената не снема книгата и никой не може да влезе в нейната скръб.
Изведнъж от мъжете в съседство се чува силна музика, подобна на казачок. Оградата е ниска и най- любопитните от женското отделение се качват на столове, за да видят какво става там. Мъжете не се молят и не се кланят — те празнуват общия семеен празник „бармицва“, съпроводен с юдейски песни. Това е обред за посвещаване в юношество. Когато момчето навърши 13 години, го водят в синагога, за да го представят пред Господа. От този ден неговият глас в семейството се зачита… Докато траят песните и веселбата в съседство, настроението при жените става по-ведро. Някои хора в нашата група започват да обсъждат въпроса кога отново ще бъде възстановен храмът на Соломон, щом от времето на славното му царуване са изминали 30 века, а днес мюсюлманското светилище се намира върху същите руини?… Но като не намерихме отговор, тръгнахме към най-важната цел.
На десетина минути път пеша от скалата с „купола на света“ е жертвеникът с гроба Господен и Голгота. До тях се стига по тесните улички на стария град, известни като Пътят на страданието (Via dolorossa). Изкачването на Иисус Христос с тежък кръст на раменете, падането Му, срещата на Страдалеца с Неговата майка, избърсването на лицето Му с кърпа от света Вероника; униженията на Невинния праведник… — тези евангелски спомени са отбелязани на 14 места с малки църкви, параклиси, обелиски… Най-съсредоточени в изминаването на пътя бяха група холандци, чийто ръководител носеше импровизиран кръст, а поклонниците след него, с Евангелския текст в ръцете, песенно възпоменаваха и се покланяха пред подвига на Христовите изпитания. Няколко човека от нашата група тръгнаха с тях, за да бъдат молитвено с Него. За съпричастност с чувството към Голгота се изисква концентрация на мислите, защото се минава край любопитни туристи, шумни продавачи, дюкянчета с църковни сувенири…
Пристигнал за първи път до комплекса „Възкресение Христово“, християнинът си дава сметка колко различно е днес мястото от онова място, което въображението му е рисувало, докато е чел евангелистите. От Голгота и Разпятието на Спасителя преди близо 2000 години днес присъства само Той.
Всичко наоколо е променено, застроено, населено, несъвпадащо с картините, нарисувани от художници. Ако някой сам преминава из покритите улички, търси и купува свещи, преди да стигне до храма, той вече е загубил нещо от историята.
Ала на площада, който обичайно се показва по телевизионни програми при получаването на Благодатния огън в нощта преди Великден, мистичното чувство за среща с възкръсналия Христос започва да се възвръща.
Знайно е как в 326 г. царица Елена, майката на император Константин Велики, е разпознала Кръста Господен от намерените в земята три кръста (два на разбойниците). Наблизо минавало погребение и щом то стигнало до Кръста на Божия Син, мъртвецът се върнал към живот…
Независимо от това, че днешният вид на храма е от XII век, в комплекса се намират множество по- големи или по-малки останки на храмове от византийската епоха и раннохристиянския период. Срещу входа е камъкът на помазването след снемането на Иисус от кръста. Тук много поклонници могат да коленичат и да се молят. През целия ден около Ротондата с Гроба има по няколкостотин вярващи от близо и далеч, чакащи търпеливо час-два, за да се докоснат до камъка, под който е лежал Христос. Над него вече са се свеждали милиарди чела.
Чувството на страхопочитание се създава от Бог и наистина е неотразимо; възнася те мисълта, че се намираш в Светая светих. Тук вярващият обикновено иска от Всевишния прошка и милост за греховете си… А когато излезе от богоозареното място, всичко друго изглежда маловажно.
Все под купола на базиликата, но извън гроба вниманието ни беше приковано към жена с бяла забрадка, изкачваща на колене стълбите към Голгота. Тези високи каменни стъпала към Разпятието водят до второ ниво с Кръста — мястото, където е бил разпънат Иисус. Според предание, който извърви стъпалата на колене, каквото поиска от Бога, ще го получи.
Докато непознатата трийсет-четирийсетгодишна жена се изкачваше, много ни се искаше да узнаем нейното лично желание. Но никой няма право да безпокои душата, устремена към Светилника…
Разпятието на Голгота, където най-често се отслужват нощните богослужби от гръцки духовници, напомня уголемено разпятие в олтара на православен храм. Още първата нощ част от групата пристигна за Света литургия. Не разбирахме текста на гръцки, дори чухме само, че Евангелието е от Матей. Около нас имаше десетина руски монахини от близък манастир, които седяха на пейки и често правеха кръстен знак с ръка пред гърдите. Слушах песнопенията на литургията, но гледах Разпятието и си мислех, че не искам Иисус Христос да страда! Изговорих на глас думите си към Него, макар да знаех, че без страдание няма подвиг и изкупление… Когато мина един часът след полунощ, няколко души от групата ни тръгнаха към хотела — на другия ден програмата беше дълга, уморителна… Най-преданите останаха на Голгота до получаване на причастие в три часа… Казват, че да получиш причастие на това място, е все едно Той да те помилва с ръка. Съзнавах, че не съм достойна за подобна милост и продължих да мисля, че искам да снема Христос от Кръста, преди да издъхне…
Знаехме, че пътуваме към съвременния исторически музей на Израел „Йад Вашем“, но не очаквахме, че автобусите на паркинга там ще бъдат повече, отколкото бяха при баптистериума на р. Йордан и при Кумран на Мъртво море. Посетителите край най-новия жертвеник на еврейския народ — Холокоста от Втората световна война — този ден бяха повече, отколкото чакащите за поклонение пред Гроба Господен. Мемориалът, изграден върху обширна площ през 50-те години на XX век, е разтърсващ по замисъл и внушение. Той има 20 сгради, подредени като самостоятелни зали с различни послания към човечеството. Малкият информационен лист, който получихме при влизане, съдържа макет на разположението и наименованията на залите, които могат да бъдат посетени по интереси. На последната страница с малки букви бе отбелязано: „Входът в историческия музей Холокоста е забранен за деца под десетгодишна възраст.“ Допускахме две версии за ограничение: а) за да не се вдига шум; б) защото би могло децата да видят нещо, застрашаващо психиката им. Попитахме на гише информация за правилния отговор и оттам потвърдиха втората версия. На това бюро желаещите получават и допълнителни листове, написани на различни езици. Става ясно, че музеят „Йад Вашем“ или Шоа („Катастрофата“) продължава да събира сведения за изчезнали, убити евреи по време на войната в различни страни. С това продължава да се попълва и списъкът на повече от два милиона мъченици — жертви, загинали в хитлеристки концлагери или при други обстоятелства.
Още докато върви от входа по главната алея, посетителят вижда дървета с малки табели в пръстта. Написани са имената на хора, помогнали за спасяването на евреи от хитлеристкия геноцид 1939–1945 г. Тези хуманни личности от различни националности, с различно обществено положение, ранг, заслуги, съвест са наречени от признателните евреи Праведници на човечеството. С радост открихме дървото и името на Димо Казасов, удостоен с други 12 доблестни българи, между които митрополит Кирил Пловдивски, митрополит Стефан софийски и Димитър Пешев, помогнали да бъдат спасени около 50 хил. евреи, живеещи по време на войната на територията на България… След това продължихме към огромната зала, възпоменаваща имената на концлагерите, където са убивани хората с жълта звезда… Стените са изградени от огромни естествени камъни, а на пода, в отломка от изгорен метал около вечно горящия огън на незабравата, са изписани имената на концлагерите. Мракът, музиката, обстановката възбуждат размисли, от които човешкият ум се озадачава. И като не може да даде отговор, съвместим с любовта на Твореца към хората, вдига очи към небето с въпрос: „Защо все още някъде по света съществува военна престъпност, Господи?“
Кратка утеха и отговор на бликналата мъка по жертвите дава цитат, написан върху дипляната „Християнски приятели“ от Йад Вашем: „На тях ще дам в дома Си и в стените Си място и име по-добро, нежели на синовете и дъщерите; ще им дам вечно име, което няма да бъде изтребено.“ (Исаия 56:5)
Втората зала на нашето посещение беше потискаща и разтърсваща до сълзи — тя е посветена на
